Решение № 936 от 02.12.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 936 гр. Бургас, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Георгиева Върбанова при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Кирил Гр. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20252100501597 по описа за 2025 година

Делото е образувано по въззивната жалба на „Профи кредит България“ЕООД, ЕИК 175074752 със седалище и адрес на управление – гр.София против Решение №1592 от 04.07.2025 г. постановено по гр.д.№469/2025 г. на РС – Бургас , с което частично са отхвърлени предявени от страна на „Профи кредит България“ЕООД искове против Х. И. И..

Страната оспорва решението. Сочи че с внесената от длъжника сума от 626.71 лв. не е погасена в цялост главницата по кредита. При недостатъчно изпълнение съгласно чл.86 ал.2 от ЗЗД и съобразно практиката приета от ВКС се погасяват най-напред разноските , след това – лихвите и най-накрая главницата. Непогасената главница продължава да се олихвява.

Страната заявява , че счита , че следва да й бъде заплатена сумата от 10.90 лв. – остатъчна главница в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащането ведно със законната лихва до изплащането на вземането върху тази сума. За периода от 28.11.2024 г. до 14.01.2025 г. дължимата законна лихва е 10.90 лв. Съдът правилно е приел , че главницата е погасена , но тя не е погасена в цялост. Оспорва се извода на съда за прогласяване на договора за кредит за недействителен. Като противоречащ на разпоредбите на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.9 и 10 във вр. С чл.23 от ЗПК. Излагат се съображения в тази насока : - Договорът съдържа всички необходими реквизити. В случая кредитополучателят е получил реално предоставената му сума, съгласил се е с цената на кредита , бил е наясно с общата сума , която трябва да върне, не е обективирано желание да се откаже от договора съгласно чл.7.1 от ОУ към договора. Също така – ясна е методиката на формиране на ГПР, спазена е разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК – ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти 1 от размера на законната лихва. Изискване за ясно изложено формиране на ГПР има при наличие на референтен лихвен процент. Ясно са посочени размера на отпуснатата сума , размерите на ГПР и ГЛП , дължимата сума по кредита , размерът на възнаграждението по закупения пакет от допълнителни услуги , общото задължение по договора и размера на ежемесечните вноски. Сочи се , че няма изискване в закона в договора да е посочено как се формира ГЛП , а относно ГПР се препраща към Приложение №1 на ЗПК – чл.5.2 от ОУ.

Страната твърди , че договорът отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.9, т.9а т.10 и сл. От ЗПК. Според страната не е необходимо при подписване на договора да се посочва всеки един административен разход , който следва да бъде направен по време на действието на договора. Няма подобни изисквания от страна на законодателя. Излага се становището , че при цялата налична информация всеки потребител може да прецени напълно ефекта от сключването на договора за него , каква лихва ще следва да заплаща и т.н. Поради това договорът се квалифицира като действителен и се оспорва решението в тази насока.

Съгласно чл.26 от ЗЗД нищожността на отделни части от договора не влече нищожността на целия договор , когато те са заместени от повелителни правила на закона и когато може да се предположи , че сделката би била сключена и без недействителните й части. От друга страна предвид действителността на договора не следват последиците на чл.22 и чл.23 от ЗПК. Поради това страната претендира да й бъде присъдено дължимото задължение за договорно възнаграждение. Моли се да се измени обжалваното решение като се присъди остатъчната главница – 10.90 лв. ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 28.11.2024 г. до изплащането на вземането, както и да бъде прието за установено , че ответникът дължи и неизплатената остатъчна главница и законна лихва върху нея.

Претендират се разноските по делото. Представител на страната не се явява на проведеното открито съдебно заседание. Представя се писмена молба от процесуалния представител – поддържа се въззивната жалба , моли се за уважаването й , претендират се разноски.

От страна на въззиваемия Х. И. И. не се представя отговор на въззивната жалба в законоустановения срок. Същият е получил лично съобщението с въззивната жалба на 04.08.2025 г.Страната не се явява на проведеното открито съдебно заседание.

Не се правят нови доказателствени искания от страните пред въззивната инстанция.

След преценка на доказателствата по делото , съдът приема за установено следното:

Производството по гр.д.№469 по описа на РС – Бургас за 2025 г. е било образувано по исковата молба на „Профи кредит“ЕООД против Х. И. И. с правно основание чл.124 от ГПК във вр. С чл.422 от ГПК за приемане за установено , че ответникът дължи на ищеца сумата от 505.70 лв. , представляваща главница по договор за кредит от 15.05.2023 г. ведно със законната лихва за забава начиная от 28.11.2024 г. до окончателното й изплащане – вземания по Заповед за изпълнение на парично вземане на основание чл.410 от ГПК по частно гр.д.

№8147/2024 г. Предмет на делото са и осъдителни искове с основание чл.79 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати следните суми по договора за потребителски кредит: 115.09 лв. – договорна лихва за периода 01.06.2023 – 01.04.2024 г.; 240 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и 360 лв. – за закупена услуга „Флекси“ , както и законната лихва 2 върху трите главници начиная от 28.11.2024 г. до окончателното им изплащане , по отношение на които вземания е отказано издаване на заповед за изпълнение съгласно разпореждане от 02.12.2024 г. по частно гр.д.№8147/2024 г. на БРС. Ангажирани са доказателства по делото.

Ответникът не е изразил становище по исковата молба , не е направил доказателствени искания. Във възражението си в заповедното производство се е позовал на недължимост на сумите по заповедното производство поради извършено на 14.01.2025 г. пълно плащане на главницата и на деловодните разноски – сума в размер общо на 626.71 лв.

От фактическа страна първоинстанционният съд е установил следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит , въз основа на който на ответника Х. И. е бил предоставен в заем сума в размер на 600 лв. за срок от 11 месеца при погасителен план съгласно приложение към договора при възнаградителна лихва от 40.90% и ГПР -47.91% като е посочен лихвения процент за ден – 0.11. Ищецът твърди , че е изправната страна по договора , но сочи , че не е получил плащане за сумата от 505.70 лв. от ответника. Признато е твърдението за извършено плащане на 14.01.2025 г. на сумата от 626.71 лв. , но кредиторът пояснява , че с тази сума са погасени изцяло първата вноска по погасителния план и частично – втората вноска.Ищецът е подал заявление по чл.410 от ГПК , за което е образувано частно гр.д.№8147/24 г. като в полза на кредитора е издадена заповед за изпълнение за главницата от 600 лв. по договора за кредит и законната лихва за забава като за другите вземания е отказано издаване на заповед за изпълнение , а на заявителя е указано че може да предяви иск по чл.422 от ГПК във вр. С чл.415 от ГПК.

На първо място районният съд е разгледал въпроса с допълнителната услуга „Фаст“ – от съдържанието на договора съдът е установил , че предметът на тази услуга по същността си представлява законовото преддоговорно задължение на кредитора да оцени платежоспособността на кредитополучателя по смисъла на чл.16 от ЗПК като в този случай не се дължи такса и тя не следва да бъде възлагана върху потребителя подал искане за отпускане на кредит. Според съда недоказана е валидността и на втората договорена услуга – „Флекси“ , която е свързана с бъдещи евентуални изменения на договора. Ищецът не е установил каква конкретна услуга е предоставил срещу претендираната сума , дали изобщо такава услуга е ползвана. Поради това съдът е направил извода ,че не е налице основание за дължимост на възнаграждение за такава. Претендираната сума не се дължи и на основание чл.10а ал.2 от ЗПК , която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси , комисионни за действия по усвояване и управление на кредита. И двете услуги – „Фаст“ и „Флекси“ са свързани с усвояване и управление , поради което първоинстанционният съд ги е приел за нищожни на основание чл.26 ал.1 предл. Трето от ЗЗД. Съдът освен това е приел , че цената на тези услуги са елемент от възнаграждението на кредитора , като тя не е включена в ГПР , а така заобикаля ограничението по чл.19 ал.4 от ЗПК за максимален размер – т.е. - налице е нищожност и по чл.21 ал.1 от ЗПК. Съдът е посочил , че автономията на волята на страните е ограничена от императивни законови норми и от добрите нрави , като нарушението им води до пълна или частична нищожност. Отново са 3 визирани двете услуги – „Фаст“ и „Флекси“ – че същите противоречат на закона , поради което са нищожни. Тези такси от друга страна са паричен разход на длъжника във връзка с договора за кредит – т.е. – представляват общ разход по кредита и са компонент на ГПР.

Невключването им обаче води до неправилно определяне на размера на ГПР и това води до нищожност на договора поради нарушение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Съдът е посочил , че в договора липсва ясна методика на формиране на ГПР с конкретните компоненти , които участват във формирането му. Липсата на тези данни според съда водят до извода , че договорът за кредит противоречи на императивното правило на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и поради това е недействителен. По – нататък съдът е направил извода , че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за кредит във вр. С чл.22 от ЗПК се дължи само чистата стойност на кредита без лихви и други разходи. Поради това съдът е счел , че осъдителните искове са неоснователни тъй като ищецът не е легитимиран като носител на тези парични вземания. В процесния случай дължима е само сумата от 600 лв. , от която ищецът претендира 505.70 лв. Въпреки установената дължимост съдът е счел , че иска следва да бъде отхвърлен поради извършеното плащане на 14.01.2025 г. на сумата от 626.71 лв. Платената на тази дата сума изцяло съвпада със сбора от сумите по издадената заповед за парично изпълнение – 600 лв. главница и 26.71 лв. деловодни разноски. Ищецът е признал извършването на това плащане. Затова и съдът е счел , че иска за вземане в размер на 50570 лв. е погасено чрез извършеното на 14.01.2025 г. плащане. Поради това е направен извода , че този главен иск следва да бъде отхвърлен а акцесорната претенция за обезщетение за забава следва да бъде отхвърлена от деня на извършеното плащане – 14.01.2025 г. до окончателното изплащане на главницата. В другата част за периода – от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до деня на плащането – 14.01.2025 г. акцесорния иск за законната лихва според първоинстанционния съд е основателен и намира , че следва да бъде уважен , тъй като няма данни това задължение да е платено или погасено по друг начин. Поради това съдът е приел за установено дължимостта на законната лихва върху сумата от 505.70 лв. начиная от 28.11.2024 - 13.01.2025 г. , което вземане е част от предмета на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по частно гр.д.

№8147/24 г. Иска за главницата от 505.70 лв. е отхвърлен , както и за законната лихва върху нея начиная от датата на плащането – 14.01.2025 г. , както са отхвърлени и осъдителните искове за сумите 115.09 лв. – договорна лихва за периода 01.06.2023 – 01.04.2024 г.; 240 лв.

– възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и 360 лв. – за закупена услуга „Флекси“ , както и законната лихва върху трите главници начиная от 28.11.2024 г. до окончателното им изплащане. Без уважение е оставено искането на „Профи кредит“ за заплащане на деловодни разноски в заповедното производство и в исковия процес.

Извършената от Бургаския окръжен съд служебна проверка по чл.267 във вр. с чл.262 от ГПК констатира , че въззивната жалба на „Профи кредит България“ЕООД против решение № 1592 /04.07.2025 г. постановено по гр.д.№469 по описа на РС - Бургас за 2025 г е редовна , подадена е от страна с право на жалба в рамките на предвидения от закона преклузивен срок и пред надлежната по правилата на функционалната подсъдност инстанция – следователно – същата е допустима.