Решение № 1461 от 14.12.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1461 гр. София, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Д.а

Нина Стойчева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело № 20221000500636 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Със съдебно решение № 266791 от 01.12.2021г., постановено по гр.д.№ 8298 от 2019г. по описа на СГС, І-во ГО, 25-и състав е отхвърлен иска с правно осн. чл. 2б ал.1 от ЗОДОВ, предявен от Ю. С. Ю. срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за заплащане на сумата от 100 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл. дело №1/1991год. на Прокуратурата на въоръжените сили.

Постъпила е в срок въззивна жалба от Ю. С. Ю., с която се обжалва решение № 266791 от 01.12.2021г., постановено по гр.д.№ 8298 от 2019г. по описа на СГС, І-во ГО, 25-и състав, изцяло.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Навеждат се възражения за неправилност на обжалваното решение 1 поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Твърди се, че съдът е нарушил разпоредбата на чл. 10 от ГПК като е ограничил процесуалната възможност на ищеца да установи и докаже всички факти, които са от значение за решаване на делото и които били своевременно наведени с исковата молба.

Твърди се, че решението е неправилно поради неправилно прилагате на материалния закон и неправилен анализ на практиката на Сда в Срасбург по въпроса за приложимостта на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС.

Моли, да бъде постановено р ешение, е което обжалваното решение да бъде отменено, а предявения т иск,ведно с претендиранта законна лихва от датата на подаване на исковата молба, да бъде уважен. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна, ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не депозира писмен отговор.

Предявен е от Ю. С. Ю. срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата от 100 000 лв.

В исковата молба ищецът твърди, че е жертва на т.н. „възродителен процес“, проведен в Република България за периода от 1985-1989г. Твърди, че след 10.11.1989г. е било образувано от органи на ответника сл. дело №1/1991год., впоследствие преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998г. по описа на ВОП София, към настоящия момент - ДП №ІІ-048/1999г. по описа на ВОП София, по което са били привлечени като обвиняеми отговорни за проведения възродителен процес лица. Ищецът е бил разпитан в качеството му на свидетел и на пострадало лице в посоченото досъдебно производство.

Ищецът твърди, че към датата на подаване на исковата молба и към датата на приключване на съдебното дирене по делото няма данни наказателното производство да е приключило. Твърди, че прекомерната продължителност на делото е довело до нарушаване на правото му на разследване,разглеждане и приключване на делото в разумен срок, поради което той търпи значителни неимуществени вреди, за чието обезщетяване претендира сумата от 100 000лв. на осн. чл.2б ал.1 от ЗОДОВ.

Ответникът, ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ в постъпилия писмен отговор по чл.131 от ГПК, изразява становище, че искът е 2 недопустим, неоснователен и недоказан по размер. Прави възражение за прекомерност на търсеното обезщетение.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като взе предвид събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното: пред настоящата инстанция са представени писмени доказателства, които са приети от съда.

По делото не се спори, а и от ангажираните доказателства се установява, че ищецът е бил жертва на т.нар.“възродителен процес“.

С Държавен вестник, бр.44 от 01.06.1990год. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание от 30.03.1990г, за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които и ищецът с имена Е. (Й.) Я. Г.. Представени са удостоверения за идентичност на лице с различни имена, из от община Бенковски и от МВР на Република Турция с пореден .№ 2550/12.11.2018год., от които е видна идентичността на имената на Ю. С. Ю., Ю. С. Ю. и Й. Я. Г. и Ю. А..

Видно от представената по делото Заповед за прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за Народната милиция № I - 23 от 25.02.1985 г., на Е. (Й.) Я. Г. е наложена мярка „принудително настаняване в Белене, Плевенски окръг, за срок от 3 години“.

От представените писмени доказателства се установява, че Е. Г. е отказал демонстративно да смени името си, а под негово ръководство, жителите на с.

*** са излезли на масова протестна демонстрация на 25.12.2984 г., поради което е предложено ищецът да бъде принудително установен в друго населено място за срок от 3 г., а по - късно, през 1986 г. от Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ, е взето решение страната да бъде преместена принудително в с.Белотинци за срок от 3 години.

Със Заповед от 01.12.1988 г. на началника на министъра на вътрешните работи превантивната административна мярка е прекратена.

Представено е и неоспорено Удостоверение на МВР с изх. № 1613 от 19.09.2002 г., съгласно което Ю. Ю. е бил въдворен по политически причини в трудововъзпитателно общежитие в затвор „Белене“ за времето от 31.12.1984г. до 25.06.1986г., а съгласно Удостоверение на МВР със същия изходящ номер, ищецът е бил принудително изселен от гр. Белене и заселен в с. Белотинци за периода от 26.06.1986г. до 08.12.1988г.

Представено е удостоверение за сключен граждански брак, съгласно което Ю. Ю. е сключил на 02.01.1957г. граждански брак с Х. Ю..

3

Разследването по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем ДП № II048/1999 г. по описа на ВОП - София /делото за т. нар. "Възродителен процес"/ към датата на предявяване на иска и към датата на приключване на съдебното дирене и в двете инстанции по настоящото производство, не е приключило, по него се изпълняват задължителни писмени указания на ВКС и СГС, НО.

Отделно от това на 17.01.2019 г. е изпратено искане за съдебна поръчка до Република Турция за установяване и разпит на свидетели, която все още не е приключила, а отделно от това в писмото се заявява, че досъдебното производство е в значителен обем — 118 тома и значителна част от него съдържа класифицирана информация съгласно ЗЗКИ.

Видно от приложените към гражданското дело копия от материали по ДП № II- 048/1999 г. по описа на ВОП - София, се установява, че ищецът е сред пострадалите от т. нар. "Възродителен процес", като той продължава да се интересува от съдбата на досъдебното производство, вкл. и с подаване на молба от 18.06.2018 г. до прокурор от ВОП София /приложена към преписката/, с която той желае да му бъде предоставена информация за предмета и хода на досъдебното производство, да бъде информиран защо досъдебната фаза не приключва и не се внася обвинителен акт в съда, както и че желае да участва като пострадал в досъдебната фаза на процеса по ДП № И-048/1999 г. От събраните доказателства се установява, че ищецът е разпитван по посоченото досъдебно производство в качеството му на пострадал, правил е многократни опити да се сдобие с информация за хода на разследването и за фазата, в която то се намира, но без резултат.

Към датата на завеждане на исковата молба образуваното през 1991 г. наказателно производство по т. нар. "Възродителен процес" не е приключило.

По делото са представени множество писмени доказателства, и от двете страни. Съдът ги кредитира изцяло, същите не са оспорени.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима – подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в 4 необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо.

Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателя досежно законосъобразността на обжалваното решение.

Разгледани по същество въззивната

ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА. жалба на

Ю. С. Ю. е

Предявеният иск с правно осн. чл. 2б ал.1 от ЗОДОВ е допустим и основателен по следните съображения:

Искът за обезщетение на вреди на гражданин от нарушение на правото по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС по висящо досъдебно производство ( в случая д.п. № ІІ-048/1999 год. на ВОП-София), заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ, предявен срещу правосъдния орган, причинил вредите като процесуален субституент на държавата, черпи правното си основание в разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ и е процесуално допустим.

Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица. Разпоредбата е в глава Първа - "Основни начала", т.е. основополагаща е за постигане на целите, поставени в преамбюла на Конституцията на Република България, а именно създаването на демократична и правова държава и издигането във върховен принцип на правата на личността, нейното достойнство и сигурност. От влизане в сила на закона, приет от НС на 31 юли 1992 год., обн. ДВ бр. 66/1992 г. за ратифициране на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, същата е част от вътрешното право на страната – по арг. от чл.5 ал.4 от Конституцията. Всеки национален съд на всички държави, страни по Конвенцията, е национален съд по смисъла на чл.13 от същата и като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита на право, което Конвенцията признава, включително и на българските граждани. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е такова право - чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Неговото нарушаване от правораздавателните органи покрива изискванията на чл.7 от Конституцията и предоставя на българските граждани право на защита, която осъществяват системата на българските съдилища -чл. 117 и чл.119 от Конституцията. От влизане в сила на закона за ратифициране на Конвенцията, българският съд има задължението да допусне и разгледа всеки иск, основан на нейния чл. 6 § 5

1, а българската държава е задължена да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на граждани за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. С включването на чл.2б в обхвата ЗОДОВ, като ефикасно вътрешноправно средство по чл.13 от Конвенцията за защита на правата, признати с нея, искът се основава на специалния закон и се разглежда по особения ред, предвиден в него. Разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ е правната квалификация на иска за обезщетение на вреди от нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС по висящо производство, ако производството, по което е допуснато нарушението е заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ.

Допустимостта на иска по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетяване на вредите от нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС по висящо производство не е обусловена и от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8 ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава Трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение ( в този см. Решение № 210/15.06.2015 год. по гр.д.

№ 3053/2014 год. на ВКС, ІІІ Г.О.)

Настоящият съдебен състав напълно споделя посочената в тази насока практика на ЕСПЧ от ответника, но съобразява също, че за да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно компенсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение във връзка със забавяния, датиращи от преди въвеждането му при производства, които са все още висящи (Решение от 10.05.2011 г. на ЕСПЧ по делото на Д. и Х. срещу България, по жалби № 48059/2006г. и № 2708/2009г.).