Решение № 5385 от 04.12.2025, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 3347/2025
- Вид
- Решение № 5385
- Подписан
- 04.12.2025
- В сила
- 21.04.2026
- Състав
- Ирена Славова Аврамова - Смит
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 214, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 37, ал. 1 · Закон за защита на потребителите и правилата за търговия
РЕШЕНИЕ
№ 5385 гр. Пловдив, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330103347 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. Д. Р., ЕГН: **********, чрез пълномощник - адв. Р. Р., против „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: 121830616, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1250 лева, частично от сумата в общ размер на 3000 лева, представляваща платена в периода 2005 г. - 2025 г. без основание сума по нищожна клауза – т. 21, б. „а“ от Договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен между страните на 23.02.2005 г., , ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че на 23.02.2005 г. между страните бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот за сумата в размер на 30 000 лева за срок от 240 месеца, при ГЛП за първата година в размер на 6,50 %. В клаузата на т. 21, б. „а“ от договора било предвидено, че се дължи такса за управление на кредита, която всяка година на падежната дата се капитализирала към дълга. Сочи се, че ищцата е изплащала погасителните вноски по кредита, както следва: в периода 09.04.2005 г. – 31.03.2006 г. 12 месечни вноски всяка в размер на 223,67 лева; в периода 09.04.2006 г. – 31.08.2006 г. 5 месечни вноски всяка в размер на 283,83 лева; в периода 09.09.2006 г. – 31.11.2008 г. 27 месечни вноски всяка в размер на 255,02 лева; в периода 09.12.2008 г. – 14.01.2025 г. 194 месечни вноски всяка в размер на 273,20 лева. В края на месец януари 2025 г. служители на ответника поискали от ищцата да заплати сумата в размер на 3173,55 лева. При изискана от 1 ищцата справка ответното дружество издало удостоверение с изх. № *** г., от което се установявало, че посочената сума представлявала остатък по договора, от който 3157,17 лева – главница, 16,38 лева – начислени лихви. На 31.01.2025 г. ищцата заплатила сумата в размер на 3175,18 лева за последните две месечни вноски по кредита, като остатъкът представлявал капитализирани такси за управление ведно с начислени върху тях възнаградителни и мораторни лихви. Според ищцата общият размер на платените в периода 2005 г. – 2025 г. такси за управление на кредита са в размер на общо 3000 лева.
Изложени са съображения, че клаузата на т. 21, б. „а“ от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и неравноправна. Поддържа се, че управлението на кредита е част от присъщата дейност по предоставяне на кредита, за която банката получава заплащане чрез възнаградителната лихва.
Изтъква се, че клаузата представлява уговорка във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.
Наред с това в договора не бил посочен размер на дължимата такса, което давало възможност на банката едностранно да го изменя. Капитализирането на обсъжданата такса към главницата водело до допълнителна печалба за банката над уговорената възнаградителна лихва. По изложените съображения се предявява настоящата искова претенция и се претендира за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Банка ДСК“ ЕАД, в който е изразено становище за неоснователност и недоказаност на предявения иск. Не се оспорва, че между страните е съществувало договорно правоотношение с описаното в исковата молба съдържание. Посочва се, че дължимата по договора такса за управление на кредита се капитализирала към главницата, ако не била заплатена от кредитополучателя до падежната дата – 9-то число на месец март на съответната година. Възразява се, че ищцата не е внасяла в срок дължимите годишни такси за управление на кредита. Оспорва се, че въпросната клауза няма неравноправен характер съобразно действалото към момента на сключане на договора законодателство. Възразява се срещу твърденията за нищожност на клаузата, като се сочи, че същата не накърнява добрите нрави.
Сочи се неприложение на уредбата в ЗПК. Направено е възражение за погасяване на вземането по давност. По наведените доводи се моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 16.10.2025 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск чрез увеличаване на неговия размер от 1250 лева на 2508,90 лева.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото не се спори, че на 23.02.2005 г. между ищцата Д. Д. Р. и 2 ответника „Банка ДСК“ АД бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който била предоставена сумата в размер на 30 000 лева за покупка на жилище. Срокът за издължаване на кредита бил 240 месеца с падежна дата на 9-то число. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 6,50 % за първата година, а след това в размер, определен от банката. Съгласно чл. 21, б. „а“ от договора кредитополучателката дължала такса за управление на кредита, която всяка година на падежна дата се капитализирала към дълга.
Представено е удостоверение за кредитни задължения с изх. № ***, издадено от ответника „Банка ДСК“ АД, от което се установява, че към датата на неговото издаване задължението по кредита е било в размер на 3 173,55 лева, от които 3 157,17 лева – редовна главница, 16,38 лева – текущо начислени лихви при 0,81560 лева лихва на ден.
Видно от операционна бележка от 31.01.2025 г. от разплащателната сметка на ищцата Д. Р. е преведена сумата в размер на 3 175,18 лева за погасяване на задълженията по кредита.
За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че по процесния кредит са начислени годишни такси за управление в размер на 70 лева, като за периода от 23.02.2005 г. до 31.05.2025 г. по кредита са капитализирани такси за управление в общ размер на 1330 лева. От допълнението към експертизата е видно, че е начислена лихва в размер на 1 338,90 лева върху сумата от 1 120 лева, която е начислена такса за управление за периода от 2009 г. до 2024 г.
Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит, както и обосновано.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на платеното при начална липса на основание, е обусловена от проявлението на следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество във връзка с клаузата на чл. 21, б. „а“ от процесния договор за кредит, която е нищожна. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че посочената клауза от процесния договор за кредит е действителна.
От фактическа страна по делото безспорно се доказа, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на кредит в размер на 30 000 лева за покупка на недвижим имот. С оглед качеството на страните по договора – банка/търговец и физическо лице/потребител, сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което важат изискванията за защита на потребителите. С оглед датата на сключване на процесния договор приложение намират разпоредбите на Закона за защита на потребителите и за 3 правилата за търговия /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗЗППТ /отм./ неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В чл. 35, ал. 2 ЗЗППТ /отм./ са изброени неизчерпателно случаи на неравноправни клаузи. Съобразно чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ /отм./ неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Клаузата на чл. 21, б. „а“ от процесния договор предвижда задължение за кредитополучателката за заплащане на такса за управление на кредита, която всяка година на падежна дата се капитализирала към дълга.
Действително към момента на сключване на договора действащото законодателство не е забранявало събирането на подобна такса по кредити, предоставени на потребители. Същевременно по своето естество тази такса безспорно е свързана с управлението на кредита /доколкото така е именувана/, което е част от присъщата дейност на банката по предоставяне на кредита и за него не следва да се събират такси. Възлагането в тежест на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по-слабата страна по правоотношението. На практика, начисляването на подобни такси води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да генерира допълнителен приход от присъщата му дейност. Наред с това дължимата такса за управление се капитализира годишно към дълга, т.е. се прибавя към главницата, увеличавайки нейния размер. След това лихвата се начислява върху тази сума, включваща не само главницата, но и капитализираната такса управление. По този начин на крайния падеж, както е посочено и от банката в издаденото удостоверение, дължимата от потребителя сума е увеличена с капитализираните неплатени такси за управление и начислените върху тях лихви.
В контекста на изложените съображения съдът намира, че клаузата на чл. 21, б. „а“ от процесния договор за кредит е неравноправна, поради което се явява нищожна на основание чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ. От това следва, че тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от кредитополучателката в изпълнение на задълженията, предвидени в тази клауза, са били недължимо платени от страна на ищцата като престирани при начална липса на основание. От събраните по делото доказателства се установи, че начислената такса за управление е в размер на 1 120 лева, върху която е начислена лихва в размер на 1 338,90 лева, т. е. общата сума възлиза в размер на 2 508,90 лева. С оглед тези съображения предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен в пълния му размер.
Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземането 4 по давност, доколкото както се установи по делото, капитализираните такси за управление са дължими на краен падеж, при което не е изтекъл давностният срок.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищцата. Съобразно представения списък по чл. 80 ГПК се претендират разноски в общ размер на 950,36 лева, от които 100,36 лева – държавна такса, 300 лева – възнаграждение за вещо лице, 550 лева – адвокатско възнаграждение. Така направените разноски следва да се възложат в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: 121830616, да заплати на Д. Д. Р., ЕГН: ********** , сумата в размер на 2 508,90 лева /две хиляди петстотин и осем лева и деветдесет стотинки/, представляваща платена без основание сума по нищожна клауза на чл. 21, б.
„а“ от Договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен между страните на 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.