Определение № 1312 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1312 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002900495 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. С., извършващ процесуални действия с попечителското съдействие на своята майка В. С. Г., чрез пълномощника му адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 118/11.11.2024 г., постановено по в. т. д. № 182/2024 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, в частта, в която е потвърдено решение № 30/21.06.2024 г., постановено по т. д. № 2/2023 г. по описа на ОС-Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от В. М. С. срещу ЗД „Лев Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на сумата над присъдения размер от 20000 лв. до сумата от 40000 лв., вследствие на настъпило на 22.05.2022 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 21.06.2022 г. до окончателното му заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която този иск е уважен до присъдената сума от 20000 лв., а 1 първоинстанционното решение – в частта, в която не е обжалвано (в частта, в която осъдителният иск е уважен до сумата от 15000 лв., а отхвърлен за разликата от 40000 лв. до пълния му предявен размер от 50000 лв., предявен като частичен от общо претендираната сума 70000 лв.).

Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане в цялост на всички доказателства, относими към обема на причинените неимуществени вреди, при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд не е съобразил по-високия интензитет на действително претърпените болки и страдания, поради което присъденото застрахователно обезщетение е прекомерно ниско.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?”; 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с трайно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г.?” (по тези две групи 2 процесуалноправни и материалноправни въпроси се твърди противоречие както със задължителната практика - ППВС № 4/1968 г., така и с казуалната практика – решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., I т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2998/2013 г., I т. о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д.

№ 2998/2013 г., I т. о. и решение № 28/09.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.); 3. „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди” (твърди се противоречие с ППВС 4/1968 г.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д.

№ 2998/2013 г., I т. о. и решение № 88/09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о.); 4. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите” (твърди се противоречие с решение № 124/11.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 708/2009 г., II т. о.; решение № 88/17.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 2974/2013 г., II т. о.; решение № 177/27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 14/2009 г., II т. о. и решение № 1/05.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1002/2017 г., I т. о.); 5. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?” (твърди се противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о.; решение № 23/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 94/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.; и решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.); 6.

„Представлява ли размерът на средната (минималната) работна заплата в България критерий от значение за определяне на обезщетението за неимуществени веди - при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с оглед характера (конкретно неимуществени вреди) и териториалното 3 покритие на полицата на територията на целия Европейски съюз. В случай на необходимост за обвързване на обезщетението с размер на средната МРЗ не следва ли да е необходимо съдът да анализира икономическата реалност като цяло на територията на Европейския съюз поради еднаквост на застрахователното покритие. Представлява ли размерът на средната (минималната) работната заплата изобщо един от критериите, които следва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението по претенция за компенсация на неимуществени вреди от застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите и ако е такъв, може ли да се отчита размер на „средна брутна работна заплата” пред липсата на яснота на този размер и факта, че такъв не е нормативно установен, не е определен, а определяем критерий, който няма точни параметри може ли да бъде използван?”; 7. „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди - при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и може ли размерът на обезщетение за морални вреди да се обоснове със съобразяване на размера на средната (минималната) брутна работна заплата. Прилагането на критерий „икономически условия” в страната за конкретна година, без да се сочат характеристики и особености на тези условия и при пълно игнориране на лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилно приложение на принципа на справедливост (по последните два материалноправни въпроси се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д.

№ 299/2011 г., II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2014 г., II т. о.; решение № 94/24.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 916/2011 г., I т. о. и решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.). Счита, че поставените правни въпроси, подробно конкретизирани, са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно 4 обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и касационната частна жалба, и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед на обстоятелството, че застрахователят не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие е уважен за сумата от 15000 лв. (в тази част то е влязло в сила), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на този иск е установено със сила на пресъдено нещо, като спорът пред въззивния съд се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение. По спорния въпрос апелативният съд е съобразил обстоятелството, че към момента на увреждащия инцидент - 22.05.2022 г., пострадалият пешеходец е бил почти на 15 г., като в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП е претърпял счупване на лъчевата и лакътната кости на дясна предмишница. Естеството на фрактурата не е наложило оперативна интервенция, а му е проведено консервативно лечение, изразяващо се в извършване на закрита репозиция и поставяне на гипсова имобилизация за срок от 30 дни. Лечението е продължило в рамките на нормалния срок и без усложнения. Съгласно приетата СМЕ счупването на кости е съпроводено със значителна болка, като непосредствено след инцидента - в рамките на един месец, ищецът е приемал медикаменти за туширане на болковата симптоматика. Травмата е причинила на пострадалото дете затруднение в движенията на дясната ръка за около 5-6 месеца. При извършен преглед година и половина след ПТП се установило, че 5 движенията на дясната гривнена става са неболезнени, леко ограничени по обем и с нарушен по сила захват на дясната ръка, като ищецът има субективни оплаквания от болка при промяна на климатичните условия. В о. с. з. обаче вещото лице от СМЕ изяснява, че захватът на ръката не е нарушен, а се констатира само затруднена супинация (завъртане на ръката в областта на гривнената става), като не е налице голямо отклонение от нормалните стойности. Категорично е, че това остатъчно явление от травмата е отстранимо чрез провеждане на курс на рехабилитация, с добри перспективи за пълно възстановяване с оглед младата възраст на пострадалия. Той обаче не е провеждал рехабилитационни и физиотерапевтични процедури в специализирано заведение, а както сам е споделил при прегледа, извършвал е раздвижване в къщи, като е упражнявал ръката си с различни по тежест движения. С оглед обстоятелството, че година и половина след инцидента пострадалият не е посещавал лекар по повод на травмата от ПТП, апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че детето и неговите родители са считали ръката за напълно възстановена - не са отчитали някакъв съществен проблем, изискващ предприемането на допълнително лечение.