Решение № 175 от 06.10.2026, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 175 гр. Радомир, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНТОН Р. ИГНАТОВ при участието на секретаря В. М. К. като разгледа докладваното от АНТОН Р. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20261730100632 по описа за 2026 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

Ищцата Л. К. Б., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр.Р., кв.“А.“ ., ет. ., ап. ., чрез адвокат - пълномощника Л. К. Б. - САК, съдебен адрес: гр. С. . ул. „Т.” № ., ет. . офис № . тел.

., имейл: [email protected], е предявила иск против ответника „К. Й.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление: гр. Х., бул. Б. № ., управител В. М.И., с който моли съда да постанови решение, с което да обяви договор за паричен заем № ., сключен на 29.07.2025 г. между Л. Б. и „К. Й.с“ ООД, ЕИК., за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради противоречието му със закона.

Моли да й бъдат присъдени разноските по делото, както и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА.

Ответникът „Креди Йес" ООД, ЕИК . седалище и адрес на управление: гр. Х., бул.

„Б." № ., представлявано от Вл. И., действащ чрез пълномощника адв. Кр. К., член на АК Х.с личен № ., тел. за контакт: ., имейл: [email protected], е подал отговор в срока по чл.131, ал.1 ГПК,с който е изразил становище, че искът е неоснователен и недоказан, като моли съда да го отхвърли изцяло.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните по делото, че между същите е налице сключен Договор 1 за потребителски кредит № ., сключен на 29.07.2025 г. между Л. Б., в качеството й на заемател и „К.Й.“ ООД, в качеството му на заемодател, с който заемодателят, е отпуснал на Л. Б., в качеството й на потребител, сума в размер на 700 лева, подлежащ на връщане на 9 месечни погасителни вноски, при месечен лихвен процент– 3.900 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 58.202 %, при месечна вноска от 93.72 лв. и неустойка в размер на 496.55 лв. – неустойка за непредоставяне на обезпечение. Общата сума за погасяване, към момента на сключване на договора за кредит, възлиза на 843.45 лв. Ищцата не оспорва, че е усвоила сумата. Ето защо следва да се приеме, че договорът е породил уговорените с него правни последици, а именно ответното дружество е отпуснало кредит в размер на 700 лв. на ищцата, която е трябвало да го погаси чрез изплащането на определени вноски – 9 на брой, в предвидените срокове и размери. Тук е мястото да се посочи и че същият отговаря на установените в закона изисквания за форма и съдържание на този вид договор.

Изпълнението на основното задължение на ответника се установява от приетия и неоспорен РКО от 29.07.2025 г., от който е видно, че на посочената дата сумата е била изцяло усвоена от ищцата. В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът зазаем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в полза на Заемодателя. С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 596.55 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищцата и „К.Й. ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила заетата сума. Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действала именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 2 недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № .начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в конкретния случай е посочено, че ГПР е 58.202 %, а възнаградителната лихва– 3.330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 58.202 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно физическото лице поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен. Отделно – посочването 3 само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се смятат за спазени 10 законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива./29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК поради противоречието му със закона - чл. 26, ал.

1, предл. 1 ЗЗД. Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.

По разноските.

С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС – Радомир, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на 25.56 е. за държавна такса, както и сумата от 2.56 е. за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв.Л. Б. от САК. По отношение на размера на възнаграждението съдът намира, че същото следва да се определи съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-. и С-.по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.

Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното 4 решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 12 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.