Решение № 3982 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3982 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100510713 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение от 28.01.2022 г., допълнено с решение от 20.05.2022 г. по гр. дело №31859/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 90 състав, са отхвърлени предявените от С. Н. срещу Л. Д. обективно съединени осъдителни искове по чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща част от неизплатено задължение по Договор за заем от 28.06.2018 г. и сумата от 2 920 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.08.2018 г. до 17.07.2020 г., като е уважен предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД и ответникът е осъден да заплати сумата от 15 000 лв., с която се е обогатил неоснователно при изначална липса на основание, както и иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 120 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.06.2018 г. до 17.07.2020 г.

Срещу решението в осъдителната част е постъпила въззивна жалба от ответника Л. Д.. В жалбата се излага становище, че решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. На следващо място се поддържа, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано, поради липса на мотиви. Заявява се, че по делото са били събрани достатъчно доказателства, при съвкупната преценка на които следвало да се приеме, че извършеното плащане е било такова в изпълнение на задължението за заплащане на 1 трудово възнаграждение на ответника, който е бил служител на „Д. 77“ ООД.

Въззивникът поддържа, че е било налице основание за получаване на претендираната от ищцата сума в изпълнение на задължение на ищеца към трето лице по уговорка между страните по правоотношението. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Въззиваемата поддържа, че решението е допустимо – постановено по редовна искова молба и правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Излага становище, че по предявен иск по чл. 55,ал.1, предл. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил претендираната сума, което в конкретния случай не е било сторено. Заявява, че по делото е било доказано получаването на сумата от 16 000 лв., преведена от ищцата С. Н. в полза на ответника Л. Д. и обогатяването, настъпило в патримониума на ответника за сметка на обедняване на ищцата. По изложените съображения се иска подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като допустимо, правилно и обосновано.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Неоснователно е оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд се произнесъл по нередовна искова молба, въз основа на която е постановил недопустимо решение. За да е редовна исковата молба, следва да е ясно за съда и страните защитата на кое спорно материално право се търси и какви са видът и обемът на търсената защита. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.9 на ППВС № 1/ 85 г., съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното искане в исковата молба и по начина, който е поискан от ищеца. Когато съдът е разгледал иска на непредявеното основание или се е произнесъл по непредявен иск, решението му е недопустимо. Решението е недопустимо като произнесено по 2 непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В настоящия случай първоинстанционният съд се е произнесъл по искова молба, в която ясно са индивидуализирани основанието и петитумът както на главния, така и на евентуалния иск. Първоинстанционният съд като е стигнал до извод, че предявеният главен иск е неоснователен, е пристъпил към разглеждане на евентуалния иск, който е уважил. Следователно първоинстанционният съд се е произнесъл с валидно и допустимо решение. Ето защо въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.

Предмет на настоящото въззивно обжалване е първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът по чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД. В частта, в която е отхвърлен искът по чл. 240 ЗЗД решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Настоящата съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното решение е извършен пълен и пълноценен анализ на спора от фактическа страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни препраща към мотивите на СРС.

Отделно въззивният съд следва да извърши анализ на новите доказателства, допуснати и събрани пред настоящата въззивна инстанция.

Настоящият въззивен състав, като е намерил оплакванията на въззивника за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 146 ГПК за непълен доклад, е разпределил нова доказателствена тежест по иска с правна квалификация по чл. 55,ал.1,пр. 1 ЗЗД и е дал възможност на страните да ангажират доказателства относно подлежащите на доказване факти, така както им е указано с определение от 08.11.2022 г. Пред въззивната инстанция е допуснато събиране на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели при режим на довеждане. Пред въззивния съд е разпитана свидетелката Д.

Д.а, която на основание чл. 166,ал.1, т. 2 ГПК е изрично заявила желанието си да свидетелства пред съда. Разпитана пред съда свидетелката споделя, че Д. Б.

– дъщеря на ищцата и един от управителите на дружеството „Д. 77“ ООД, в което е работил ответникът, е помолила да й изпрати банкова сметка на ответника – Л. за извършване на преводи във връзка с дейността на дружеството. Същата заявява пред съда, че знае за факта на такъв паричен превод, тъй като е видяла превода и сумата и изразява предположение, че преводът може да каса дейността на фирмата.

Следващият свидетел - К.З. споделя, че е бил колега на ответника през периода м. юли – м. октомври 2018 г. Споделя, че ответникът е плащал всеки ден по 60 лева на служителите в магазина, както и разходите за закупената стока за магазина и разходите за гориво за служебната кола, с която е осъществявал превоза на служителите от и до работното им място – магазина в МОЛ „Парадайс“. Според свидетеля всички плащания, които ответникът е извършвал, са били в брой , не е имал карта или друго платежно средство и 3 изразява предположение, че може да са били извършени от негови средства.

Още с доклада по чл. 140 ГПК по делото е обявено за безспорно обстоятелството, а същото се установява и от представените в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства, че на 28.06.2018 г. ищцата е превела по сметката на ответника сумата от 16 000 лв. с основание „покупка“. При това положение в тежест на ответника е да докаже основанието, посочено в банковото извлечение, или друго такова въз основа на което е получил и има право да задържи получената сума. За разлика от иска по чл.240, ал.1 от ЗЗД, който е свързан с установяване наличието на заемно правоотношение между страните, уважаването на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е обусловено от наличието на следния фактическия състав: предаване и съответно получаване на даденото /процесната парична сума/ при начална липса на основание. При този иск в тежест на ищеца е да установи единствено факта на предаването и получаването на исковата сума от ответника, а ответникът от своя страна, ако твърди, че е получил даденото на някакво правно основание, следва да го докаже при условията на пълно и главно доказване, както и да докаже основанието за задържането на полученото при него.

В хода на производството ответникът поддържа тезата, че процесната сума е получена за покриване на разходи на дружеството, в което същият е полагал труд, изразяващи се в изплащане на надници на служителите на дружеството; неговото трудово възнаграждение; поддържане на служебния автомобил; плащане на наеми и щанда в мола и за стари покупки от пазар „Илиенци“, гр. София. От събраните по делото писмени и гласни доказателства обаче не се установява процесната сумата да е предадена и получена на нито едно от твърдените от ответника основания. Това твърдение не се подкрепя и от изслушаните пред въззивната инстанция гласни доказателствени средства. Свидетелските показания на св. Д.а настоящата инстанция кредитира като обективни и безпротиворечиви, като взема предвид и декларираната пред съда роднинска връзка с ответника. Същите обаче подкрепят единствено факта на предаване на процесната сума чрез банков превод, не и основанието за това. От показанията на св. Захаринов също не може да се направи никаква връзка между извършените от ответника плащания, които свидетелят лично е възприел, и имущественото разместване, което е предмет на изследване в настоящото производство. Нещо повече свидетелят изрично е заявил пред съда, че не е запознат с произхода на тези средства, тъй като всички плащания са били извършвани в кеш от ответника.

По изложените съображения не може да се направи категоричен извод, че ответникът е получил процесната сума на твърдените от него основания, а именно за покриване на разходи на дружеството, за което е работил.

Доколкото ответникът в настоящото исково производство не съумя да докаже при условията на пълно и главно доказване основанието на претендираната от ищцата сума, както и основанието за задържането на полученото при него, същата подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

С оглед на изложеното следва да се приеме, че са налице елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и затова ответникът дължи 4 връщане на полученото без основание.

Поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и обосновано на основание чл. 272 ГПК.

По разноските:

Предвид изхода от спора, право на разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК има въззиваемата страна, която претендира адвокатски хонорар в размер на 980 лв., съгласно договор от 06.10.2022 г. Следователно в тежест на ответника следва да се възложи сумата от 980 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

Воден от горното, съдът:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 28.01.2022 г., допълнено с решение от 20.05.2022 г., постановено по гр. дело №31859/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 90 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Л. Ж. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******-III“, №******* да заплати на С. И. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* сумата от 980 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.