Определение № 4528 от 09.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4528 гр. София, 09.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20258002101907 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата З. М. Й. срещу решение № 18 от 10.02.2025 г. по в. гр. дело № 453/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 689 от 29.05.2024 г. по гр. д. № 1182/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта му, с която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД касаторката е осъдена да заплати на ищцата д-р Л. Д. А. сумата 69 000 лева, получена без основание, посредством четири банкови превода, извършени както следва: на 25.05.2018 г. – за сумата 20 000 лева, на 09.08.2018 г. – за сумата 27 000 лева, на 29.08.2018 г. – за сумата 10 000 лева и на 27.09.2018 г. – за сумата 12 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 28.04.2023 г. (датата на исковата молба) до окончателното изплащане.

Жалбоподателката - ответница поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която ищецът не е уточнил кое от трите основания по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД навежда като основание на предявения иск за неоснователно обогатяване, като по този начин е нарушен принципът за диспозитивното начало в гражданския процес. Навежда и неправилност на обжалвания съдебен акт поради съществени нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, при което неправилно са приети за недопустими гласни доказателства от съществено значение за изясняване на спора, от които се установява сключването на договор за паричен заем между родителите на ответницата и ищцата. Поддържа също, че не са взети 1 в предвид съдебни признания на ищцата, съдържащи се в исковата молба, от които може да бъде направен извод за наличието на заемно правоотношение по повод процесната главница, като по този начин е нарушена процесуалната норма на чл. 175 ГПК. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, като делото бъде върнато за разглеждане на друг състав на Пловдивски апелативен съд. В случай, че бъде прието за допустимо, моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен.

Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторката навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните два въпроса: 1. „Допустими ли са гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигната между страните договореност, при наличието на частни удостоверителни документи за предаване на сумите на ответника?“, който счита за разрешен в атакуваното въззивно решение в противоречие с решение № 253/2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на ВКС, решение № 524/2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 97/22.03.2011 г. по гр. д.

№ 417/2010 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 961/07.12.2006 г. по гр.д. № 528/2006 г. на ВКС, 2 т.о., и 2. „Съставлява ли съдебното признание на неизгодни факти годно доказателство и длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието с оглед всички обстоятелства по делото и да изложи конкретни мотиви защо основава или не правните си изводи на него?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 311/27.01.2020 г. по гр. д. № 3463/2018 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 84/23.05.2018 г. по гр. д. № 3361/2017 г. на ВКС, 3 г.о.. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение по гореизложените съображения за постановяването му по останала нередовна искова молба.

Ответникът по касационната жалба - ищцата Л. Д. А. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба на ответницата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.

Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Ищцата твърди в исковата молба, че като „основание“ на всеки от четирите процесни парични банкови преводи е посочено - за заплащане на такси за обучение в чужбина, доколкото ответницата се е обучавала в Медицинския университет в [населено място], САЩ, като между страните по делото не е имало каквито и да било договорни отношения по повод преведените суми, включително тя никога не е имала дарствени намерения относно процесните парични суми, както и не е имала задължение да издържа пълнолетната ответница през периода на медицинското й обучение в САЩ, нито е изпълнявала свой нравствен дълг при даването на тези суми. Поддържа, че не разполага с писмен договор и не 2 е участвала в договорни отношения с ответницата, поради което счита, че последната се е обогатила неоснователно за нейна сметка с получаването на процесната сума от общо 69 000 лв.. Въз основа на така изложените обстоятелства в исковата молба и молбата – уточнение към нея, въззивният съд е приел, че предявеният главен иск е по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, доколкото е наведено престиране на процесната парична сума при отсъствието на каквото и да било правоотношение, с който при условията на евентуалност, ако се отхвърли главният, е предявен и иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за осъждане на ответницата да плати на ищцата процесната сума от 69 000 лв. като невърнат паричен заем. Счел е за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че исковата молба по делото е нередовна, както и че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, т. 1 ЗЗД, а единственият редовно предявен и допустим иск е по чл. 240 ЗЗД.

Пловдивски апелативен съд е заключил, че първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (получено въз основа на нищожен акт и на унищожаем такъв, когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта, както и без наличието на каквото и да било правоотношение). Намерил е за установено от приетите в процеса доказателства, че с четири платежни нареждания от 25.05.2018 г., 09.08.2018 г., 29.08.2018 г. и 27.09.2018 г., ищцата е превела от собствена банкова сметка в "Уникредит Булбанк"АД по банкова сметка на ответницата, съответно, следните сумите - 20 000 лв., 27 000 лв., 10 000 лв. и 12 000 лв., т. е. общо сумата 69 000 лв., при което е приел за доказан първия елемент от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Посочил е, че според съдържанието на процесните платежни нареждания, като основание за паричните преводи е посочено: в това от 25.05.2018 г. за сумата 20 000 лв. - "обучение", в това от 09.08.2018 г. за сумата 27 000 лв. - "такса учение в чужбина", в това от 29.08.2018 г. за сумата 10 000 лв. "такса обучение" и в това от 27.09.2018 г. за сумата 12 000 лв. - "такса обучение". Намерил е за недоказано от страна на ответницата твърдението за наличие на основание за престиране на процесната парична сума. Първото твърдение за наличие на основание се свежда до това, че процесните парични преводи са извършени от ищцата доброволно и с намерение да надари ответницата. Въззивният съд е посочил, че видно от записаното в преводните нареждания основание за всеки от процесните преводи, липсва изявление на наредителя за надаряване. Посочените в тези нареждания основания "обучение", "такса учение в чужбина" и "такса обучение" е счел, че не обуславят извод, че наредителят е искал да дари преведените суми на ответницата. Заключил е, че по делото не е налице нито едно писмено доказателство, от което да се направи извод, че ищцата е искала да надари, респ. е надарила ответницата с процесните суми и че последната е приела така извършеното в нейна полза дарение. В тази връзка е обсъдил показанията на свидетелката С. Й., майка на ответницата, според които последната дори не познава ищцата, както и показанията на свидетелката Й. Г., позната на ответницата от студентските години, според които ответницата дори се е притеснила, като видяла, че непознато лице й е превело по банковата сметка около 70 000 лв.. Счел е, че доколкото всеки от извършените парични преводи е на стойност над 5 000 лв., 3 по аргумент от чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК вр. с чл. 164, ал. 2 ГПК, доказването със свидетелски показания на сключване на договор за дарение или друг договор между страните по делото, които не са роднини по права линия, нито по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до втора степен вкл., е недопустимо, с оглед категоричното възражение на насрещната ищцова страна по този въпрос в първото заседание по делото. По гореизложените съображения, решаващият съд е приел, че ответницата не е установила в процеса дарствено намерение при престиране на процесната парична сума от 69 000 лв..

Другото наведено твърдение от ответницата за наличие на правно основание по процесното правоотношение е, че не тя, а нейните родители са поели задължение да върнат процесната сума на ищцата въз основа на договор за паричен заем. Въззивният съд е намерил, че то освен недоказано, неподкрепено от доказателствата по делото, същевременно противоречи на твърдението на ответницата, че процесните суми са й дарени безвъзмездно. Подчертал е, че в процеса не са представени писмени доказателства, установяващи сключването на договор за заем между страните или между ищцата и родителите на ответницата, по който последната да е трето ползващо се лице, а гласни доказателства са недопустими с оглед забраната чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и изричното несъгласие на ищцата, изразено в първото заседание по делото. За недоказано е приел и твърдението на ответницата, че процесните суми не са били предназначени за ответницата, а за баща й, който тогава, а и сега имал дългогодишна любовна връзка с ищцата. Освен неподкрепено с каквито и да било доказателства по делото, това твърдение е възприето като опровергано от доказателствения материал в процеса, сочещ ответницата като единствен адресат на всеки от четирите процесни парични преводи, постъпили по банкова сметка с единствен титуляр - ответницата.

Пловдивски апелативен съд е обсъдил и поддържаното в отговора на исковата молба възражение, че процесните парични суми са били преведени от ищцата в изпълнение на един нейн нравствен дълг, тъй като заради дългогодишните й интимни отношения с бащата на ответницата, последната й била като дъщеря, при което връщане не се дължи на основание чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Намерил го е за недоказано в процеса. От приетите доказателства е счел, че не се установява отношенията между страните, както и между ищцата и бащата на ответницата да са били такива, каквито се твърди, включително че ответницата е била като дъщеря на ищцата. Тези твърдения е посочил, че не се установяват дори и от показанията на доведените от ответницата свидетели, от които не може да бъде изведен извод, че ищцата и бащата на ответницата са били в твърдяните дългогодишни отношения, нито че ищцата е била емоционално близка и загрижена за ответницата поради близките й отношения с баща й, както и че съзнателно е взела решение да извърши процесните парични преводи в изпълнение на някакъв свой морален дълг. Напротив, свидетелите са заявили, че ищцата и ответницата дори не са се познавали. Въззивният съд е намерил за недоказано и твърдението в отговора на исковата молба, че процесните парични суми, всъщност, не са собственост на ищцата, а на бащата на ответницата. Посочил е, че по делото няма нито едно доказателство, което да установява, че с оглед счетоводни и данъчни цели, бащата на ответницата е предал процесните, а и каквито и да е парични суми на ищцата през 2018 г., още по-малко такива, получени от бащата в резултат на нелегално 4 практикуване на медицинската професия. Подчертал е, че дори такъв факт да беше установен в процеса, то процесните суми са преведени от банковата сметка на ищцата по банковата сметка на ответницата, което означава, че са излезли от нейния патримониум, а не от имуществената сфера на бащата на ответницата. Поради това, дори хипотетично да се приеме, че преди това ищцата ги е получила от бащата на ответницата, то това само би породило облигационни правоотношения помежду им, но не би могло да рефлектира върху собствеността на парите, преведени от сметката на ищцата по тази на ответницата, т.е. този факт е ирелевантен в процеса.