Решение № 6216 от 13.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6216 гр. София, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

ГЮЛСЕВЕР САЛИ при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100509618 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20127518 от 31.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 49 411/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав е отхвърлен предявеният от Застрахователна компания „Л.И.“ АД, ЕИК ******* против Столична община иск по чл.422 ГПК във връзка с чл.213 КЗ /отм./ и чл.49 ЗЗД за установяване на вземане на ищеца срещу ответника за сумата 545,80 лева, представляваща заплатено застрахователно обезщетение от 535,80 лева и 10,00 лева – ликвидационни разноски по имуществена застраховка „Каско“ по полица № 93001510038489/2015 г. за щети на МПС – марка „Ауди А8 Л“ с рег.№ ******* при настъпило ПТП на 10.04.2016 г. в гр.София на ул.******* в посока от бул.“Симеоновско шосе“ към ул.“Могилата“ – преминаване през необозначена и необезопасена дупка на пътното платно, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 05.08.2020 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 02.09.2020 г. по ч.гр.д.№ 35 576/2020 г. на СРС, 77 състав.

Със същия съдебен акт Застрахователна компания „Л.И.“ АД е осъдена да заплати на Столична община направените по делото разноски в размер на 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за исковото производство на основание чл.78, ал.3 ГПК.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца Застрахователна компания „Л.И.“ АД, гр.София. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно, противоречащ както на процесуалните правила, така и на материалния закон. Наведени са доводи, че съставът на СРС неправилно е преценил и тълкувал представените и приети доказателства по делото, като е достигнал до погрешни изводи и заключения, като е приел, че липсват индиции за създаване на застрахователно правоотношение в момента и при условията, обозначени в полицата. Релевирани са съображения и че не са представили по делото подписан екземпляр от полицата, тъй като същата е унищожена с акт за унищожаване на неценни документи на дружеството поради изтекъл срок за съхранение на основание чл.49 ЗДАФ във връзка с чл.44 от Наредбата за 1 реда за организирането, обработването, експертизата, съхраняването и използването на документи в учрежденските архиви на държавните и общински институции /ДВ бр.17/2009 г./.

Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения от дружеството искове като основателни и доказани.

Претендира присъждането на разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца – Столична община, гр.София, с който жалбата се оспорва изцяло, като са наведени доводи, че оплакванията на въззивника са неоснователни, а решението на СРС – законосъобразно.

Инвокирани са аргументи и че ищецът не е извършил доказване на постановените му в тежест факти и обстоятелства.

Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди атакуваното решение. Претендира присъждането на направените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.

Със заявление вх.№ 3041171/05.08.2020 г. Застрахователна компания „Л.И.“ АД, ЕИК ******* е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Столична община за сумата 545,80 лева, представляваща заплатено застрахователно обезщетение в размер на 535,80 лева на основание сключен договор за застраховка „Каско“ на МПС, застрахователна полица № 93001510038489, със срок на валидност от 13.06.2015 г. до 12.06.2016 г. за причинени щети на л.а. марка „Ауди“, модел „А8 Л“ с рег.№ ******* при настъпило ПТП на 10.04.2016 г. около 22,00 ч. в гр.София на ул.******* в посока на движение от бул.“Симеоновско шосе“ към ул.“Могилата“ – попадане в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, както и 10,00 лева – ликвидационни разноски по щетата. Изложени са твърдения че след изплащане на застрахователното обезщетение застрахователен е встъпил в правата на застрахования Р.Ц. срещу Столична община до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски. На 02.09.2020 г. на Застрахователна компания „Л.И.“ АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 35 576/2020 г. по описа на СРС, ГО, 77 състав срещу посоченото лице за предявената сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.08.2020 г. до изплащането й, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

На 10.09.2020 г. е депозирано възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземането по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 12.10.2020 г. ищецът Застрахователна компания „Л.И.“ АД е предявил пред СРС иск за установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника по издадената заповед.

Съдът е сезиран с положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника Столична община вземане, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на 2 правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

По силата на разпоредбата на чл.213, ал.1 КЗ /отм./ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. С оглед тази законодателна уредба предпоставките за уважаване на иск на това основание са: наличието на застрахователно правоотношение по имуществена застраховка между ищеца и увреденото лице /в т.ч. и застраховка „Каско”/; плащането на застрахователно обезщетение по нея и наличието на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1 и сл. от ЗЗД от трето лице – изисквания, чиято кумулативна даденост в дадения казус не са налице.

Във връзка с установяване на претенцията си по спора ищовото дружество е представил неподписано копие от застрахователна полица № 93001510038489 от 12.06.2015 г. за застраховка „Каско“ на МПС, с обхват на застраховката – Клауза 1 относно л.а. марка „Ауди“, модел „А8 Л“ с рег.№ *******, със срок на валидност от 13.06.2015 г. до 12.06.2016 г., валидността на което правоотношение е оспорено от ответника с отговора на исковата молба.

По въпроса относно възраженията, с които ответникът по предявен суброгационен иск на застрахователя може да се защитава, е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 64/15.06.2010 г. по т.д.№ 667/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 184/07.04.2016 г. по т.д.№ 2 744/2014 г. на ВКС, І ТО, съгласно която в тази хипотеза ответникът е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в това число и за липса на валиден застрахователен договор или за отсъствие на една от предпоставките на чл.402 ТЗ /отм./, респ. чл.213, ал.1 КЗ от 2006 г. /отм./, която практика се споделя от мнозинството на състава.

Безспорно е, че в случая приложената от ищеца застрахователна полица не съдържа подписи на посочените в нея съконтрагенти, но с оглед поведението на страните по нея обективирано в представените пред първа инстанция доказателства – разменена кореспонденция между тях във връзка с щетата, извършена оценка и заплащане на задължения по нея, настоящият състав намира, че този договор е породил валидно действие.

Следва да се отбележи, че неспазването на законоустановената форма за действителност на търговска сделка, каквато е й разглежданата, не води автоматично до нищожност на същата, което е и едно от различията между търговското и гражданското право, където нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката, изисква по аргумент на чл.293, ал.3 ТЗ оспорване на действителността й от страните. От ангажираните от ищеца доказателства по щетата се констатира, че нито застрахователя, нито застрахования са оспорили действителността на волеизявленията по нея.

До приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд обаче жалбоподателят-ищец в съответствие с изискванията на чл.154, ал.1 ГПК не е установил съдържанието на Клауза 1, вкл. и при условията на чл.348, ал.1 ТЗ. В полицата липсва удостоверяване, че застрахованият е получил и приел общи условия за типизирани клаузи, нито е приложен екземпляр от такива, подписани от него.

Неустановяването на горното обстоятелство изключва възможността за формирането на мотивиран правнорелевантен извод, че разглежданият инцидент представлява покрит риск по застраховката, за който застрахователното дружество да дължи обезщетение, заплащането на което да е обосновало надлежното възникване в неговия патримониум на 3 правото да встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата.

Неоснователни са наведените в жалбата доводи във връзка с акта за унищожаване на неценни документи на ЗК „Л.И.“ АД от 27.12.2019 г. От съдържанието на този документ не е видно, че процесната полица е била предмет на унищожаване предвид липсата на индивидуализация на документите в него, като номер, серия, дата, страни и пр.

По изложените съображения въззивният съд приема, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по предявения срещу него по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 545,80 лева, от които 535,80 лева, представляващи размер на заплатеното застрахователно обезщетение за причинени вреди на л.а.„Ауди А8 Л“ с ДК № ******* по щета № 0000-1201-16-251641/2016 г. и 10,00 лева – ликвидационните разноски за определяне на застрахователното обезщетение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда /05.08.2020 г./ до окончателното изплащане на сумата, поради което тази претенция като неоснователна подлежи на отхвърляне.