Решение № 353 от 11.08.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 353 гр. Пазарджик, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Ил. Димитрова

Членове:

Албена Г. Палова

Иванина Игн. Иванова при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Мариана Ил. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20255200500049 по описа за 2025 година

С Решение № 1355/07.11.2024 г., постановено по гр.д. № 20245220100860 по описа за 2024 г. на РС-Пазарджик ответникът Д.

О. Д., ЕГН ********** от гр. *****, е осъден да заплати на ищцата С.

Л. Ц., ЕГН ********** от гр. *****, на основание чл.79, ал.1, предл.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 3870 лв., дължима по договор за заем от 17.04.2019 г., ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба в съда на 01.03.2024 г. до плащането, както и сумата от 112.93 лв. - обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД, дължимо за периода от 15.12.2023 г. до 29.02.2024 г.

Осъден е ответника Д. Д. да заплати на ищцата съдебни разноски в размер на 904.80 лв.

Решението в срок се обжалва с въззивна жалба от Д. О. Д., чрез пълномощника му адв. Р. П. с по съображения, че същото е постановено при нарушение на материалния закон, необосновано и 1 при съществени процесуални нарушения.

Посочва се, че решението в частта, с която е уважен искът за обезщетението за забава е недопустимо, като съответно е формулирано искане да бъда обезсилено в тази част, а производството по делото да се прекрати. Претендират се и разноски.

Твърди се, че съдът се е произнесъл със свръхпетитум. В исковата молба било поискано присъждането на законна лихва, считано от 15.12.2023 г. до окончателното й изплащане за сумата предмет на иска по чл.240 от ЗЗД, но не били формулирани твърдения за факти и обстоятелства за периода от 15.12.2023 г. до 29.02.2024 г.

Твърди се в този смисъл, че исковата молба е следвало да бъде оставена без движение, за да се конкретизира претенцията за забава по период и размер, съответно определяне на дължимата държавна такса за тази претенция, което не било сторено в първоинстанционния съд и в този смисъл решението в тази част е недопустимо.

Сочи се, че обжалваното решение е неправилно, тъй като липсват мотиви по въведените от ответника възражения. Съдът не е обсъдил възражението, че въззивникът с оглед момента на подписване, а именно на погребението на баща му, не е давал съгласие за сключването на договор за паричен заем и не е прочел и осъзнал съдържанието на документа, който е подписал. Реално не е получил парите, а веднага с подписването на документа заемодателката, според нейните твърдения, заплатила погребението-кремацията на баща му и нейн бивш съпруг. Твърди се, че тя съзнателно е изпълнила своя нравствен дълг и нямало основание да иска връщането на сумата от 3870 лв., тъй като това противоречи на добрите нрави и на тези две основания и липсата на съгласие за сключването на договор за заем, както и в противоречие на добрите нрави, договорът бил нищожен.

На следващо място се твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил и въведеното от ответника възражение, че процесната сума е дадена на ответника като заем от името и паричните средства, не на 2 ищцата-заемодателка, а на едно трето лице – търговското дружество „Форс комерс“ ЕООД. В този смисъл се излагат обстоятелства в подкрепа на това възражение и се твърди, че Ц. не е предала своя лична парична сума, включително, като взета и на заем, а лицето заемодател е „Форс комерс“ ЕООД.

Посочено е, че първоинстанционният съд необосновано е отказал събиране на доказателства за подкрепа на това възражение чрез назначаването на ССчЕ, посредством което да се установи, че в счетоводството на това дружество - „Форс комерс“ ЕООД, разликата от получените 5 000 лв. от ищцата и остатъка от сумата от 1130 лв., а именно разликата от 3870 лв. е осчетоводена като липса на парични средства, а не като даден на ищцата заем, след което тя да е предоставила заем на ответника и въззивник в настоящото производство.

Искането е решението да бъде отменено в тази част, а искът по чл. 240, ал.1 от ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен.

Формулирано е доказателствено искане, а именно въззивната инстаниця да допусне ССчЕ, която да отговори на задачите поставени в исковата молба.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от С. Л. Ц., чрез процесуалния й представител адв. С., в който се излагат съображения за нейната неоснователност и е формулирано искане решението, като правилно, да бъде потвърдено. Посочено е, че въззивникът саморъчно подписал разписката за сумата в размер на 3870 лв. и липсват каквито и да било по делото доказателства, че тази сума не е получена от него.

Твърди се, че вземането на въззиваемата страна е непогасено и е дължимо, като правилно е прието от първоинстанционния съд, че паричното вземане е възникнало с падеж – 15.12.2023 г., от който момент тече и обезщетението за забава.

3

Посочено е, че правилно първоинстанционният съд не уважил доказателственото искане на ответника за допускане на ССчЕ, тъй като исканата експертиза се явява неотносима към предмета на спора и страните по делото.

Във въззивната фаза на процеса не са събирани нови доказателства. Съгласно протоколно определение по делото пред ПзОС от 14.03.2025 г. е било оставено без уважение искането на въззивника за допускане на ССчЕ, с подробни мотиви.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо.

Претенцията е предявена от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, въззивният съд съобрази следното:

Предявена пред РС-Пазарджик е претенция по реда на чл.79, ал.1, предл.1 вр. чл.240, ал.1 и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 3870 лв. - главница по договор за паричен заем, ведно със законната лихва за забава от предявяване на иска до плащането, както и на 4 сумата от 112.93 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.12.2024 г. до 29.02.2024 г.

Ищцата твърди в исковата си молба, че на 17.04.2019 г. предоставила на ответника срещу издадена от него разписка заем в размер на 3870 лв., за да покрие разходите за погребението на своя баща. Твърди, че заемът не е върнат, въпреки че многократно е канила ответника, включително с писмена покана, получена от него на 28.11.2023 г., в която му поставила срок за изпълнение до 15.12.2023 г.

В тази връзка е поискано да се осъди ответника да върне заема и да й заплати обезщетение за забава от датата на писмената покана.

С молба вх. № 5958/06.03.2024 г. в изпълнение на Разпореждане № 1782/10.03.2024 г., с което ИМ е оставена без движение, ищецът е уточнил, че размера на обезщетението за забава върху исковата главница за периода 15.12.2023 г. - 29.02.2024 г. възлиза на 112,93 лв.

С отговора, депозиран по реда на чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът Д. Д., чрез пълномощника си адв. Р. П. (ПзАК) оспорва получаването на заема. При условията на евентуалност твърди, че в разписката страните уговорили две алтернативни условия за връщане на заема – при първа възможност или сумата да бъде приспадната от наследствения ликвидационен дял на ответника от капитала на фирма „Форс комерс“ ООД, никое от които не е настъпило, нито от които не настъпили. В момента нямал възможност да върне заема, а относно размера на ликвидационния дял бил налице спор между него и дружеството. Възразява се и че заемодател по процесния договор не е ищцата, а търговско дружество „Форс комерс“ ООД. Предявява възражение за прихващане на задължението за връщане на заема срещу свои вземания от дружество „Форс комерс“ ООД в размер на 2500 лв. – дялова вноска и 18 000 лв. – трудово възнаграждение на неговия наследодател Огнян Д..

За да постанови обжалваното решение първостепенни съд е приел за неоснователно оспорването на ответника, че ищцата не му е 5 предала заемната сума от 3870 лв., доколкото получаването на заема е било установено от представеното по делото писмено доказателство декларация-разписка от 17.04.2019 г., в която като заемодател е посочена ищцата С. Л. Ц. и в която е отразено изявлението на Д., че заемът е даден. Отчетено е, че ответникът е оспорил истинността на разписката, но е оттеглил оспорването, поради което документът представлява годно доказателство за отразеното в него изявление, направено от ответника, който е подписал документа. Съдът е съобразил, че в разписката, която е подписана само от ответника, е било посочено, че същият ще върне заема при първа възможност или ще го прихване срещу свое вземане към търговско дружество „Форс комерс“ ООД. Съдът е приел, че доколкото страните по договора не са уговорили срок за връщане на заема задължението е безсрочно, поради което длъжникът изпада в забава след поканата на кредитора.

Отчетена е представена по делото писмена покана от ищцата до ответника с искане за връщане на заема до 15.12.2023 г., получена от него на 29.11.2023 г., с изтичането на който срок е настъпила забавата му. По отношение възражението за прихващане е прието, че едностранното изявление на заемателя за неговите намерения да прихване заема срещу вземането си към едно трето за договора лице „Форс комерс“ ООД не може да обвърже заемодателя, нито третото лице, поради което е без правни последици за заемното правоотношение, тъй като активното вземане, с което ответникът цели да прихване задълженията си по процесния заем, е по отношение на третото за договора лице „Форс комерс“ ООД, което не е страна в материалното правоотношението, от което произтича неговото задължение.

При тези съображения съдът е формирал извод за възникнало парично задължение на ответника към ищцата в размер на 3870 лв., чийто падеж е настъпил на 15.12.2023 г. и поради неизпълнението, ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на законната лихва 6 за срока на забавата, която е изчислена с помощта на ел.калкулатор и възлиза на 112.93 лв., поради което претенциите са уважени.

Съдът намира, че обжалваното решение е правилно.

Във връзка с възражението за недопустимост следва да се отчете, че размера на претенцията за описаната мораторна лихва за забава за периода 15.12.2023 г. до 29.02.2024 г. в размер на 112.93 лв., предвид настъпилата забава на длъжника, ясно е посочена още с депозираната по делото уточняваща молба вх. № 5958/06.03.2024 г. Видно е от диспозитива на решението, че тази претенцията за лихва е била уважена за посочения период фиксиран от ищеца, който като дати предхожда завеждане на делото в съда и е определен с оглед настъпилата забава на длъжника, поради което според настоящата инстанция не може се приеме, че е налице недопустимо произнасяне по отношение на акцесорния иск.

Следва да се посочи, че първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на предявените искове, като такива по чл. 240 от ЗЗД, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и във вр. с чл.86 ЗЗД. Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.

Също така споделя и правните изводи, до които е стигнал първостепенният съд. Правилно съдът, анализирайки относимата правна уредба и фактите по делото е достигнал до правния извод,че предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени.