Решение № 522 от 01.07.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 522 гр. гр. Хасково, 01.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640102228 по описа за 2023 година

Предявен е от Т. М. М. с ЕГН:**********, с адрес *********, със съдебен адрес *********, адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представляван от управителя Н. П. П., иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за паричен заем №736030 от 16.09.2022г., сключен с ответното дружество. Съгласно този договор, ищцата трябвало да върне сумата по кредита в размер на 1681,86лв., при сума на получаване 1400лв. и срок на кредита от 18 вноски.

Ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 2422,14лв., разсрочена на 18 вноски, като по този начин общото задължение за паричен заем било в размер на 4104лв.

Според ищцата, така уговорената неустойка в размер на 2422,14лв. е недължима като нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК.

Твърди, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип – изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.

В този смисъл се цитира практика на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на 1 неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави. Поради накърняване на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Търсимата неустойка по процесния договор била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като претендираната сума в размер на 2422,14лв. била в размер на 200% от сумата на отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В случая със заплащането на сумата за неустойка изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Същата била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвидената неустойка била необосновано висока. ЗПК предвиждал задължение за кредитора преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. на ВКС по тълк.дело №1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33, ал.1 от ЗПК.

С процесната неустойка по договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба на заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

2

Отново се стигало до неоснователно обогатяване.

Нищожна била клаузата за неустойка и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, съгласно която разпоредба неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Процесната клауза не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Тя била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателят нямал възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С предвиждането на такива разходи се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в ГПР. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя. С уговорката за неустойка по процесния договор се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с ПМС №426/2014г. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. От ЗЗП. В тази насока била и последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната.

Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се приеме, че процесната неустойка по договор за паричен заем №736030/16.09.2022г., сключен между страните, в размер на 2422,14лв. е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК.

Претендира направените в настоящото производство разноски.

Ответникът депозира отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че договора е сключен по реда на ЗПФУР, както и че неустойката не е част от посочения ГПР. Договорът за потребителски кредит бил действителен. Налице бил законосъобразен ГПР в размер на 48,26%, който бил съобразен с изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Налице бил законосъобразен ГЛП в размер на 40,05%. Твърди, че преценката относно валидността на уговорения лихвен процент била обвързана с краткия срок на сключения договор – от 16.09.2022г. до 18.03.2024г., в рамките на който заетата сума следвало да бъде върната. Също така следвало да се отчете факта, че се касаело за поначало необезпечен кредит. Ответната страна счита, че неустойката не се включва в ГПР. Тя не попадала в общите разходи по кредита и не можело да се взема предвид при изчисляване на ГПР.

3

Неустойката не можела да се приравнява на лихвата, тъй като според уговореното между страните, тя нямала такава функция. Според ответника, клаузата за неустойка е действителна, не нарушава посочените принципи.

Налице била уговорка заемателят да предостави поне едно от следните обезпечение – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените условия в чл.6.5 от процесния договор. Ищцата преди сключването на договора била запозната с обезпеченията, които следвало да предостави на кредитора, доколкото същите били ясно посочени в предоставения СЕФ, а също и в самия договора за заем. В процесния договор всички уговорки били ясно формулирани. Всички дължими от ищеца суми също били ясно посочени в договора за заем. В неустоечната клауза бил уговорен и размерът на дължимата неустойка от 2422,14лв. С оглед гореизложеното се твърди, че договорът за заем отговаря на всички условия на чл.11 от ЗПК. При сключването му потребителят могъл да прецени икономическите последици, които ще възникнат за него по договора. Обезпечението на задължението било съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск, с оглед обстоятелството, че то му предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на договора за заем, като оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме финансовия риск и да сключи договора за заем при условие, че кредитополучателят представи надлежно обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Само при това условие кредиторът имал интерес да сключи договора за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя водило до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Действащото българско законодателство дефинирало задължението за предоставяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка само, ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата била уговорена. Когато договорената неустойка била компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други.

Неустойката следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщететителна и санкционна функции, съгласно тълкувателно решение №1/2010г. по 4 тълк.дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС. В случая при сключване на процесния договор ищецът не представил обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса на кредитора от връщането на сумата по договора за заем. Твърди се, че процесният договор не съдържа клауза за неустойка, която нарушава закона или добрите нрави, тъй като същата била с фиксиран размер, а не с безкраен предел. Възнаградителната лихва също не била нищожна, а дължима, същата не противоречала на добрите нрави. В разглеждания случай уговореният лихвен процент бил в рамките на пределите, установени в чл.19, ал.4 от ЗПК – до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на МС на България. С оглед гореизложеното, не се установявало противоречие на договорната лихва с добрите нрави. Прави се възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК за претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение.

Разпечатката съдържа 26 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ff3ba585-fa21-4364-b901-68d714964f77