Решение № 5079 от 17.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5079 гр. Пловдив, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330107945 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от А. Г. А., ЕГН: **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ с № ** г. на основание чл.22 от ЗПК и евентуален иск за прогласяване нищожността на клаузата по т.6.1 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ с № **г., предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение.

Ищецът сочи, че между страните е сключен договор за паричен заем „Кредирект“ с № ** г., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 1000 лева при ГЛП 40,05 % и ГПР 47,19 %. Сочи се, че съгласно т. 3 от договора погасяването му било разсрочено на 3 месечни вноски от по 355,83 лева, всяка от която сума била включена лихвата в размер на 67,49 лева.

Съгласно т. 4 от договора била предвидена неустойка в размер на 411,51 лева, заплащането на която било уговорено да стане с месечни вноски в размер на 137,17 лева месечно. Твърди се, че договора е недействителен, доколкото кредиторът се е задължил с посочването на абсолютната стойност на ГПР, като не става ясно какво точно е включено в него и как същия се изчислява.

Алтернативно се сочи, че клаузата на т.6.2 от договора е недействителна, доколкото неустойката не е била включена в ГПР. Моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.

1

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на искова молба от ответника, в който се сочи недопустимост и неоснователност на предявените искове. Представя договор за цесия и твърди, че „Сити Кеш“ е е продал вземането на „АПС Бета България“, поради което ответникът няма качеството на кредитор. Взема становище по съществото на спора, като моли за отхвърляне на предявения иск с присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Относно възражението на ответника „Сити Кеш“ ООД за недопустимост на предявените искове, поради прехвърляне на вземанията по процесния договор на „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от **г., съдът намира същото за неоснователно. Това е така, доколкото правната теория и съдебната практика еднозначно приемат, че договорът за прехвърляне на вземане (цесия) се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. При наличие на правен интерес длъжникът може да предяви иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, срещу цедената, който е страна по същия (в този смисъл Решение № 127 от 30.07.2018 г., постановено по т. д. № 1103/2017 г. по описа на ВКС, II т. о.).

По делото не се спори, а и от представения като доказателство Д оговор за паричен заем „Кредирект“ с № **г. е видно, че между ищеца А. А. в качеството му на заемател, и ответника "СИТИ КЕШ" ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата на който "СИТИ КЕШ" ООД предоставило на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която ищецът се задължил да върне на 3 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40, 05% и годишен процент на разходите от 47, 19%. В чл. 6. 1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 6. 2. от договора, при неизпълнение на чл. 6. 1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 411, 51 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

Сключеният между ищеца и "СИТИ КЕШ" ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в 2 разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 19 %, но от съдържанието на договора не може да се 3 направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Видно от представения договор, при главница в размер на 1000 лева, дължимата неустойка за непредставено обезпечение възлиза на 411, 51 лева.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1067, 49 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 6.2 от Договора „неустойка” в размер от 411, 51 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

Според заключението на вещото лице по ССчЕ, което се кредитира от настоящия състав на съда, с включване на процесната неустойка в ГПР по кредита, същият би възлизал на 1035, 80 %.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поради уважаване на главната претенция, не се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, които видно от представения по делото списък по чл. 80 ГПК възлизат в общ размер на 300 лева /50 лева – ДТ и 250 лева – депозит за ССчЕ/.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. Г. А., ЕГН:

********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, че сключеният помежду им 4

Договор за паричен заем „Кредирект“ с № **г. Е НИЩОЖЕН на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати на А. Г. А., ЕГН: ********** сумата в размер на 300 лева /триста лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5