Решение № 442 от 29.03.2022, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 442 гр. София, 29.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Ива Андр. Иванова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20201000503798 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.

С решение №4834 от 28.07.2020г., постановено по гр.д. №15891/2018г., С Г С , I ГО, 23 състав е отхвърлил предявения от ищеца СТОЛИЧНА ОБЩИНА иск с правно основание чл. 124 ГПК – за признаване, на основание чл. 3, ал. 4 от Закона за държавната собственост в редакцията му от ДВ, бр.

124 от 1998 г. във връзка с чл. 11 от Закона за наследството, в редакцията му от ДВ, бр. 96 от 5 Ноември 1999г. по отношение на ответника ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, че ищецът е собственик на 2/5 ид. части от следния недвижим имот:

АПАРТАМЕНТ с идентификатор по кадастралната карта ***, находящ се в гр.София, в жилищната сграда на ул. “***” №15, ет.3, с площ от 115 кв.м, състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, баня, клозет и килер с изложение юг, при вътрешни съседи: З. И. В., О. С. Б. и С. П. З., заедно с избено помещение при съседи: С. П. З. и от двете страни коридор; и таванско помещение при съседи: Н. В. Й., О. С. Б. и коридор, заедно с 300/5165 ид.части от общите части на сградата и толкова идеални части от мястото, върху което е построена жилищната сграда, цялото с площ от 675 кв.м., съставляващо парцел Х-10 от кв.556 по плана на гр.София, м. „Центъра”, с идентификатор по кадастралната карта ***, при съседи: ул. „***”, училище „В. Априлов”, Д. И., М. Д. и А. Ч., като останалите ид. части принадлежат на физически лица - 1/5 ид.част на А. С. Ж. и 2/5 ид.части на Х.

М. И., като неоснователен и недоказан на предявеното основание. С 1 решението СГС, ГО, 23 състав е осъдил СТОЛИЧНА ОБЩИНА да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.3, вр. с ал. 8 ГПК. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца - А. С. Ж. и трето лице -помагач на ответника Н. М. И..

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца – Столична община, в която се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост.

В жалбата се поддържа възражение, че в нарушение на материалния закон и в разрез със събраните доказателства СГС е приел, че спорните 2/5 идеални части от процесния апартамент № 8, находящ се в гр. София, ул. „***“, № 15, вх. „А“, ет.4 са държавна, а не общинска собственост. Прави се оплакване, че в нарушение на процесуалния закон е изводът на СГС, че искът е неоснователен на посоченото в исковата молба основание, както и че няма искане за изменението му по чл. 214 ГПК, чрез добавяне на ново правно основание. В тази връзка се поддържа, че такова изменение на иска в случая не се налага, тъй като в исковата молба са били наведени фактически твърдения, че имотът е станал общински по силата на самия закон /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/. Допълва се, че непосочването на текста на правната норма, по силата на която е настъпила трансформацията на собствеността от държавна в общинска, респ. неправилното й посочване, не е задължение на ищеца, тъй като съдът сам определя правната квалификация на спорното право въз основа на изложените в исковата молба твърдения. В жалбата се излага становище, че по делото е установено, че процесните идеални части от имота никога не са били стопанисвани и/или управлявани от държавата. Твърди се, че имотът не е бил внасян в капитала на държавно дружество, не е бил управляван от областния управител, нито от ръководител на някое ведомство.

Сочи се, че процесните идеални части са били отдавани под наем от БКС „Средец“ с договор за наем от 25.10.1985 г., а от 1997 г. - от СО /договор за наем по ЗОС от 01.02.1997 г./ Допълва се, че имотът е бил включен в активите на ОФ „БКС-Средец“, а след преобразуването й /с протокол № 43/05.11.1991 г. на ИК на ОНС „Средец“/ е преминал в капитала на „БКССредец“ ЕООД, като с решение по протокол № 53/29.01.1999 г. на СО е намален капитала на БКС „Средец“ ЕООД, имотът е изваден от активите на дружеството и Община „Средец“ е започнала да го стопанисва пряко. В жалбата се поддържа твърдение, че процесният апартамент представлява обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за битово и комунално обслужване. Поради това се прави извод, че за него е приложима законовата норма на § 7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА във вр. с чл.6, т.1 ЗС. В жалбата се релевира искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба и от третото лице помагач на страната на ищеца – А. С. Ж., чрез пълномощника й, с която се оспорва решението като неправилно, постановено в нарушение на 2 материалния и процесуалния закон. Релевира се възражение, че първоинстанционният съд е дал неправилен отговор на основния спорен въпрос по делото - дали тези 2/5 ид.ч. от процесния апартамент са общинска или държавна собственост. В жалбата се прави оплакване, че СГС е допуснал процесуално нарушение, като е отказал да разгледа по същество довода за настъпило правоприемство в полза на общината по отношение на 2/5 ид.ч. от имота на основание § 7, т.6 от ПРЗ на ЗМСМА. Поддържа се, че в исковата молба на СО са били изложени фактически и правни основания, на които общината основава претенцията си и от които произтича правото й на собственост, като изрично е било посочено, че правното основание на предявената претенция е придобиването на имота от общината по силата на самия закон и че правата й произтичат в резултат на законово правоприемство между държавата и СО и предписана от закона трансформация на собствеността. В жалбата се сочи, че придобивното основание за СО се съдържа в правната норма на § 7, т.6 ЗМСМА във вр. с чл.6, т. 1 (в редакция след влизането в сила на ЗМСМА) ЗС, впоследствие чл.2, ал.1, т.6 (ред. ДВ, бр.44/96 г.) ЗОС, тъй като имотът е обект от общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за търговскобитово и комунално обслужване на населението. Прави се извод, че по силата на закона, процесният имот е преминал в собственост на общината, чиито нужди удовлетворява. В жалбата се релевира искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения положителен установителен иск.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК са постъпили два отговора от третото лицепомагач на ответника Н. М. И. срещу двете въззивни жалби, в които се поддържа, че решението е правилно и законосъобразно. В отговорите се сочи, че основният спор между страните е дали притежаваните от държавата 2/5 ид.ч. от процесния имот са преминали в собственост на Общината по силата на закона, а именно на основание чл.3, т.4 от ЗДС (редакция от 27.10.1998 г.) и на основание чл. 11 от ЗН (редакция от 05.11.1999 г.), като се поддържа, че по същество претенцията на ищеца се основава на твърдения за обратно действие на посочените правни норми, което е недопустимо. В тази връзка се прави извод, че законосъобразно в мотивите на решението си първостепенният съд е посочил, че законовите разпоредби, на които се позовава ищецът, не са действали към момента на откриването на наследството на Г. И., както и че същите нямат обратно действие, от което следва, че те са приложими само по отношение на наследства, открити след тяхното влизане в сила. В отговорите се поддържа, че законосъобразно първата инстанция е отказала да разгледа новото основание, което е било направено след изтичане на преклузивния срок, съгласно чл. 214 ГПК. Прави се искане обжалваното решение да бъде потвърдено, а въззивните жалби като неоснователни да бъдат оставени без уважение.

В открито съдебно заседание пред въззивния състав въззивникът - СО не изпраща представител. Въззивникът-трето лице-помагач, чрез процесуалния 3 си представител, изразява становище, с което поддържа жалбата. Претендира присъждане на разноски. Ответниците по жалбите оспорват същите.

Софийски апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства, както и становищата на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК намира за установено следното:

Подадените въззивни жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предявен е положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК.

С обжалваното решение, СГС, І ГО, 23 състав е приел, че претендираните от ищеца 2/5 идеални части от процесния апартамент са били собственост на Държавата, на основание разпоредбата на чл. 14, ал.2 ЗН (в редакцията му преди изменението с ДВ, бр.60 от 24 юли 1992г.) и на основание чл. 11 от ЗН (в редакцията му от ДВ, бр.22 от 29 януари 1949г.), които разпоредби са действали към момента на откриване на наследството /21.01.1985г./ на Г. И. И.. Като впоследствие не е настъпило правоприемство от Държавата в полза на Общината, на основание ЗДС - чл.3, т.4 (редакция от 27.10.1998 г.) и чл. 11 от ЗН (редакция от 05.11.1999 г.). Посочил е, че тези законови разпоредби не са действали към момента на откриване на наследството на Г. И. и нямат обратно действие - т.е. прилагат се само досежно открити наследства след тяхното влизане в сила, предвид което е направил извод, че основанието, на което ищецът се домогва да установи своята собственост срещу ответника, не е доказано по делото. Приел е, че твърдението на третото лице помагач, поддържано и от ищеца след първото по делото с.з., че процесните 2/5 ид. ч. от недвижимия имот са станали собственост на ищеца, на основание §6 и/или §7 от ПЗР на ЗМСМА съставлява недопустимо изменение на основанието на предявения иск, поради което не следва да бъде разгледано по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По релевираните в двете жалби основания за неговата неправилност въззивният състав приема следното:

В исковата молба на Столична община са изложени фактически и правни основания, въз основа на които общината основава претенцията си и от които произтича правото й на собственост. Посочено е, че основанието на предявената претенция е придобиването на имота от общината по силата на самия закон, както и че правата на Столична община произтичат от законово правоприемство от Държавата в полза на Общината. В исковата молба се сочат разпоредбите на чл. 3, т.4 от ЗДС и чл. 11 от ЗН. Това са фактическите и 4 правни твърдения, от които произтича правото на собственост на ищеца и които съставляват правно основание на иска по чл.124 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира за правилно твърдението на въззивника-ищец в жалбата, че непосочването на текста на правната норма, по силата на която е настъпила трансформацията на собствеността от държавна в общинска, респ. неправилното й посочване, не е задължение на ищеца, тъй като съдът сам определя правната квалификация на спорното право въз основа на изложените в исковата молба твърдения. Ето защо и с оглед изложените в исковата молба твърдения, въззивният състав приема, че основанието за собственост е посочено ясно в исковата молба - придобиване по силата на самия закон и настъпило правоприемство между общината и държавата, и трансформация на собствеността от държавна в общинска „ех lege“. Посочените впоследствие разпоредби на § 7, т.6 ЗМСМА във вр. с чл.6, т.1 (в редакция след влизането в сила на ЗМСМА) ЗС, впоследствие чл.2, ал.1, т.6 (ред. ДВ, бр.44/96г.) ЗОС не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. В този смисъл е и решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5558/2014 г., Г. К., І Г.О. на ВКС, в което се приема, че твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право, съставляват уточнения и не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират.