Решение № 1057 от 29.03.2023, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1057 гр. Варна, 29.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Моника Жекова при участието на секретаря Христина Ив. Христова като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №

20223110114253 по описа за 2022 година

За да се произнесе взе предвид следното :

Ищцата К. И. Г., ЕГН *** , с адрес : ***, чрез процесуалния й представител - адв. П. Й.

Н. от ВАК, със съдебен адрес: *** е предявила исковата си молба против ответното дружество „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от В. Г. С..

Ищцата основава исковата си молба на следните твърдени правно релевантни факти и обстоятелства:

На 20.02.2020 г. между К. И. Г., ЕГН ********** и „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от В. Г. С. бил сключен Договор за потребителски кредит № 96243. Съгласно приложения погасителен план, К. Г. получавала кредит под формата на заем в размер на 1000лв. /хиляда лева/, който се задължавала да върне в срок до 20.02.2021 г. на 12 месечни вноски, при годишен лихвен процент в размер на 41 % и годишен лихвен процент на разходите /ГПР/ - 49,65 %. В погасителния план било посочено, че К. Г. трябвало да плати в случай, че кредитът е обезпечен 12 (дванадесет) вноски х 102,98 лв., а в случай, че кредитът не е обезпечен - 12 (дванадесет) вноски х 171,98 лв. Така съгласно посоченото , в случай, че кредитът е обезпечен, общата сума, която К. Г. следвало да върне била 1 235,75 лв., а ако кредитът не е обезпечен - 2 063,72 лв.

Съгласно погасителният план, посочен в Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г., падежът на всяка погасителна вноска бил както следва: 20.03.2020 г., 20.04.2020 г., 20.05.2020 г., 20.06.2020 г., 20.07.2020 г., 20.08.2020г., 20.09.2020 г., 20.10.2020 г., 20.11.2020 г., 20.12.2020 г., 20.01.2021 г.,20.02.2020г. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК, сочи ищцата, договорът за потребителски кредит представлявал договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.

Ищцата счита, че доколкото Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г. представлявал договор на свободно договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване, била посочената в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 -то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл ищцата препраща към практиката на ВКС, 1 обекивирана в Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г.; Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., Определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и др./ . Такъв основен принцип пояснява ищцата, че е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай, ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Сделки, противоречащи на добрите нрави се считали, тези които водели до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай счита ищцата, че било налице имено такова несъответствие, доколкото на К. Г. й било вменено задължение да представи обезпечение, като в противен случай дължала неустойка в размер на 828 лв.

Според ищцата, по отношение на сключения между нея и ответното дружество ДПК № 96243 от 20.02.2020 г. следвало да се прилагат правилата на Закон за потребителския кредит. В ЗПК било посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит.Съгласно чл.10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а ал.2 посочвала, че кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл. 10а, ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и / или комисиони, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключването на договора за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договора изобщо или в искания размер на заема.

Предвидената неустойка в размер на 828 лева, твърди ищцата, че се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави , доколкото изли зала извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат кредит получавал имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по кредита, което водело д о неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на справедливост . Задължението за неустойка възникнало въз основа на задължение, което не било свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водело до извода, че целта на регламентираната неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречала на добрите нрави, което правело уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл ищцата се позовава и на задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следял служебно, като валидността й се преценявала към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. В чл.19, ал.4 от ЗПК било посочено, ч е максимално допустимия процент на разходите на годишна база по потребителските кредити следвало да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считали за нищожни.Посочената неустойка в размер на 828 лв.счита още ищцата , че не е включена в процента на разходите на годишна база , поради което ако се добавела , то тя щяла да надхвърли размера предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК, което отново обуславяло , че противоречала на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД се явявала нищожна.Отделно от изложеното по-горе, ищцата се позовава и на нормата на чл. 21 ал.

1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.Предвид гореизложеното, и щ ц а т а К. И. Г., счита, че не дължи заплащане на неустойка за 2 непредставяне на обезпечение в размер на 828 лв. /осемстотин двадесет и осем лева/, тъй като клаузата за неустойка, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, и водела до заобикаляне на закона (Закон за потребителския кредит), поради което същата се явявала нищожна -чл.26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД.

Към датата на подаване на исковата молба в съда, К. Г. твърди, че изплатила изцяло задължението си по Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г., като на 18.03.2020 г. заплатила сума в размер на 171,98 лв., на 18.04.2020 г. - 171,98 лв., на 20.05.2020 г. 172 лв., на 22.07.2020 г. - 200 лв.На 10.08.2020 г., сочи още ищцата К. И. Г., че сключила с„М.“ АД, ЕИК *** (договор), с който се рефинансирал Договор за потребителски кредит № 96243.

Видно било от разписката, получена от К. Г. и след приспадане на вноските по Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г., че ищцата получила сума в размер на 333,80 лв. (Разписка 070011403161979 от 10.08.2020 г.). Така общата сума, която К. Г., твърди, че заплатила на „М.“ АД за погасяване на задължението си по Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г. възлизала на 1 382,16 лв., от който 1000 лв. за главница, 168,09 лв. за лихви и 214,07 лв. за неустойка.

При тези фактически твърдения ищцата е отправила искането си до съда, да бъде постановено Решение, по силата на което и на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД да бъде осъден ответника „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от В. Г. С., ДА ЗАПЛАТИ на К. И. Г., ЕГН **********, с адрес: *** СУМАТА в размер на 214,07 лв. /двеста и четиринадесет лева и 07 ст./, представляваща неустойка за непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.

Обективирано е искане в полза на ищцата да бъдат присъдени строените по делото съдебни разноски. В подкрепа на твърденията и искането си ищцата е направила доказателствени искания.

С нарочен съдебен акт, ВРС е уважил искането на К.Г. като я е освободил на осн. чл. 83, ал.2 ГПК от заплащане на държавни такси и разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК, по делото е ответникът „М.“, чрез пълномощника си юрк. Н. И. , е депозирал отговор на искова молба, заведен във ВРС с рег. вх. № 85792/12.12.2022 г.

Ответникът намира предявения иск за неоснователен, като навежда следните съображения:На първо място, доколкото в исковата молба ищецът признавал и не оспорвал, че между страните е сключен процесния Договор за потребителски кредит № 96243/20.02.2020 г., както и че отпуснатата й сума в размер на 1 000.00 лева (хиляда лева) е била изцяло усвоена, моли съда да отдели посочените факти като безспорни и ненуждаещи се от доказване.

Във връзка с направеното искане за прогласяване на клаузата за неустойка като нищожна, то счита същото за неоснователно, като навежда следните твърдения и възражения: Съгласно легалното определение на чл. 92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението без да бъде нужно те да се доказват. Изхождайки от икономическата логика, стояща зад този институт, ответника обобщава, че неустойката изпълнявала няколко основни функции - обезпечителна, обезщетителена и санкционна. Тя следвало да бъде приета за нищожна, ако единствената й цел, за която била уговорена излизала извън рамките на посочените в предходното изречение функции.

Съгласно чл. 10 от Договора за кредит , сочи и ответника, че кредитополучателят дължал неустойка с обезщетителен характер, в случай че не предоставел обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20, ал. 2 от същия. Тази неустойка се дължала поради неосигуряване от кредитополучателя на обезпечение по кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на поставените в общите условия изисквания. Клаузата следвало да се яви като проявление на принципа за автономия на волята в частното право, съгласно чл. 9 от ЗЗД. С него страните уговаряли предварително размера на обезщетението, което следвало да заплати неизправната страна, в случай , че не изпълнела поетото задължение, без да бъдело необходимо доказване размера на вредите. Въпреки гореизложеното, ответникът пояснява , че автономията на волята на страните, съгласно чл. 9 от ЗЗД, била ограничена в две насоки - съдържанието на договора не можело да противоречи на добрите нрави и повелителните норми на закона. В този смисъл било и Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009г., по описа на ВКС. Уговореният размер на неустойката, възразява ответника, че бил изцяло съобразен със законовите изисквания и изчислен съгласно условията на договора. Освен това договорената неустойка не водела до неравноправие на страните, 3 защото чрез нея кредиторът обезпечавал и гарантирал своето вземане, без да поставя в неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора изразил своята воля за съгласие и се задължавал да върне съответната сума.Като допълнение към изложеното, ответникът твърди, че неустойката се формирала по повод неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на валидно обезпечение в установен срок. Дължала се единствено по вина на заемателя, а размерът й се определял от продължителността на нарушението му.