Решение № 506 от 10.04.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 506 гр. Плевен, 10.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря В. Х. Стоянова като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20254430104228 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. В. И. с ЕГН **********, с настоящ адрес в гр.Плевен, чрез адв.М. М. от АК ***, против *** с ЕИК ***. Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит **** г., като съгласно чл.3, ищеца като кредитодател се задължавал да предостави на ответника като кредитополучател кредит в размер на 5500,00 лева, а кредитополучателят се задължавал да върне сумата от 6664,54 лева, съгласно условията на договора, при срок на съглашението 7 вноски. В чл.13, ал.5 от Договора била уговорена неустойка при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 4066,46 лева, като неустойката била регламентирана и в Споразумение за консолидиране на плащане *** – чл.1. Навеждат се доводи за нищожност на процесния Договор за кредит – че не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, при евентуалност – на клаузата на чл.13, ал.5 от процесния договор, поради противоречаща на добрите нрави. Клаузата, според ищеца, била и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за кредит, а при условия на евентуалност - да се прогласи нищожността на неустоечната клауза. Претендират се разноски. След подадена на 28,10,2025 г. молба за оттегляне на установителния иск по отношение договора, с определение от 31,10,2025 г. производството по същия е прекратено.

С молба от 12,11,2025 г. проц.представител на ищеца е посочил, че поддържа предявеният първоначално при условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата за неустойка.

Ответникът *** е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с 1 право, както и че установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен интерес от предявяването й. Моли да се съединят за общо разглеждане сочени от него дела. На следващо място ангажира становище за неоснователност на иска, като се твърди, че клаузата за неустойка е действителна. Представя извлечение за дължими и платени суми по процесния договор за кредит. Предявен е насрещен главен иск по чл.79 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати непогасените суми по процесния договор в размер на 1922,00 лева /непогасена главница/, а в условията на евентуалност – в случай че целият договор бъде обявен за недействителен, по чл.55, т.1 от ЗЗД за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати сумата от 1922,00 лева. Посочва се, че е безспорно сключването на процесния договор, предоставяне на сумата от 5500,00 лева на кредитополучателя, като се признават плащания по договора в общ размер на 3578,00 лева. Посочва се, че задължението по кредита е изцяло падежирало с изтичането на срока за последната вноска – 06,08,2025 г.

Претендират се разноски.

Депозиран е отговор по предявения насрещен иск, като се твърди, че същият е допустим, но неоснователен, тъй като договорът за кредит е нищожен. Посочва се, че поради това на връщане подлежи само главницата по кредита. Моли съда да отхвърли претенциите.

Претендира разноски, като в случай че съдът уважи насрещния иск, да не се присъждат разноски.

В с.з. страните не изпращат представител, депозирани са писмени становища – от ищеца на 05,03,2026 г., ведно със списък по чл.80 от ГПК, и от ответника на 17,03,2026 г., ведно със списък по чл.80 от ГПК.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на установителния иск за нищожност на клауза от процесния договор за кредит. Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. В случая обаче няма предявен осъдителен иск от ищеца. Въпреки това следва да се отбележи, че последователно поддържано и в теорията, и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред. В този смисъл могат да бъдат посочени Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д.

№ 3014/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о., ГК.

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за потребителски кредит **** г., че същия е бил сключен между ответника *** в качеството на 2 заемодател и ищеца М. В. И., в качеството на заемател. Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 5500,00 лева, който е следвало да се върне на 7 погасителни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 50%, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 63,7%. Според обективираното в чл.6, ал.1 от договора, заемателят се е задължил да предостави на заемодателя обезпечение: поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени условия. Видно е, че в чл.13, ал.5 е регламентирано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в 14-дневен срок от сключване на договора, заемателят дължи неустойка в размер на 4066,46 лева, платима разсрочено и невключена при изчисляване на годишния процент на разходите.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на клаузата на чл.13, ал.5 от процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 63,7%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и размерът му не надвишава М.алния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.13, ал.5 от Договора неустойка. Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и). За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му. На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на чл.6 и чл.13 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи. В същото време, разглеждайки предвиденото обезпечение – поръчители, отговарящи на специално предвидени изисквания, съдът намира, че те са реално неизпълними, дори и в предвидения 14-дневен срок. Въведено е изискване за поръчители с доход над два пъти размера на минималната работна заплата при двама поръчители и над три пъти този размер при двама, които да отговарят и на редица други, свързани с кредитната им задлъжнялост. Очевидно е, че ако такива не са осигурени към 3 момента на сключване на договора за кредит, невъзможно е за длъжника да ги осигури и в определения 14-двенес срок. С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.6 от Договора изискване за обезпечаване поначало е било неизпълнимо от длъжника и това е било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при подписване на съглашението им. Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от плащанията на заемателя и включена в погасителния план, според подписаното споразумение за консолидиране на плащания.. Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е отпуснат кредит в размер на 5500,00 лева, а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 4066,46 лева - т. е. повече от половината от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, тоест неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 14-дневен срок от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея, 4 т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца. Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.13, ал.5 от процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и). Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в ГПР, същия би надхвърлил значително по размер М.алния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Следователно уговорената клауза за неустойка целенасочено заобикаля нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като, ако договорът съдържа действителния размер на ГПР, то клаузата щеше да е изначално нищожна на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. Ето защо, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, клаузата на чл.13, ал.5 от процесния Договор за потребителски кредит **** г. следва да бъде прогласена за нищожна.