Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 261188 от 14.04.2021, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 14939/2020
Вид
Решение № 261188
Подписан
14.04.2021
В сила
26.05.2021
Състав
КАТЯ РУДЕВА БОЕВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№261188

14.04.2021 г. гр.

Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН

СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VII състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

РАЙОНЕН

СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА при участието на секретаря: Елена Неделчева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14939 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Г.Н.Н. против „Файненшъл България” ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата в размер на 60,00 лв. – недължимо платена по клауза за такса „Оценка на досие” по договор за потребителски кредит № ***/*** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.11.2020 г., до окончателното изплащане на сумата;

-сумата от 543,41лв. – недължимо платена по клауза за такса „Кредит у дома” по договор за потребителски кредит № ***/**** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.11.2020 г., до окончателното изплащане на суматал В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ****/**** г., по силата на който ответникът предостави на ищеца сумата в размер на 1200,00 лева, при общ размер на фиксирана лихва от 163,93 лева, представляваща 29,73 %. Излагат се съображения, че в договора била предвидена такса „Оценка на досие” в размер на 60,00 лева, без да е ясно за какви точно правни и фактически действия се начислява. Отделно, по силата на договора се дължала и сумата в размер на 771,36 лева, представляваща такса

„Кредит у дома”, представляваща домашна доставка на заемната сума в брой и седмично събиране на вноските. По този начин общо дължимата сума по кредита възлизала на 2195,29 лева, която следвало да бъде заплатена в срок от четиридесет и пет седмици, като размерът на първото плащане възлизало на 48,79 лева, а на последното – 48,53 лева, Датата на първото плащане било 25.04.2016 г. Посочва се, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото не са посочени с условията за прилагане на договорния лихвен процента, както и на основание чл.

22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите. В допълнение, в договора били включени две клаузи за заплащане на такси – „Такса оценка на досие” и такса „Кредит у дома”, които се явявали недължими на основание чл. 10а ЗПК, тъй като съставлявали разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита. По този начин се завишавал и годишният процент на разходите и надхвърлял ограничението, предвидено в чл. 19, ал.4 ЗПК, а именно: петкратният размер на законната лихва.

Отделно от изложеното, се навеждат доводи за нищожност на клаузите за заплащане на посочените такси поради противоречие с добрите нрави, материалния закон и заобикаляне на закона.

В уточнение към исковата молба се излагат съображения, че е налице разминаване между сключения между страните договор за кредит и приложения към него погасителен план, като в последния таксата „Кредит у дома” възлизала на 543,41 лев, а като по този начин общият размер на дължимата сума възлизал на 1978,31 лева. Посоченото разминаване, според ищеца, е допълнителен аргумент за недействителността на процесния договор на основание чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Отделно се посочва, че за периода

03.05.2016 г. – 27.11.2016 г. от ищеца били изплатени в пълен размер таксите се за оценка на досие и за кредит у дома.

Поради изложеното предявява исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Файненшъл България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се, че при сключване на договора за потребителски кредит не е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото уговореният лихвен процент е фиксиран. Досежно уговореният ГПР се излагат съображения, че е ясно посочен, както и методиката за неговото формиране – на стр. 1, б. „Е” от договора. Посочва се съображения, че сключеният договор за кредит е в съответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, доколкото към договора се съдържа погасителен план с цялата изискуема информация. Навежда твърдения, че оспорените клаузи не попадат в приложното поле на чл. 26, ал.1 ЗЗД и са извън обхвата на нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК.

Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

С протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на тридесет и първи март две хиляди двадесет и първа година, е допуснато изменение на предявените искове, както следва:

– искът за заплащане на недължимо платена сума по клауза за такса „Оценка на досие” по договор за потребителски кредит № ****/**** г., е увеличен от сумата в размер на 20,00 лева на сумата в размер на 60,00 лева;

- искът за заплащане на недължимо платена сума по клауза за такса „Кредит у дома” по договор за потребителски кредит № ***/***** г., е увеличен от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 555,41 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на **** г. е сключен процесният договор за потребителски кредит № **** /л.33-35/, по силата на който ответникът, заемодател /с предходно наименование „****“ ООД/ е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 1200 лв., която следвало да се върне на 45 равни седмични вноски. Бил договорен ГПР в размер на 49,00 % и годишен лихвен процент в размер на 29,73 %. В договора била уговорена такса „Оценка на досие“ в размер на 60 лева, както и такса за услуга „Кредит у дома“ в размер на 771,36 лева. Съобразно приложените по делото общи условия, услугата „Кредит у дома“ представлявала предоставяне на кредита по местоживеене на клиента и погасителни вноски се събирали седмично на неговия адрес.

По делото не се спори, а и от представената справка за извършени плащания, се установява, че ищецът е заплатил по посочения договор за кредит следните суми: 60 лева – такса „Оценка на досие“ и 555,41 лева – такса „Кредит у дома“.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК.

Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за заплащане на такса „Кредит у дома“. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за предоставяне на кредита по адреса на заемателя и събиране на заемните вноски от същия на посочения адрес. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него такса "Кредит у дома“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за заплащане на таксата „Кредит у дома“. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за заплащане на посочената такса, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от

ДР на ЗПК,

"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за такса „Кредит у дома“.