Решение № 4550 от 01.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4550 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100506296 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищеца – „Първа инвестиционна банка“ АД, срещу Решение № 4535/14.03.2024 г. постановено по гр.д. № 57593/2023 г. по описа на СРС, 33-ти състав, в частта с която е отхвърлен предявения от ищеца срещу ответника- А. С.

М., иск с правно основание чл. 422 ГПК чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за следните суми: за горницата над сумата от 722,58 лева до пълно предявения размер от 1076,50 лева, представляваща дължима главница по договор за банков кредит № 000LDR005427 от 13.12.2010 г.; изцяло за сумата от 693,68 лв., представляваща договорна лихва за период от 10.03.2013 г. до 10.12.2020 г.; изцяло за сумата от 1447,91 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 10.03.2013 г. до 17.05.2023 г.; изцяло за сумата от 60,00 лв., представляваща такса разходи за връчване на покана за предсрочна изискуемост.

Със същото решение СРС е признал за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 722,58 лева, представляваща дължима главница по договор за банков кредит № 000LDR-005427 от 13.12.2010 г., като в тази си част решението на първата инстанция не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че процесното решение е неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите, поддържайки че СРС неправилно приел, че процесния договор за кредит е нищожен поради неспазване на изискванията за посочване на ГПР, тъй като в 1 договора се съдържали всички необходими реквизити: общо дължима сума, ГПР (16,54%), размер на лихвата и приложими Общи условия. Счита, че първата инстанция неправилно изчислила размера на ГПР на 47,69% без заключение на вещо лице. Поддържа се, че клаузите за лихвите били ясни, разбираеми и са част от основния предмет на договора, поради което не можели да бъдат третирани като неравноправни. Изтъква, че дори да се приеме нищожност на конкретна клауза, съдът е следвало да я замести с повелителни правила на закона, а не да отхвърля изцяло исковете за лихви и такси. По изложените съображения моли съдът да отмени решението в обжалваната част и уважи предявените искане.

Въззиваемата страна, в законоустановения срок е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че СРС правилно приел, че процесния договор е нищожен на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като липсвала информация за механизма и допусканията, използвани за неговото изчисляване, което било съществен елемент от договора. Счита, че тъй като договорът бил обявен за недействителен, потребителят дължал връщане само на чистата стойност на кредита (главницата), но не дължи лихви или други разходи. Моли съдът да потвърди решението на СРС.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира 2 следното:

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че процесния договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора бил посочен само размерът на ГПР от 16,54%, но липсвала информация за допусканията и механизма, използвани за неговото изчисляване. Първата инстанция е посочила и че е налице разминаване между реалния ГПР от 47,69% и посочения в договор ГПР- 16,54%. На основание чл.23 от ЗПК СРС е приел, че ответника дължи връщане само на чистата стойност на кредита, приспаднала е направените от ответника вноски и го е осъдила да заплати остатъка в размер от 722,58 лв.

По делото е установено, че на 13.12.2010 г. между „ Първа инвестиционна банка“ АД и ответника е бил сключен договор за банков кредит № 000LDR-005427, при общи условия които са били приети от ответника с подписване на договора. Съгласно чл.1 от договора банката е отпуснала на кредитополучателя сумата от 1220 лева, като крайния срок за погасяване на задължението е бил 10.12.2020 г. Срокът на договора е бил за 120 месеца.

Съгласно чл.4 от Договора кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за лева, увеличен с надбавка от 5 (пет) пункта, като съм датата на сключване на договора базовия лихвен процент на банката в лева е бил в размер на 8.7907%. От представеният към договор погасителен план се установява, че годишният лихвен процент е възлизал на 13.7907% и се е състоял от референтен лихвен процент от 8.7907% и надбавка към референтен лихвен процент от 5%. Съгласно чл.5 от Договора ГПР по договора е бил 16,54%, а общата сума дължима от Кредитополучателя2332.45 лева. В чл. 6 и чл. 7 от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща на банката еднократна такса в размер на 40 лв. и че банката събира комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояване на кредита. Съгласно чл.10 от Договора , дължимите, но непогасени в срок задължения по кредита вследствие недостиг на авоар по разплащателна сметка на кредитополучателите, се олихвяват с уговорения в договора лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден; че кредиторът има правото да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на приложимия лихвен процент в случай на изпадане в забава от ответника за погасяване на задълженията му за плащане, произтичащи от договора.

Настоящият състав на съда споделя извода на първоинстанционния съд, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен по следните съображения:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, 3 други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит). Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит). Или ГПР-то е величина, чийто алгоритъм е регламентиран в Закона за потребителския кредит. Приемането на методика за изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 16,54%, но не е отразено по какъв начин същият е формиран, съответно какви компоненти включва. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите.

В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 16,54%. Не са посочени допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на разходите. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит - годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване. В този смисъл е практиката на СЕС и на ВКС - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22, Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, Определение № 1991/16.07.2024 г. по т. д. № 510/2024 г. на I Т. О. на ВКС и Определение № 1369/27.05.2024 г. Предвид изложеното неоснователни се явяват оплакванията на въззивника, че процесния договор е действителен и съобразен с изискванията на ЗПК.

Обстоятелството, че посочения в договора ГПР съответства на реалния ГПР, съобразно назначената пред въззивната инстанция ССчЕ, не обуславя извод в обратна насока, доколкото самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски 4 кредит е липсата на ясно посочване на компонентните които формират ГПР.

Оплакването, че съдът следвало да замести недействителните клаузи от договора с повелителните норми на закона съдът не намира за основателно, тъй като съобразно практиката на СЕС и ВКС ( Решение № 50058 от 14.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1004/2022 г., I т. о., ТК и Решение по дело дело С-618/10 на СЕС), съдът няма да право да измени или допълни клаузите в недействителния договор за потребителски кредит с повелителните норми на закона.

Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.Чистата стойност на кредита възлиза на 1220 лева , като по делото не се спори, че ответника е направил погашения в размер на 497,42 лева. След приспадане на заплатената от ответника сума от чистата стойност на кредита, съдът намира, че законосъобразно СРС е осъдил ответника да заплати само сумата от 722,58 лева По изложените съображения съдът намира, че решението на СРС трябва да бъде потвърдено изцяло, а подадената въззивна жалба оставена без уважение.

Разпечатката съдържа 28 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ff19efbc-3f24-40e1-9ecb-f4f94dc7935e