Решение № 4402 от 08.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4402 гр. Пловдив, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330109325 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. А. Х., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*****“ №***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, иск за връщане на сумата от 154, 60 лева- неоснователно платено възнаграждение за поръчителство по нищожен договор за предоставяне на гаранция № ******** от 20.10.2023 г.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за предоставяне на гаранция № ********** от 20.10.2023 г. с уговорено възнаграждение от 154, 60 лева, който бил нищожен, като лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави, обезпечаващ кредитна сделка по недействителен договор за заем от същата дата, сключен с трето лице. Излага, че договорът за предоставяне на гаранция, е с акцесорен характер, той можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Счита, че кредитната сделка е нищожна, поради което не бил породил правно действие и договорът за учредяване на поръчителско правоотношение. Поради това, получената сума като възнаграждение от гаранта била без правно основание и се моли за присъждане на сумата от 154, 60 лева. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

Дружеството следвало да получи уговореното възнаграждение предвид сключената 1 гаранционна сделка по искане на ищеца. Изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за заем, породило сключването на този за гаранция, а дружеството встъпило в правоотношението поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Поради това било неоснователно твърдението, че договорът между страните бил лишен от правно основание. Длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер получил сигурност, че, ако не изпълни в срок задълженията си за предоставяне на обезпечение спрямо заемателя, последният щял да ангажира отговорността на поръчителя. Престациите не били нееквивалентни, нито били нарушени добрите нрави. Гарантът сключил договор поради възлагането от страна на ищеца и само при условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Дори договорът за заем да бил недействителен, поради непредоставяне на другите две обезпечения, договорът за гаранция породил действие и уговореното възнаграждение било дължимо. Предвид изложеното моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В с.з. ответникът не се явява и не се представлява, като също взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ******/ 20.10.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 4 месеца, с краен падеж- 19.02.2024 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 46, 70 % и общ размер на всички плащания- 325, 40 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № *********/ 20.10.2023 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 154, 60 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

По делото е представена справка от гаранта за платените по договора за поръчителство суми, видно от която е платена сумата от общо 154, 60 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са 2 набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 325, 40 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 46, 70 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява 3 невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, над половината от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

С исковата молба обаче като предмет на процеса е въведен друг договор- за предоставяне на поръчителство по отношение на втория ответник, за който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 325, 40 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (20.10.2023 г. в гр. П.), дори със същия номер на договора (*******), е сключен друг договор с втория ответник за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл.

4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 154, 60 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на 4 цената на услугата и оттук за договора за обезпечението също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.