Решение № 513 от 24.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 513 гр. София, 24.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100511627 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 10095 от 13.06.2023 г., постановено по гр. д. № 33854/2022 г. по описа на СРС, 65-ти състав, са уважени предявените от М. Г. В. срещу „СОФ К.“ АД обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението , извършено със Заповед № 200/15.06.2022 г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл. 190, ал. 1,т. 2 вр. чл. 186 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, за извършено дисциплинарно нарушение „неявяване на работа в продължение на два последователни дни – 16.06. /четвъртък/ и 17.06./петък/, без да има основание за това“, считано от 21.06.2022 г.; иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ – за поправка на основанието за уволнението, вписано в трудовата книжка, което вместо по чл.

330,ал. 2, т. 6 КТ да се счита по чл. 327, ал. 1, т. З КТ; иск по чл. 221, ал. 1 КТ – за заплащане на сумата от 1526,80лв., представляваща брутния размер на обезщетение за срока на предизвестието от един месец, ведно със законната лихва от 23.06.2022 г. до окончателното заплащане.

Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „СОФ К.“ АД срещу М. Г. В. насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 1526,80 лв., представляваща обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, както и с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 1526,80 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди, вследствие незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ.

Със същото решение „СОФ К.“ АД е осъдено да заплати на М. Г. В., на основание чл.

78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 710 лв., представляваща направените разноски в производството пред СРС, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на СРС 1 сумата от 162 лв., представляваща дължимата върху уважените искове държавна такса.

Със същото решение, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, е допуснато предварително изпълнение на решението в частта, с която е присъдено обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 1526,80 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „СОФ К.“ АД, чрез пълномощника си – адв. Юл. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че е неправилен аргументът на първоинстанционният съд, че към деня на налагане на дисциплинарното уволнение ищцата вече е прекратила трудовото правоотношение посредством подадено от нея уведомление по 327, ал. 1, т. 3. предл. 2 КТ.

Сочи, че в своята практика ВКС допуска изключение от това разбиране (тоест налице са случаи, при които правоотношението не се прекратява), а именно когато се касае за хипотеза на злоупотреба с право. Изтъква, че използването на основанието по чл. 327 от КТ, с цел прекратяване на трудово правоотношение преди налагане на дисциплинарно наказание за вече извършено нарушение, е само една възможна хипотеза, която не изчерпва всички възможни случаи, при които може да се прояви злоупотребата с право. Счита, че са доказани по несъмнен начин всички елементи на фактическия състав на злоупотреба с право, а именно липсата на основание за прекратяване на избраното от ищцата основание без предизвестие, ясното съзнание за тази липса у ищцата и опит за избягване на неблагоприятни последици, комбиниран с домогване до неследващи се ползи, като искане за увеличение на договореното възнаграждение и гарантиране на максимално обезщетение за безработица. Поддържа, че в случая е доказана липсата на основание за едностранно прекратяване на договора от служителя поради изменение на характера на работа. Твърди, че за да е налице „промяна в характера на работата“ по смисъл на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, е нужно на служителя да са били възложени нови задължения, които съществено се различават от тези, които той е изпълнявал до момента, и които водят до възлагането на изцяло нова трудова функция. Сочи, че с връчената на 14.06.2022 г. длъжностна характеристика не се изменя характерът на работа на ищцата, а нейните задължения единствено са конкретизирани, без да се вменяват нови такива, поради което не е налице промяна в характера на работата. Счита, че първоинстанционният съд е кредитирал превратно показанията единствено на доведените от ищцата свидетели, независимо от тяхната заинтересуваност и без да цени показанията на доведения от ответника свидетел.

Също така счита, че представлява пример за злоупотреба с право хипотеза, при която служител приема нови задължения, фактически ги изпълнява в продължение на месеци и едва в даден последващ момент решава да заяви, че характерът на работата му е изменен и че прекратява договора си на това основание. Посочва в обобщение, че основното съдържание на трудовата функция на ищцата се е изразявало в организиране на обученията, провеждани от учебния център, подготовка на материалите за тяхното провеждане и подпомагане на инструкторите, като видно от съпоставката на двете длъжностни характеристики и показанията на свидетеля Д., тези задължения и по-специално видовете обучения, които ищцата е организирала, не са били променяни. Поддържа, че доколкото трудовото правоотношение е прекратено по силата на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение, то това автоматично води и до неоснователност на иска чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Изтъква, че по отношение на иска по чл. 221, ал. 1 КТ, в исковата молба, която е подадена в съда на 23.06.2022 г., ищцата е предявила претенция за лихва за период, започващ не от 23.06.2022 г., а от датата на връчване на исковата молба и в този смисъл служебното присъждане на лихва за периода от 23.06.2022 г. до датата на връчване на исковата молба, което е повече от поисканото, представлява произнасяне свръх петитум, което е в нарушение на диспозитивното начало и в тази му част. Счита, относно главницата по чл. 221, ал. 1 КТ, че поради злоупотреба с право от страна на ищцата, позоваването на чл.

2

327, ал. 1, т. 3 КТ от нейна страна не е породило действие, а от друга страна, дори да се приеме, че договорът действително е прекратен едностранно от служителя при липса на злоупотреба с право, то прекратяването е извършено незаконосъобразно – без да е налице посоченото от служителя правно основание (промяна в характера на работата). Също така поддържа, че насрещният иск по чл. 221, ал. 2 КТ се явява основателен, тъй като процесното уволнение е законосъобразно. Посочва, че първоинстанционният съд погрешно е квалифицирал евентуално предявения насрещен иск по чл. 220 КТ като такъв по чл. 45 ЗЗД.

Счита, че доколкото прекратяването на трудовото правоотношение е извършено при липса на посоченото законово основание за това – промяна в характера на работата, то са налице предпоставките за уважаване на така предявения насрещен иск по чл. 220 КТ, дори и да се приеме, че трудовият договор е бил прекратен по силата на уведомлението на служителя по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Моли съда да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която e присъдена законна лихва за периода от 23.06.2022 г. до датата на връчване на исковата молба и да го отмени в останалата му част, като исковете на ищцата бъдат отхвърлени изцяло, а предявените от него в условията на евентуалност насрещни осъдителни искове по чл. 221, ал. 2 КТ и чл. 220 КТ – уважени. Претендира разноски.

Въззиваемата – ответница М. Г. В., чрез пълномощника си – адв. М. Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно, но съдът намира за основателни оплакванията във въззивната жалба за неговата частична недопустимост в обжалваната част, касаеща присъдената законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.06.2022 г. до окончателното изплащане на обезщетението, за което следи и служебно. В тази връзка следва да се отбележи, че в петитума на исковата молба М. Г. В. е заявила претенция срещу СОФ К.“ АД с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за осъждането на ответника да заплати сумата от 1550 лв., представляваща обезщетение в размера на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от датата на връчване на препис от исковата молба на ответника /в настоящия случай – 09.08.2022 г./ до окончателното плащане, като първоинстанционният съд е допуснал с протоколно определение от 16.03.2023 г. изменение на предявения осъдителен иск и същият следва да се счита за предявен за сумата от 1526,80 лв. В нарушение на принципа на диспозитивното начало, визиран в чл. 6, ал. 2 ГПК, при липсата на изрично заявено искане, както в исковата молба, така и до приключване устните състезания в производството пред СРС, първоинстанционният съд е присъдил върху определеното обезщетение законна лихва от датата на депозирането на исковата молба – 23.06.2022 г. Налице е хипотеза на постановен „свръх петитум“, поради което в тази част обжалваното решение е недопустимо, постановено извън обема на заявената и търсена от ищеца защита и следва да се обезсили.

В останалата обжалвана част, решението е допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

В връзка с наведените в жалбата оплаквания, следва да се посочи, че в исковата молба ищецът не е длъжен да дава правна квалификация, както на предявения иск, така и на посочените фактически твърдения. Правната квалификация се определя от съда въз основа 3 на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото – арг. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на ответника, без да е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията - /В този смисъл константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О., Решение № 50/17.02.2011 г., по гр.д. № 762/2010 г., на III г.о./. Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т.

4 ГПК, поради което и в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите.

В конкретния случай и съобразно задължителните за съдилищата указания дадени в т.

2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът намира, че предявеният евентуален насрещен осъдителен иск е с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, тъй като в обстоятелствената част на насрещната искова молба се твърди, че спорното материално право е възникнало следствие на неспазен срок на предизвестие от страна на служителя, поради незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327 КТ. Ето защо, твърдените от ищеца по евентуалния насрещен иск факти, следва да се подведат под хипотезиса на чл.