Решение № 6236 от 17.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6236 гр. София, 17.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20241100500862 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 16181/09.10.2023 г. по гр. д. № 34266/2023 г. по описа на СРС, 160 състав е признато за установено по предявения от „Ти Би Ай Банк ЕАД“ срещу Н. Б. С.-Ф. установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД, че Н. Б. С.-Ф., ЕГН ********** дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от 5159,40 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********/12.06.2020 г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на кредитор и Н. Б. С.-Ф., в качеството на кредитополучател, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 23.11.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 63727/2022 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав, като е отхвърлен искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 5159,40 лева до пълния предявен размер от 8179,12 лева, както и предявения от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Н. Б. С. – Ф. установителен иск по реда на чл.

1

422 ГПК, с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, за признаване за установено, че Н. Б. С.-Ф. дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от 3420,41 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 15.04.2021 г. - 15.10.2022 г., както и установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл.

422 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Н. Б. С.-Ф. дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от 3385,42 лева, представляваща лихва за забава за периода 15.04.2021 г. - 03.11.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 63727/2022 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав. С Решението „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Н.

И. И. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 1147,47 лева, представляваща разноски за предоставена безплатна правна помощ на ответника в исковото производство пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковете, както и в полза на адвокат К.И.Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 688,48 лева, представляваща разноски за предоставена безплатна правна помощ на ответника в заповедното производство пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. №

3052286/30.10.2023 г. (пощенско клеймо от 27.10.2023 г.), подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над присъдената (5159,40 лева) до претендираната (8179,12 лева) главница, за пълния размер на претендираната договорна лихва (3420,41 лева) и за обезщетението за забава до размера на установения от вещото лице дължим размер на законната лихва (570,66 лева). Изложени са съображения за неправилност на решението в обжалваната му част. Въззивникът поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19 ал. 4 ЗПК. Неправилно съдът приел, че съдържанието на договора не отговаряло на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не била посочена методологията за изчисляването му. Посочва, че в процесния договор банката била посочила ГПР изразен като годишен процент от общия 2 размер на предоставения кредит – 49,29 %. Посочена била и общата сума, дължима от потребителя към момента на сключване на договора - 10136,40 лева, както и размерът на договорената възнаградителна лихва - 48,39%.

Неправилно районният съд приел, че в договора следвало да бъде посочена методиката за определяне на ГПК, като наличието на такава методика законът предвиждал единствено по отношение на референтния лихвен процент - чл. 11 ал. 1 т. 9. В конкретния случай, обаче, не бил уговорен референтен лихвен процент, а бил регламентиран такъв за целия срок на договора, поради което и нямало как да бъде описана методика за плаващ лихвен процент, какъвто страните не били уговаряли. Следвало да се има предвид, че лихвата била фиксирана, а не референтна, поради което и изискването за методика било неприложимо. Въззивникът поддържа, че целта на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК не била да бъде информиран потребителя до степен сам да изчислява лихвения процент, а да се информира за това колко реално ще струва ползването на паричния ресурс, при надлежно изпълнение на договора за кредит. Посочва, че изчислението на ГПР и кои разходи се включвали в него било предмет на регулация на чл. 19, ал.2 и ал. 3 от ЗПК, като тази информация била налична в самия закон и кредиторът нямал задължения да я предоставя на потребителя. Компонентите на ГПР били нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към ЗПК. Поддържа, че в случая, ГПР бил образуван единствено от възнаградителната лихва по договора, като в него не били предвидени допълнителни такси или разходи на длъжника, като разликата в процента на ГПР и ГЛП се дължала единствено на сложната математическа формула за изчисляване на ГПР. Въззивникът поддържа, че в процесния договор за потребителски кредит липсвала неяснота, която да обуславя използването на допускания при изчисляване на ГПР, поради което и такива допускания не били предоставяни като информация. Той бил сключен за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок на договора и се усвоява еднократно в началото на действието му. В процесния договор била посочена общата дължима сума от потребителя, както и била налична информация относно дължимите погасителни вноски. По отношение на договорната лихва, въззивникът посочва, че неправилно районният съд е приел, че уговореният лихвен процент противоречи на добрите нрави и съответно води до неоснователно обогатяване на кредитора. Посочва, че подобни аргументи биха били били 3 релевантни преди изменението на ЗПК от 23.07.2014, с което бил въведен законоустановен размер на годишния процент на разходите. След изменението на чл. 19 от ЗПК обаче, в § 6 от закона било предвидено, че в чл. 19 от ЗПК се добавяли нови алинеи 4 и 5, предвиждащи съответно, че:

/ал. 4/ ,,Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България"

/ал. 5/ ,, Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни".

Поддържа, че след въвеждането на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК се целяло именно да се установят точно и ясно общите разходи по кредита и предела на неговото оскъпяване. За тази цел законодателят въвел ограничение не върху размера на договорната лихва, а върху годишния процент на разходите, който предвид същността си на измерител на всички разходи по кредита, включващи и договорната лихва, дава точната информация за дължимото от кредитополучателя. Посочва, че при преценка дали е нарушен принципът на справедливост следвало да се вземе предвид, че въззивникът предоставя парични средства по занятие, като в конкретния случай била предоставена сумата по Договора без каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост, като размерът на възнаградителната лихва и съответно ГПР били съобразени с вида на кредита и неговата необезпеченост и високия риск за кредитора, който се реализирал с оглед на това, че ответникът не изпълнил задълженията си. По изложените твърдения посочва, че неправилно районният съд е приел, че договорът страда от пороци, които водят до неговата недействителност. Моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъдат уважени предявените искове. Претендира и направените разноски съобразно уважената част от исковете.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е представен отговор на въззивната жалба вх. № 357593/12.12.2023 г. от въззиваемия Н. Б.Ф., в който е изложено становище по неоснователността на предявения иск и за правилност на постановеното решение. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.

С Определение № 40985/16.11.2023 г. по гр.д. № 34266/2023 г. по описа 4 на СРС, 160 състав е оставено без уважение искане за изменение на решение № 16181/09.10.2023 г., постановено по гр.д. № 34266/2023 г. по описа на СРС, 160 състав, в частта за разноските, инкорпорирано в молба вх. № 300195/25.10.2023 г., подадена от името на адвокат Н. И. И., в качеството му на процесуален представител на ответницата Н. Б. С. – Ф., в исковото производство по гр.д. № 34266/2023 г. по описа на СГС, 160 състав и е оставено без уважение искане за изменение на решение № 16181/09.10.2023 г.,постановено по гр.д. № 34266/2023 г., подадена от името на адв. К.И.Б., в качеството й на процесуален представител на ответницата Н. Б. С. – Ф. в заповедното производство по гр.д. № 63727/2022 г. по описа на СРС, 160 състав.

Срещу определението е подадена частна жалба вх. № 347660/04.12.2023 г. от адвокат Н. И. И., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Жалбоподателят посочва, че неправилно районният съд е определил възнаграждението на база за един иск, въпреки че безспорно предявяването на 3 обективно кумулативно предявени иска срещу ответницата по делото. На следващо място посочва, че съдът не можел да определи възнаграждение в по-нисък размер от този, посочен в Наредба № 1/2004 г. на ВАдв.С, като съществувала практика на ВКС, която определяла условията, при които можело да бъде определено възнаграждение в по-нисък от минималния размер съответно на решение на СЕС. Моли да бъде отменено обжалваното определение, като на адв. И. бъде присъдена сумата от 498,41 лева – адвокатско възнаграждение по иска за главница, сумата от 770 лева адвокатско възнаграждение по иска за възнаградителна лихва и сумата от 760 лева – по иска за лихва за забава. Претендира и направените разноски за частна жалба.

В срок е постъпил отговор на частна жалба вх. № 14705/17.01.2024 г., подаден от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с който заявява, че я оспорва и моли обжалваното определение да бъде потвърдено.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 34266/2023 г. по описа на СРС, 160 състав е 5 образувано по искова молба, подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД против Н. Б.

С.-Ф., с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 430 от Търговския закон, във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите. Ищецът твърди, че на 12.06.2020 г. „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е сключил Договор за потребителски кредит № ********** с ответника Н. Б. С.-Ф., по силата на който й е предоставен кредит в размер на 10136,40 лева, която послужила за рефинансиране на старо задължение за ответника по договора за потребителски кредит № ********. Твърди, че уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент е в размер на 48,39 %, като договорът не бил сключен при общи условия. Общата дължима сума от потребителя била разсрочена на 26 погасителни месечни вноски – 25 по 636,46 лева, ведно с последна изравнителна в размер на 636,44 лева, а първата била дължима на 15.09.2020 г., а последната на 15.10.2022 г. Вноската съдържала два компонента – главница и договорна лихва. Твърди, че ГПР по договора, съгласно чл. 10 е 49,29 %, а общата дължима сума по договора (при изрядно изпълнение от страна на длъжника) е в размер на 16547,94 лева. Уговорено било, че при просрочие, потребителят дължал сума увеличена с дължимите лихви и допълнителни разходи по чл. 15 от договора. Посочва, че ответницата допуснала просрочие като е заплащала в срок своите задължения, ана 15.10.2022 г. договорът падежирал. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК задължението на Н. Б. С.