Решение № 6616 от 21.12.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 12944/2022
- Вид
- Решение № 6616
- Подписан
- 21.12.2023
- В сила
- 21.12.2023
- Състав
- Иванка Иванова, Виктория Недева, Петър Любомиров Сантиров
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 111 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240, ал. 1 и ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240, ал. 1 и ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 6616 гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Иванка Иванова
Членове:
П. Люб. Сантиров
Виктория Недева при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20221100512944 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение 20060959/07.10.2022 г., постановено по гр. д. № 56592/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 151 с-в, е признато за установено, че П. В. Т. дължи на „Ф.И.“ ЕАД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД сумата от 4441,97 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за стоков кредит № 168742 от 24.02.2016 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.08.2018 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 60,26 лв. - договорна лихва за периода от 11.11.2016 г. до 24.02.2017 г., и сумата 789,28 лв. - лихва за забава за периода 12.11.2016 г. - 23.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д № 57695/2018 г. по описа на СРС, 151 с-в. С решението си СРС е отхвърлил като неоснователен иска за договорна лихва за разликата над 60,26 лв. до пълния предявен размер от 512,94 лв.
Срещу постановеното съдебно решение, в частта, с която исковете са уважени, е депозирана въззивна жалба от ответника П. В. Т., чрез назначения му по реда на чл. 46, ал. 7 ГПК особен представител адв. Мария А.. В жалбата се поддържа становище за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния и процесуалния закон, без да се сочат конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Иска се неговата отмяна и цялостно отхвърляне на предявените искове.
В съдебно заседание особеният представител поддържа, че е налице изтекла давност по чл. 111 ЗЗД, както и че длъжникът не е бил надлежно уведомен за цесията.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Ф.И.“ ЕАД, чрез юрк. Ваня Цвяткова, с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Сочи се, че същата е бланкетна и не съдържа конкретни оплаквания за 1 допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния или на процесуалния закон, поради което въззивната инстанция дължи служебна проверка единствено за валидност и допустимост на обжалвания акт. Излага подробни съображения защо счита, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
На 30.08.2018 г. „Ф.И.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П. В. Т. за сумата от 4441,97 лв. – главница; 512,94 лв.
– договорна лихва за периода 11.11.2016 г. – 24.02.2017 г.; 789,28 лв. – лихва за забава за периода 12.11.2016 г. – 23.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, както и сторените по делото разноски. В т. 12 от заявлението се сочи, че вземанията произтичат вследствие на изпълнение на задълженията на длъжника П. В. Т. по сключен между него и „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит от 24.02.2016 г.; че по силата на посочения договор банката е предоставила на длъжника сумата в размер на 4441,97 лв. срещу задължението на длъжника да върне същата, както и уговорената между страните договорна лихва на 12 месечни погасителни вноски; че крайният срок на договора бил 24.02.2017 г., след която дата настъпила изискуемостта на всички суми по него; че с договор за цесия от 19.10.2016 г.
„Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило на заявителя вземанията си по посочения договор за кредит.
С разпореждане от 03.10.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 57695/2018 г. на СРС, 151 с-в., съдът е издал заповед по чл. 410 ГПК за посочените в заявлението суми, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 114,88 лв. – държавна такса, и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от уведомяването му.
В срока по чл. 415 ГПК ищецът е предявил искове за установяване дължимостта на вземанията. В исковата молба са изложени твърдения, че на 24.02.2016 г. между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен договор за стоков кредит № 168742, по силата на който банката е предоставила на ответника в заем сума в размер на 4441,97 лв. за заплащане стоки, продавани от „Т.Б.“ ЕАД, и за сключване чрез „Банка ДСК“ ЕАД на застраховка с „Г.Ж.“ ЕАД и „Г.З.“ ЕАД, която била усвоена еднократно и безкасово по сметка на търговеца, респективно на застрахователите по отношение на сумата за застрахователна премия.
Твърди се, че ответникът се е задължил да погаси кредита на 12 месечни погасителни вноски, същият не е изпълнил това свое задължение, като падежът на първата непогасена вноска е настъпил на 23.03.2016 г., а към крайния срок за изпълнение на договора 24.02.2017 г., е станал изискуем целият неплатен остатък от главното задължение, както и неплатените суми за договорна лихва и обезщетение за забава. Посочва се, че на 19.10.2016 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „Ф.И.“ ЕАД е сключено допълнително споразумение за цедиране на вземания към рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 18.10.2016 г., по силата на което титуляр на вземанията по сключения с ответника договор за кредит е станал ищецът. Твърди се, че съгласно задължението си по чл. 99, ал. 3 ЗЗД 2 цедентът е упълномощил цесионера да връчи на ответника като приложение към исковата молба уведомление за извършената цесия.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, представляван от назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, с който оспорва дължимостта на вземанията. Оспорва ответникът да е надлежно уведомен за цесията. Позовава се на давност относно лихвите. Сочи се, че лихвите са на значителна стойност, поради което договорът е нищожен на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
От представения договор за стоков кредит № 168742 се установява, че на 24.02.2016 г. между въззивника и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен договор, чийто предмет е отпускане на стоков кредит в размер на 4441,97 лева, от които 2799,00 лева за закупуване на телевизор SONY 55X8505, 301 лева - за гаранции, 99 лева - телевизор SONY BT 500, 465 лева – за съдомиялна INDESIT SFG 15B10EU, 499 лева – за готварска печка ELETROLUX BG 6172 NOK, от „Т.Б.“ ЕАД и 278,97 лева за покриване на еднократна застрахователна премия, дължима по застраховка „Стандарт+“ за лица от 18 до 64 години, сключена чрез банката с „Г.Ж.“ ЕАД и „Г.З.“ ЕАД. Срокът за издължаване на кредита е 12 месеца от датата на неговото усвояване до 24.02.2017 г., като според погасителния план първите единадесет вноски следва да са в размер от по 406,58 лева, а последната – 404,27 лева.
В т. 6 от договора е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договора е 17.69 % годишно или 0.0491% на ден. В т. 7 е уговорено, че ГПР по кредита е 19.34 %, а съгласно т. 6 от общите условия към договора, ГПР включва – лихви, такси, които клиентът дължи на банката, съобразно Приложение – извлечение от Тарифата на банката, като не включва разходите, които кредитополучателят трябва да заплати за неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, които са за сметка на последния.
В т. 3 от договора е уговорено, че процесната сума се усвоява еднократно, безкасово по сметка на „Т.Б.“ ЕАД, а сумата, представляваща застрахователна премия, отново безкасово по сметка на посочените застрахователи, като съгласно т. 3 от общите условия кредитополучателят е длъжен да усвои кредита в рамките на деня, считано от датата на подписването на договора.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата по кредита е изцяло усвоена, като кредитополучателят не е извършвал плащания нито към цедента, нито към цесионера. Установява се още, че размерът на просрочената главницата е 4441,97 лв, на договорната лихва за периода 11.11.2016 г. – 24.02.2017 г. – 60,26 лв., а на мораторната лихва за периода 12.11.2016 г. 23.08.2018 г. – 789,68 лв.
Видно от приложените по делото рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 18.10.2016 г., допълнително споразумение към него и Приложение № 1, на 19.10.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило вземанията си по процесния договор за стоков кредит на „Ф.И.“ ЕАД. В клаузата на чл. 6.4 от рамковия договор е предвидено, че цедентът се съгласява да упълномощи цесионера да изпраща уведомления до длъжниците за извършената цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като в изпълнение на тази уговорка изпълнителните директори на „Банка ДСК“ ЕАД са издали пълномощно в полза на цесионера (л. 29 от първоинстанционното дело.) Представено е и потвърждение за извършената цесия на всички вземания, цедирани на ищеца, съгласно допълнителното 3 споразумение от 19.10.2016 г.
Видно от представената по делото обратна разписка на л. 30 от делото на СРС, цесионерът е изпратил уведомително писмо до длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, което не е било връчено на адресата при посещенията на адреса му на 27.05.2017 г. и на 06.06.2017 г., след което пратката е оформена като непотърсена на 16.06.2017 г.
С обжалваното решение се приема, че процесните вземания, произтичащи от договор за стоков кредит № 168742/24.02.2016 г., са цедирани на ищеца, като същият се явява активно материално легитимиран да предяви иск досежно възмездно придобитите от него имуществени права срещу ответника, а длъжникът следва да се счита уведомен за извършената цесия с връчването на екземпляра от уведомителното писмо и пълномощното, ведно с останалите документи към исковата молба, на назначения му по делото особен представител. Приема се, че по делото е установено наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение, по което длъжникът не е изправна страна; че условията на договора не противоречат на ЗПК и ЗЗП; че кредиторът е изпълнил задължението си и е превел уговорената сума от 4163 лв. за закупуване на описаните в договора стоки по сметката на търговеца, както и сумата от 278,97 лв. по сметка на застрахователното дружество съгласно клаузата за сключване на застраховка. Съдът е кредитирал приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, според което сумата по договора за кредит е усвоена и длъжникът не е извършил плащане, като е възприел посочените от вещото лице размери на непогасените задължения за главница, възнаградителна и мораторна лихва. За неоснователно е прието възражението на ответника, че вземанията за лихви са погасени по давност, тъй като тригодишната давност чл. 111, б. „в“ ЗЗД не е изтекла към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Първоинстанционното решение е валидно. В отхвърлителната му част решението е влязло в сила като необжалвано, а в обжалваната му част - същото е допустимо.
Разпечатката съдържа 33 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ff02125d-d452-4314-8a34-8e53b1887919