Решение № 22272 от 09.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22272 гр. София, 09.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20241110142455 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.49 ЗЗД, във вр.чл.45, ал.1 ЗЗД, вр.чл.52 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Е. П. С. против Прокуратура на Република България, с която са предявени обективно съединени искове, както следва: 1/ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди, причинени от незаконно предявено искане за настаняване за задължително лечение, ведно със законната лихва, считано от 07.05.2024 г. до окончателното изплащане, и 2/ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 800,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СРС и СГС във връзка с незаконното искане за настаняване за задължително лечение.

В исковата молба ищцата твърди, че по незаконно предявено искане от СРП за настаняването й на задължително лечение, в СРС било образувано НЧД № 3749/2024 г., приключило с определение от 25.04.2024 г., с което производството било прекратено на основание чл.159, ал.4 от ЗЗдр. Поддържа, че срещу горепосоченото определение бил подаден частен протест, но с протоколно определение от 07.05.2024 г., постановено по ВНЧД № 2613/2024 г. състав на Софийски градски съд потвърдил определението на СРС, с което искането на СРП за настаняване за задължително лечение било отхвърлено. Ищцата поддържа, че през периода от образуване на НЧД дело пред СРС – 02.04.2024 г., е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в 1 безпокойство, емоционални страдания, безсъние, злепоставяне през обществото и накърняване на професионалната й репутация. Поддържа още, че воденото наказателно производство, образувано по молба на нейна съседка, било съпроводено с изключителни притеснения и страдания да не бъде изолирана от обществото и по този начин да бъде в тежест на семейството си, изпитвала срам и безпокойство. Накърнено било доброто й име в обществото, създало се чувство на недоверие към нея. По изложените в исковата молба доводи и съображения ищцата обуславя правния си интерес от предявените искове против ответника. Претендира и направените по производството разноски.

В срока по чл.131 ГПК от ответника е постъпил писмен отговор, в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Излагат се доводи, че изложените в исковата молба твърдения не кореспондират с нито един от елементите на фактически състав на чл.49 ЗЗД. Не се спори, че по искане на прокурор от СРП срещу ищцата е било образувано ЧНД № 3749/2024 г. по описа на СРС за настаняване на принудително лечение в психиатрично заведение, в хода на което искането е оставено без уважение. Поддържа се обаче становище, че подаването на това искане от длъжностно лице, представител на ПРБ, не съставлява виновно предприето противоправно действие. В тази насока се сочи, че в Закона за здравето изрично е предвидена възможност задължителното настаняване да бъде поискано от прокурор, като упражняването на това правомощие, не може да бъде определено като незаконосъобразно действие. Поддържа се още, че в хода на извършената проверка по образуваната прокурорска преписка било установени данни за влошено психическо състояние на ищцата, като в предложението подробно били описани фактите и обстоятелствата, послужили като основа за отправяне на искането по чл.157 ЗЗдр. пред СРС. Излага се също, че прокурорът не разполага с познания в областта на медицината, поради което може единствено да прецени доколко от установените факти може да се заключи за вероятно наличие на предпоставките на чл.155 ЗЗдр., т.е. за наличие на психично разстройство по смисъла на чл.146 ЗЗдр. Що се отнася до подадения протест пред СГС, се излагат доводи, че същият е мотивиран с конкретни съображения и е част от правомощията на прокурора. Оспорват се претендираните неимуществени и имуществени вреди с доводи, че се недоказани, поради липса на причинна връзка между деяние и вреди, както и поради липса на доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение. Сочи се, че ищцата е имала служебен защитник, чието възнаграждение се заплаща от държавата, но сама се е отказала от правната му помощ. По изложените в отговора доводи и съображения се иска отхвърляне на предявените искове.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

2

От приложеното по делото НЧД № 3749/2024 г. по описа на СРС, НО, 110-ти състав се установява, че производството е образувано по предложение на прокурор при Софийска районна прокуратура въз основа на извършена проверка, в хода на която се съдържали данни за влошено психиатрично състояние на Е. П. С. /настоящ ищец/. Видно от мотивите на предложението е, че проверката била извършена по повод депозирани от Е. П. С. сигнали до Софийска районна прокуратура с твърдения, които не отговаряли на обективната действителност. Сочи се, че С. монтирала камера за видеонаблюдение, която обхващала и жилището на съседката й М.М. П., за която твърдяла, че блъска по стените на жилището си, издавала нечленоразделни звуци, употребявала забранени вещества и ползва устройство, което заглушавало интернета и излъчвало лъчи и издавало шум, който наподобявал дъскорезница. При извършените множество проверки от страна на експерти на Дирекция „Мониторинг и контрол на съобщенията“ не били установени нарушения във връзка с твърденията на С.. При извършеното претърсване и изземване в дома на М. П., също не били открити твърдяните устройства. Въпреки предходното, в пореден сигнал до СРП Е. С. твърдяла, че съседката й П. внесла в дома си устройство, което светело със синя светлина, което опирала на стената и то започвало да издава звук като дъскорезница или повредена прахосмукачка. С. била категорична, че ще продължава да следи и записва съседката си, докато не спре да се занимава с нея. Според представителят на СРП данните по преписката сочат, че има признаци за несъответно поведение от страна на Е. П. С..

В хода на наказателното производство е допусната и изслушана комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, която дава заключение, че при освидетелстваната Е. П. С. е установена сложна психогенна реакция, граничеща с психоза /налудно разтройство/, което заболяване е с характеристиките на психоза и нарушава базисните й психологични годности. Според вещите лица няма данни за опасно поведение при освидетелстваната, както и за опасност за собственото й здраве, поради което не се налице социалните критерии за предложение за задължително лечение по ЗЗДр.

Видно от изявлението на прокурора в хода на съдебното следствие е, че с оглед заключението на КСПЕЕ не са налице предпоставки за задължително лечение на освидетелстваната С., поради което моли производството да бъде прекратено.

С определение, обективирано в протокол от проведено на 25.04.2024 г. открито съдебно заседание, съдът е прекратил на основание чл.159, ал.4 ЗЗДр производството.

Видно от изложените мотиви е, че макар Е. П. С. да страда от заболяване по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗДр, то поведението й не е опасно за собственото й здраве и за околните, т.е. не е налице предвидения кумулативно с медицинския критерий социален такъв, обуславящ постановяване на задължителното й лечение.

Постановеното от първоинстанционния съд определение /имащо характер на 3 решение/ е потвърдено от въззивната съдебна инстанция, видно от приложеното ВНЧД № 2613/2024 г. по описа на СГС.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Л.Т.Г.. В показанията си свидетелят разказва, че познава ищцата от дете, бил е свидетел и при нейното бракосъчетание. Била покрусена от ареста й на улицата, преживяла тежко обвинението, тъй като то рефлектирало и в отношението на съседите към нея, чувствала се унизена пред колегите в работата й. Свидетелят разказва, че ищцата има конфликт със съседка, като трудно би могъл да разграничи травмите от воденото производство и от междусъседския конфликт, но поддържа, че ищцата преживяла тежко ареста. Затворила се в себе си, чувствала се неудобно от това, че е уличена в психическо неравновесие, била подтисната и унизена.

Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

В задължителната практика на ВКС се приема, че отговорността на държавата за действия или актове на правозащитните органи е обективно наложителна в случаите, когато срещу определено лице са предприети действия, които по надлежния ред са отменени, преустановени или е постановена оправдателна присъда от съда, без значение дали актовете и действията на правозащитните органи са били надлежно правно аргументирани при постановяването им. В тези случаи отговорността се реализира по специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Няма пречка обаче да се търси отговорност от правозащитните органи и в случаите, когато се твърди, че са претърпени вреди или са пропуснати ползи извън хипотезите на ЗОДОВ, доколкото са налице елементите от фактическия състав на непозволено увреждане по ЗЗД (в този смисъл е решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1794/2010 г. на ВКС, IV г. о.).

В конкретния случай изложените в исковата молба твърдения дават основание искът да се квалифицира по чл.49 ЗЗД - обезщетение за вреди от неправомерни деяния на лица, на които ответникът е възложил да извършват определена работа и за чиито действия отговаря.

Фактическият състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 от ЗЗД включва: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената и неимуществената сфера на увредения); 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди; 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл.45, ал.2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.

Настоящият състав на въззивния съд намира, че в конкретния случай не са 4 налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБ. Несъмнено Прокуратурата отговаря деликтно по чл.49 от ЗЗД за действията и бездействията на своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й от законодателството. Спорът в случая се свежда до това дали е налице противоправност, тоест дали е незаконен процесният акт на прокурора, а именно - искане по чл.157 от ЗЗ.

Съгласно чл.155 от Закона за здравето на задължително настаняване и лечение подлежат лицата по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им. Задължителното настаняване съгласно чл. 157 ЗЗ може да бъде поискано от прокурора, но винаги се постановява с решение на районния съд съгласно чл. 156, ал. 1 от същия закон след изслушване на становището на психиатър, както и на заключение на съдебно-психиатрична експертиза.

Възможността задължителното настаняване да бъде поискано от прокурор следователно е изрично предвидена в закон и в този смисъл упражняването на това правомощие от страна на прокурора не може да бъде определено като незаконосъобразно действие. Действието на конкретния прокурор по извършването на преценка на определени факти, което е извършено при отправяне на искане до съда по реда на чл.157 ЗЗ, принципно не би могло да се определи като противоправно, ако наличните данни сочат на вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасяне на искането и не е установено прокурорът умишлено да е квалифицирал установените факти неправилно с цел да увреди лицето, чието задължително настаняване е поискано.