Решение № 6326 от 09.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6326 гр. София, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110114884 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и чл.

26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.

Ищцата И. А. А. твърди, че е сключила с трето неучастващо по делото лице „Аксес Файнанс“ ООД договор за паричен заем А1 бърз кредит № ** от 14.01.2021 г., с който получила 400 лв. заем, който следвало да върне за 7 месеца, при лихвен процент от 40% и ГПР 49,01% Твърди, че съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, заемателят е задължен в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора да предостави обезпечение под формата на поръчителство на едно физическо лице, банкова гаранция с бенефициер заемодателя за пълната сума по заема със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на задълженията по кредита или одобрено от заемодателя дружество - гарант. Твърди, че във връзка с чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора за заем и на датата на неговото сключване 14.01.2021 г. на кредитополучателя се предоставя Договор за предоставяне на гаранция, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем, а именно № **. Договорът се сключва с ответника „**“ ЕООД, като по силата на него ищцата е трябвало да заплати на ответника сумата в размер на 148,26 лв., разсрочена ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора е на 7 равни месечни вноски. Подържа, че е потребител, а сключеният договор за гаранция бил нищожен като противоречащ на закона, поради заобикаляне на закона и на добрите нрави. Противоправността му и аморалността му се състояла в това, че за кредит в размер на 400 лв. от кредитополучателя се изисква да заплаща за допълнителна услуга по поръчителство в размер на 148 лв., която сума надвишава дори размера на уговорената възнаградителна лихва в договора, а именно 113 лв. и която би следвало да бъде възнаграждението за кредитора от кредитната сделка. Правата на кредитополучателя били нарушени, тъй като предвид многобройните кумулативно 1 изброени условия към физическите лица за обезпечение на практика потребителят е ограничен във възможността си да избере поръчител, чрез който да обезпечи задължението си, без да се налага да заплаща допълнително за тази услуга по договора за предоставяне на гаранция. Нарушено било изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР да не бъде да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Дължимото по Договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на ГПР. При условие, че същото беше включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 588 %. По този начин били според ищцата заобиколени изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Заобикалянето на закона било видно от съдържащата се публична информация в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, според която едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител е дружеството кредитор. В тази връзка и печалбата на ответника от извършената от него търговска дейност като поръчител и печалбата на кредитодателя се разпределяла в полза на едни и същи лица. Посочването в договора за кредит на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005. Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и поради липса на основание. Срещу заплащането на възнаграждението по договора за гаранция, ищецът не бил получил никаква услуга, а единствено задължението му се прехвърляло от едното дружество на другото, което е свързани с първото. Клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушавали изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Така посочените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването не само на акцесорната сделка, но и на главната.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Ето защо ищцата моли да бъде прогласена нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ** от 14.01.2021 г., сключен с ответника, като противоречащ на закона, като заобикалящ закон, като нарушаващ добрите нрави, и поради липса на кауза.

Претендира разноски.

Ответникът „**“ ЕООД оспорва иска като неоснователен. Твърди, че с договора за предоставяне на гаранция ответникът поема задължение, което изпълнява издавайки 2 гаранцията, предмет на Договора в полза на „Аксес Файнанс“ АД с реквизити, съобразно чл.1, ал.2 от Договора. Дружеството, издавайки гаранция не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към Заемодателя, последният ще ангажира отговорността на Гаранта по издадената от него гаранция. От своя страна издадената гаранция гарантира и всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договор за кредит, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на потребителя, а в полза на гаранта, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Възнаграждението на гаранта е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би следвало да е сключила договора. С предоставяне на гаранция ответникът оказал възмездна услуга в полза на заемодателя. Видно от договора за паричен заем и по-точно от чл. 3 от същия, заемодателят не е поставил изискване към заемателя да обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на договор с гаранта. Дори напротив, действайки добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на всеки заемател, заемодателят му е предоставил възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по общия ред. Гарантът е сключил договора за предоставяне на гаранция само и единствено поради възлагането от ищцата и то само при условие, че ще получи уговореното възнаграждение, което според ответника не накърнявало добрите нрави, не противоречало и не заобикаляло закона. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По предмета на исковете:

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или 3 правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.