Решение № 2912 от 29.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2912 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. И.ова Докова като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100500176 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 11334 от 13.06.2025г., постановено по гр.д. № 62250/2024г. по описа на СРС, 125-ти състав, „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД е осъдено да заплати на Ж. П. Ж. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 5,20евро, заплатена поради грешка на 27.2.2024г. по банков път на ответника, при изначална липса на основание, заедно със законната лихва от 21.10.2024г. до плащането, обезщетение за забава в размер на законната лихва, от предявяването на иска - 21.10.2024г. до плащането – 6.5.2025г. върху главницата 772,53 евро, както и сторените по делото разноски от 1678,54лева, като е отхвърлен поради плащане в хода на процеса, предявения иск за главница за разликата над която е уважен – 5,20 евро, до пълния предявен размер на претенцията от 772,53 евро.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявеният иск е уважен, е постъпила в срок въззивна жалба от ответника „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД, в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че не бил дал повод за завеждане на делото, тъй като ищецът Ж. Ж. познавал дружеството и извършвал плащания към неговата банкова сметка, за която твърдял, че не знаел на кого принадлежи.

Счита, че съществувало затруднение за жалбоподателя да узнае, дали 1 преведените суми са дължими, а ищецът далеч по-лесно могъл да установил това обстоятелство чрез електронното банкиране. Налице била злоупотреба с процесуални права, тъй като ответникът бил заявил готовност за спогодба с отговора на исковата молба, но такава не последвала, тъй като страните не постигнали споразумение по разноските. Счита, че ищецът следвало да потърси въззивника извънсъдебно, вместо да предявява искова претенция. С оглед на това счита, че не била дължима и законна лихва, а при условията на евентуалност, че лихвата следвало да бъде присъдена от датата на връчване на исковата молба. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът Ж. П. Ж. е подал отговор на въззивната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност.

Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно като препраща към неговите мотиви. Счита, че не била налице злоупотреба с процесуални права, както и че законната лихва била изчислена правилно.

Подадена е в срок и частна жалба от ответника „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД срещу определение № 40738 от 01.10.2025г., постановено по гр.д. № 62250/2024г. по описа на СРС, 125-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на описаното по-горе решение в частта за разноските. Жалбоподателят сочи, че неправилно съдът бил приел, че не е налице възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като то се извличало по аргумент за по-силно основание от възражението му за тяхната недължимост на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Счита, че съдът следвало да намали адвокатското възнаграждение на насрещната страна и поради несъобразяване с Решение на СЕС от 25.01.2024г по дело С-438/2022г., което било задължително за съдилищата. Счита, че била налице злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца. Моли съда да отмени обжалваното определение и да намали размера на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ищецът Ж. П. Ж. е подал отговор на частната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност.

Сочи, че в първоинстанционното производство не било направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което същото не подлежало на намаляване. Оспорва твърденията за злоупотреба с процесуални права. Моли съда да остави без уважение жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.

2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По въззивната жалба

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към изложените в първоинстанционното решение мотиви. Независимо от това във връзка с развитите във въззивната жалба съображения следва да бъде добавено следното:

По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на имуществено разместване между страните, а именно че е платил процесната сума на ответника. В тежест на ответника е да докаже наличието на основание за имущественото разместване, именно наличието на валидно правоотношение между страните, вследствие на което има право да задържи платената сума.

В случая не е налице спор и от приетото в първоинстанционното производство платежно нареждане се установява, че на 27.02.2024г. ищецът е наредил сумата от 772,53 евро с получател „Граве България Животозастраховане“ ЕАД с основание полица 11,016.119, премия 2024г.

Вместо банковата сметка на получателя, обаче, е посочена тази на ответника „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД. Няма спор и по въпроса, че платежното нареждане е изпълнено, като сметката на ответника е заверена със сумата от 772,53 евро.

От своя страна ответникът „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД не твърди, нито ангажира доказателства за наличието на валидно правно основание за така извършеното плащане, въз основа на което да има правото да задържи сумата. Такива твърдения и оплаквания не са наведени и с въззивната жалба.

С оглед гореизложеното, безспорно жалбоподателят-ответник „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД е получил грешен превод и дължи неговото връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

От приетото в първоинстанционното производство платежно нареждане за кредитен превод в чуждестранна валута от 16.04.2025г. се установява, че жалбоподателят-ответник е върнал по сметката на ищеца Ж. П. Ж. сумата от 767,33 евро, с което е погасил частично задължението си за връщане на платеното без основание.

За разликата над 767,33 евро до пълния размер на преведената сума от 772,53 евро /в размер на 5,20 евро/ жалбоподателят не е представил доказателство за плащане, нито е обосновал правно основание, на което да я задържи. Следователно правилно първоинстанционният съд, след съобразяване на плащането в хода на процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, е осъдил „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – Сердика“ ЕООД да върне на Ж. П. Ж. остатъка от 5,20 евро. В тази част въззивната жалба е бланкетна, а първоинстанционният съд не е допуснал 3 нарушение на императивни материалноправни норми и е съобразил всички доказателства по делото.

Релевираните с въззивната жалба оплаквания, че жалбоподателятответник не бил дал повод за завеждане на делото, както и за злоупотреба на ищеца с правото му на иск, са относими към отговорността за разноски в първоинстанционното производство, а не към дължимостта на разликата от 5,20 евро, нито към дължимостта на законната лихва върху нея считано от датата на исковата молба. На основание чл. 214, ал. 2 ГПК, законната лихва до окончателното изплащане на главницата представлява законна последица от предявяването на иска и се дължи от датата на подаване на исковата молба, независимо от това кога ответникът е получил препис от нея, тъй като ответникът изпада в забава за плащането с предявяването на иска. Ето защо развитите във въззивната жалба доводи, че лихвата била недължима поради липса на извънсъдебна покана, респективно че трябвало да бъде начислена считано от 29.01.2025г., са неоснователни.

Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя, че не бил дал повод за образуване на делото, както и за злоупотреба с процесуалното право на иск.

В случая, макар въззивникът да не е бил поканен преди предявяването на иска, той не е извършил дължимите действия с цел освобождаване от отговорност в хода на процеса. Това е така, защото с отговора на исковата молба е признал предявения иск, но е извършил плащане на дължимата сума едва два месеца по-късно и то частично. При това положение не може да се приеме, че ответникът е изпълнил условията на чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските в тежест на ищеца. Дали ищецът е знаел чия е банковата сметка, по която е извършил грешния превод, респективно за коя от страните по делото е било по-лесно да установи това обстоятелство, е ирелевантно за изхода от спора.

Предвид гореизложеното, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която искът е уважен до размера от 5,20 евро ведно със законната лихва считано от 21.10.2024г. до изплащане на вземането и ведно със законната лихва върху главницата от 772,53 евро за периода от предявяването на иска 21.10.2024г. до частичното плащане – 06.05.2025г. В частта, с която предявеният иск е отхвърлен поради плащане в хода на процеса за разликата над 5,20 евро до пълния претендиран размер от 772,53 евро, решението е влязло в сила като необжалвано.

По частната жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.

Частната жалба е подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт в рамките на законоустановения срок. Жалбата е редовна и процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

По изложените по-горе съображения, не може да се приеме, че е налице злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца при предявяването на иска. За да е налице такава следва да бъде доказано, че правото на иск е 4 упражнено от ищеца превратно на неговото предназначение, с цел да навреди на ответника. В случая ищецът има легитимен правен интерес от предявения иск, тъй като погрешно платената сума не му е била възстановена, включително не е възстановена изцяло и в хода на процеса. При това положение възражението на жалбоподателя относно приложението на чл. 3 ГПК е неоснователно.

Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че неправилно първоинстанционният съд не бил намалил размера на адвокатското възнаграждение на ищец поради прекомерност. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК по този въпрос съдът не се произнася служебно, а само по възражение на насрещната страна. Цитираната от жалбоподателя практика на СЕС не води до друг извод. В същата е разяснено, че при направено възражение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не че съдът е длъжен да прави преценка за прекомерност служебно, без наведено възражение. В случая жалбоподателят-ответник не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца в първоинстанционното производство – такова липсва в отговора на исковата молба, в молбите от 26.03.2025г., 27.03.2025г. и 19.05.2025г., както и в проведеното пред СРС открито съдебно заседание от 19.05.2025г. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че искането му разноските да бъдат присъдени в тежест на насрещната страна включвало в себе си по аргумент за по-силното основание и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Изявленията по чл. 78, ал. 2 ГПК и чл. 78, ал. 5 ГПК са насочени към различни правни последици, поради което от извършването на едно от тях не може да се извежда по тълкувателен път и другото изявление, нито което и да било от тях включва имплицитно в себе си другото. След като жалбоподателят не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна до приключване на съдебното дирене, правилно първоинстанционният съд е приел, че релевираното за първи път с молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК такова възражение е преклудирано.