Решение № 218 от 17.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 218 гр. София, 17.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-8, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Бойчева при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Търговско дело № 20221100900429 по описа за 2022 година и за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на Глава дванадесета на КМЧП.

Предявен е от “Л.П.” Д.О.О. ЖИТИШТЕ против ответника “Е.Ф.” АД, ЕИК ****, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 118, ал. 2 и 119, ал. 1 от КМЧП вр. с чл. 42 от Договора между Народна Република България и Федерална Народна Република Югославия за взаимна правна помощ (ратифициран с Указ № 167 на Президиума на Народното събрание от 8.06.1956 г., обн. ДВ. бр. 16/22.02.1957 г.), за признаване и допускане на изпълнението на територията на Република България на Съдебно решение от 12.11.2020 г. на Търговския съд в Зренянин, Република Сърбия №.5 П.130/2020 г., с което “Е.Ф.” АД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на “Л.П.” Д.О.О. ЖИТИШТЕ, вписано в Агенцията за търговски регистър на Република Сърбия с рег. № 21449725, сумата от 20 219,50 евро с лихва по процента на Централната банка на Европейския съюз, считано от 20.03.2020 г. до изплащането, както и разходите по делото в размер на 235 843,83 сръбски динара, както и за законна лихва за забава в размер на референтния лихвен процент на Националната банка на Сърбия, увеличен с осем процентни пункта, върху присъдените разходи от 235 843,83 сръбски динара, на основание постановеното решение и съгласно чл. 277, ал. 1 от Закона за задълженията на Република Сърбия във връзка с чл. 3 от Закона за лихвата за забава на Република Сърбия, за периода от 28.11.2020 г. до изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че поради неуспешен опит за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен начин, е предявена от “Л.П.” Д.О.О. искова 1 молба пред Търговския съд в Зренянин, Република Сърбия. Твърди, че ответникът е бил редовно призован и уведомяван за образуваното пред сръбския съд съдебно производство съгласно сръбското законодателство.

Твърди, че първоначално предявената искова молба е връчена на “Е.Ф.” АД на 28.08.2020 г., като към нея в решението е посочено, че е приложен акт на съда с номер П.130/2020 от 20.08.2020 г., съдържащ предупреждение за последиците от непредставяне на отговор в законоустановения срок съгласно чл. 350, ал. 1, т. 1 от сръбския Закон за гражданското производство. Твърди, че ответникът е извършил частичнf плащанe след завеждане на делото.

Твърди, че молбата на ищеца за намаляване на първоначално заявената претенция е връчена на ответника на 28.09.2020 г. Твърди, че след като е изследвал въпросът относно надлежното призоваване и уведомяване на ответника за участие в съдебното производство, включително относно информиране на ответника за последиците от непредставянето на отговор на исковата молба, съдът в Зренянин е приел, че са налице приложимите законови изисквания на чл. 350, ал. 1, т. 1-4 от от сръбския Закон за гражданското производство за постановяване на т.нар. “решение поради пропуск”. Твърди, че с гореописаното решение – предмет на настоящото производство, “Е.Ф.” АД е осъдено да заплати на “Л.П.” Д.О.О. сумата от 20 219,50 евро, заедно с лихва по процента на Централната банка на Европейския съюз, считано от 20.03.2020 г. до изплащането й, както и разходите по делото в размер на 235 843,83 сръбски динара.

Твърди, че в решението е посочено, че на основание чл. 277, ал. 1 от Закона за задълженията на Република Сърбия ищецът има правото да изисква лихви за забава върху присъдените му с решението разходи по делото от момента на влизането му в сила.

Твърди, че решението на чуждестранния съд е съобщено на ответника на 19.11.2020 г. Твърди, че в издадения официално заверен препис е удостоверено, че решението е влязло в сила на 28.11.2020 г. и подлежи на изпълнение.

Твърди, че ответникът не е заплатил дължимите суми по решението.

Твърди, че са налице и останалите условия за допускане до изпълнение на решението на територията на Република България по чл. 46 от договора за взаимна помощ и чл. 117 от КМЧП. Твърди, че не е налице изключителна компетентност на българския съд по отношение на правния спор, разрешен от сръбския съд. Твърди, че изпълнението на решението не противоречи на законодателството на Република България, на територията на която се иска допускане и провеждане на изпълнение. Твърди, че не е налице постановено и влязло в сила решение на българския съд по същото искане, на същото основание и между същите страни, между които е разрешение правният спор по решението.

Ищецът претендира направените по делото разноски, включително и адвокатско възнаграждение.

В дадения срок ответникът “Е.Ф.” АД не е подал отговор на исковата молба.

В първото съдебно заседание по делото ответникът оспорва предявения иск. Възразява, че претенцията за законната лихва за забава върху разноските е недопустима, доколкото се иска допускане изпълнението и признаване на решение, постановено в производство, в което подобна претенция не е била 2 предмет на делото.

В определение от 27.07.2022 г. съдът е посочил, че възраженията на ответника относно допустимостта на иска в частта за претендираната лихва върху присъдените разходи касаят неговата основателност и същите подлежат на разглеждане в акта по същество.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът приема от фактическа страна следното:

По делото е представено от ищеца извлечение за регистрация на стопански субект от Агенция за търговски регистър, Република Сърбия за “Л.П.” Д.О.О. ЖИТИШТЕ.

Ответникът е търговско дружество, вписано в Търговския регистър на Република България.

Представен от ищеца препис от решение от 12.11.2020 г. на Търговския съд в Зренянин, Република Сърбия №.5 П.130/2020 г., с удостоверяване на същото, че е влязло в сила на дата: 28.11.2020 г. и подлежи на изпълнение с дата: 28.11.2020 г., както и превод на решението на български език.

Представени са доказателства за призоваването и уведомяването на ответника – пратка № RR250199545RS, изпратена до ответното дружество на адреса му на управление и получена на 28.08.2020 г. от Т.; пратка № RR273655804RS, изпратена до ответното дружество на адреса му на управление и получена на 28.09.2020 г. от Т.; пратка № RR265486936RS, изпратена до ответното дружество на адреса на управление и получена на 19.11.2020 г., подпис: не се чете. Представено е и определение от 20.08.2020 г. на съда в Република Сърбия, с което е разпоредено връчване на ответника на исковата молба с приложенията и което съдържа предупреждение за последиците от неподаване в срок на отговор на исковата молба.

Представени са и извлечения от закони на Република Сърбия.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 118, ал. 2 и 119, ал. 1 от КМЧП вр. с чл. 42, б. а) от Договора между Народна Република България и Федерална Народна Република Югославия за взаимна правна помощ (ратифициран с Указ № 167 на Президиума на Народното събрание от 8.06.1956 г., обн. ДВ. бр. 16/22.02.1957 г.).

Съгласно чл. 3, ал. 1 от КМЧП, разпоредбите на кодекса не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор в сила за Република България.

В случая между Република България и Федерална Народна Република Югославия е сключен договор за взаимна правна помощ, описан по-горе, който договор е действащ и към момента и се прилага в отношенията между Република България и Република Сърбия. Предвид обхвата на двустранния международен договор, преценка относно изискванията за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното съдебно решение следва да 3 бъде извършена с оглед разпоредбите на този двустранен договор, а разпоредбите на КМЧП се прилагат само за неуредените с договора въпроси.

Съгласно чл. 42, б. а) от договора за взаимна правна помощ, по искане на заинтересуваното лице договарящите държави са длъжни да признават, съответно да допускат на своята територия изпълнението на решения на съдилищата на другата договаряща държава, в това число на влезли в сила и подлежащи на изпълнение решения на съдилищата и на съдебни спогодби по граждански дела.

Съгласно чл. 45, ал. 1 от горепосочения договор за взаимна правна помощ, искането за признаване, съответно за допускане на изпълнението, относно формата трябва да бъде съставено според законодателството на държавата, на чиято територия трябва да се признане решението, съответно да се допусне изпълнението.

В разпоредбата на чл. 46, ал. 1 от горепосочения договор за взаимна правна помощ са предвидени предпоставките за признаване и съответно допускане на изпълнението на решението, както следва: а) ако според законодателството на държавата, в която се иска да се признае, съответно да се допусне изпълнението, решаването на делото не е от изключителната компетенция на местните съдилища; б) ако съдебното решение е влязло в сила и подлежи на изпълнение според законите на договарящата държава, в която то е постановено; в) ако изпълнението на решението не противоречи на законодателството на договарящата държава, на чиято територия трябва да се проведе изпълнението; г) ако страната, която не е участвувала в процеса, е била редовно призовавана и уведомявана според законодателството на държавата, в която е постановено решението, за което трябва да се представят особени доказателства; д) ако по същото искане, на същото основание и между същите страни на територията на другата договаряща държава, в която се иска признаване, съответно допускане на изпълнението, по-рано не е постановено влязло в сила решение от компетентния орган.

Съгласно чл. 43, ал. 1 от горепосочения договор за взаимна правна помощ, признаването, съответно допускането на изпълнение на решенията по чл. 42 от този договор се дават от надлежните окръжни съдилища в двете договарящи страни. Съгласно чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 от КМЧП, за признаване и допускане на изпълнението на решението на територията на Република България установителният иск се предявява пред Софийски градски съд.

Производството по признаване и допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение е строго формално и съдът не навлиза в разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд, съгласно нормата на чл. 121, ал. 1 от КМЧП. От посочената разпоредба следва, че в настоящото производство съдът не може да проверява правилността на чуждестранното решение, като съответно пререшава спора, който вече е разрешен от чуждия съд. Съдът преценява само наличието на предпоставките за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното съдебно решение.

В случая се касае за парично вземане, произтичащо от търговска сделка - продажба на стоки. Съгласно българското законодателство спорът не е от изключителната компетентност на българските съдилища, доколкото не попада в изрично уредените случаи по чл. 23 от горецитирания договор и съответно по чл. 12, чл. 13 и чл. 19 от КМЧП. Следователно не е налице 4 пречка за признаване и допускане на изпълнението съгласно чл. 46, ал. 1, б. а) от горецитирания договор за взамна правна помощ.

Налице е и следващата предпоставка по чл. 46, ал. 1 от горецитирания договор за взаимна правна помощ. Представено е заверено копие на съдебното решение и върху него са положени печат, съдържащ удостоверяване от чуждестранния съд, че решението е влязло в сила на на 28.11.2020 г., и печат, удостоверяващ, че подлежи на изпълнение от 28.11.2020 г. Съдебният акт е представен с превод на български език. От формалната проверка се установява, че удостоверяването е извършено от компетентния орган и съдържа изискуемата съгласно чл. 45, ал. 2, б. а) от горецитирания договор за взаимна правна помощ, поради което същото се ползва с обвързваща материална доказателствена сила (така в Решение № 60044/16.09.2021 г. по т.д. № 2775/2019 г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О.).