Решение № 581 от 12.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 581 гр. Стара Загора, 12.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20245530105013 по описа за 2024 година

Предявени са първоначални обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът по първоначалните искове твърди в исковата си молба, че н а 23.11.2023г. между него, в качеството му на кредитодател и ответницата, в качеството си на кредитополучател, бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № *************. Договора бил сключен при условията на 3ПФУР. Сключването на самия договор се извършвало въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. На същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите.

След това кандидатът получава и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бил одобрен, той получавал на личния си и-мейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четирицифрен, уникален, код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод с клиента се провеждал видеоразговор за потвърждение на самоличността, разговора се записвал. По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

При кандидатстване ответницата посочила следния телефонен номер: ************* и 1 следният имейл: ************. Активиращият код бил ****. Сключването на договора чрез електронната платформа се явявало годно доказателство, по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР, във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. В хода на кандидатстване кредитополучателката изпратила снимка на личната си карта, от която било видно, че предоставените лични данни съвпадат. По време на разговора била предоставена снимка тип „селфи“ с личната карта, от която било видно, че снимащият се и лицето от снимката на личната карта съвпадат. Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност бил откраднат, то било явно, че именно ответникът предоставил снимките.

Проведен бил видеоразговор, по време на който длъжникът потвърдил договора. Основна функция на разговора била идентификация на потребителя. Разговорът бил в реално време, поради което техническата подправка била почти невъзможна. По този начин кредитополучателката сключила договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят й изпратил съобщение по телефон, с което я уведомил, че паричните средства са преведени по посочения от нея начин. Гореописаната процедура била извършена от ответницата по първоначалния иск, в резултат на което на същата бил отпуснат кредит с главница в размер на 900 лв. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договора кредитодателят се задължил да преведе на кредитополучателката сума в размер на 900 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора предаването на сумата следвало да бъде извършено по посочен от кредитополучателката начин. В случая сумата по кредита била преведена по банкова сметка с титуляр ответницата Р., а именно: в „**************** с IBAN *******************, BIG ********. Видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в размер на 900 лв., било дължимо на 2 вноски, всяка от които в размер на 450,00 лв. с падежни дати 23.12.2023г. и 22.01.2024г. Погасена била главница в размер на 350,00 лв., с което била погасена част от вноската за 23.12.2023г. Цялото вземане падежирало, преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Поради това, следвало да се уважи цялата претенция по заявление и по настоящата искова молба за главница за периода: остатъка от вноската за 23.12.2023г. – 22.01.2024г. за сумата в размер на 550,00 лв. При изплащане на вноските по кредита клиентът трябвало да преведе освен дължимата главница, още и договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения по време на договора.

Договорната лихва била уточнена в договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него лихвения процент бил в размер на 40.15 %. Нямало плащания за договорна лихва. Претендира договорна/възнаградителна лихва за периода 23.11.2023г. до 22.01.2024г. в размер на 44,55 лв. Кредитът бил изцяло падежирал на датата на последната дължима вноска по погасителен план, а именно: 22.01.2024г. Кредитът не бил погасен, поради което на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД ответникът бил в забава от датата на падежиране на целия кредит - 22.01.2024г. Крайната дата на претендираната лихва 21.08.2024г. била произволно избрана, така че да е преди датата на входиране на заявлението в съда. С оглед горното претендира вземане за законна лихва в размер на 44,75лв. за периода 22.01.2024г. до 21.08.2024г. Правели се опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред. Същите били безуспешни, като ответникът не погасявал задълженията си съгласно договореното. Вследствие ищецът депозирал пред Районен съд Стара Загора заявление за 2 издаване на заповед за изпълнение, в резултат на което било образувано ч.гр.д. № *****г. По същото била издадена заповед за изпълнение, която била надлежно връчена на ответницата по делото. Тя подала възражение срещу нея. Поради това и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът указал на кредитора да предяви установителен иск. Към датата на входиране на настоящата искова молба кредитополучателят дължал на кредитодателя сумата от 639,30 лв., от които: 550,50 лв. главница по предоставения кредит, 44,55 лв. претендирана със заявление по заповедното производство договорна/възнаградителна лихва за периода 23.11.2023г. до 22.01.2024г. и 44,75 лв. лихва/обезщетение за забава за периода от датата на забавата 22.01.2024г. до 21.08.2024г. ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, до пълното погасяване на дължимата сума.

Искането до съда е да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 639,30 лв., от които 550,00 лв. главница по предоставения кредит, 44,55 лв. претендирана със заявление по заповедното производство договорна/възнаградителна лихва за периода 23.11.2023 г. до 22.01.2024 г. и 44.75 лв. лихва/обезщетение за забава за периода от датата на забавата – 22.01.2024г., до 21.08.2024г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума, за които суми има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *****г. на Районен съд - Стара Загора. Претендират се сторените по настоящото и заповедното производство разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който счита предявените искове за допустими, но неоснователни. В случая не оспорва сключването на заема, получаването на сумите или претенциите на ищеца по размер, а ги оспорва по основание, с оглед на което моли по делото да не се назначават допълнителни експертизи. Счита, че исковете на ищцовото дружество са неоснователни, тъй като процесният договор за потребителски заем бил недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.

В срока по чл. 211 ГПК е предявена насрещна искова молба от Д. Р. Р. против „Изи Финанс“ ЕООД. Ищцата по насрещния иск Д. Р. Р. твърди в исковата си молба, че съгласно чл. 3 (1) от договора за заем следвало в срок до пет дни от сключването на договора за заем да предостави на кредитора едно от следните обезпечения, а именно: 1. Банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 2. две физически лица поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към 3

БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство. В чл. 3 (2) от договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на кредитора неустойка в размер на 121.50 лв. В процесния случай не представила подобно обезпечение и въпросната неустойка била начислена към общото задължение по договора за заем, макар и да не била претендирана в настоящото производство. В действителност общата сума, която следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 944.55 лева, а по-голяма - в размер на 1,066.05 лева. Счита клаузата, с която се начисляват допълнителни суми за неустойка при непредоставяне на обезпечение в изключително кратък срок след сключване на договора за заем за нищожна на осн. чл. 26, ал.

1, предл. 3 ЗЗД. Същата по същество се явявала скрита лихва, маскирана като „неустойка“ с цел да не бъде включена в ГПР. Счита, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. В случая бил налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в настоящия съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не го лишавало от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлявало неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя. С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна.

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ нямало характер на такава, то било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл.

19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в еднодневен срок. Това вземане се явявало допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор оставал въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор. Очевидно било, че неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.