Решение № 503 от 06.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 503 гр. Пловдив, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330112126 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 237 и сл. ГПК.

С исковата молба ищецът Д. И. Д. е предявил против „Стик – Кредит“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата от 76 лв., представляваща недължимо заплатена сума по Договор за потребителски кредит № *****/12.12.2022 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.07.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *****/12.12.2022 г., по силата на който в полза на ищеца е отпусната сумата от 900 лв., при установен годишен лихвен процент – 36 % и годишен процент на разходите – 42, 58 %. Сочи, че в договора е установено, че потребителят следва да върне сумата от общо 1 083, 77 лв. Твърди, че с разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Договора е установена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение.

Сочи, че му е начислена неустойка от 918, 86 лв., която е добавена към дължимата главница и лихва, като общата сума подлежаща на връщане по 1 договора е от 2 002, 63 лв. Поддържа, че е заплатил по договора сумата от 976 лв. при установена главница от 900 лв. Твърди, че с влязло в законна сила Решение № 952/03.03.2024 г. по гр.д. № 11174/2023 г. на Районен съд – Пловдив клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка е призната за недействителна на основание чл. 146 ЗЗП. Сочи, че договорът за кредит е недействителен, поради което моли за заплащане на сумата от 76 лв., с която са погасени задължения по договора извън главницата. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ЗЗД ответникът „Стик – Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *****/12.12.2022 г., по силата на който в полза на потребителя е предоставена сумата в размер от 900 лв. Твърди, че с влязло в законна сила Решение № 952/03.03.2024 г. по гр.д. № 11174/2023 г. на Районен съд – Пловдив клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка е призната за недействителна. Поддържа, че видно от приетата в хода на производството по делото съдебно-счетоводна експертиза е, че ищецът е заплатил сумата от 976 лв. Сочи, че доколкото в мотивите на съдебното решение е прието, че целият сключен между страните договор за кредит е недействителен, следва с така заплатената сума да се погаси задължението за главница от 900 лв. и исковата претенция е основателна за сумата от 76 лв.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл.

237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

2

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото с отговора на исковата молба и с молба, депозирана преди първото съдебно заседание, ответникът е посочил, че признава иска до размер на сумата от 76 лв., като е посочил, че оспорва първоначално предявения му размер от 524, 55 лв., като не е съобразил, че с уточнителна молба от 14.10.2024 г. ищецът е посочил, че исковата претенция следва да се счита предявена за сумата от 76 лв. В този смисъл е налице признание на исковата претенция в така предявения й размер, което е изрично заявено от ответника.

Ищецът, чрез процесуалния му представител, е поискал постановяване на решение при признание на иска, което е заявено в първото по делото съдебно заседание.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение чл. 339 ГПК.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски от 50 лв. за заплатена държавна такса.

Ищецът претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 900 лв. с ДДС на основание Договор за правна защита и 3 съдействие, в който е удостоверено, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено в деня на подписване на договора.

Съдът намира, че заплатеното възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в настоящото съдебно производство е необосновано завишено, с оглед фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и осъществените процесуални действия от упълномощения адвокат, изразяващи се единствено в депозиране на искова молба и молба за разглеждане на производството по делото в негово отсъствие. Материалният интерес на производството по делото е в размер на сумата от 76 лв., а договореното възнаграждение многократно надвишава цената на предявения иск и би довело до неоснователно обогатяване на страната.

Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв. размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване се прилага и при определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да е съобразена с материалния интерес и с фактическата и правна сложност на делото.

Съдът е длъжен да следи служебно дали размерът на претендираното адвокатско възнаграждение, което подлежи на присъждане, е установен в съответствие с добрите нрави. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, постановена с Решение № 125/10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС, в което се приема, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението, поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора - чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Съдът не дава указания страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това. Но съдът е длъжен при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този провоизключващ факт, а именно противоречието с добрите нрави, нищожността и липсата на действие на договора. Специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗАдв., където е постановено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.

В случая е налице несправедливо и свръхпрекомерно уговорено 4 адвокатско възнаграждение, поради което е налице противоречие с добрите нрави и нищожност на договора - в частта по отношение на договореното адвокатско възнаграждение.

Предвид изложеното следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, определен служебно от съда, при съобразяване на изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), в което се приема, че установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, постановена с Решение № 1082 от 27.01.2021 г. по адм. д. № 1192/2020 на Върховния административен съд и Решение № 755 от 21.01.2021 г. по адм. д.

5

№ 2488/2020 на Върховния административен съд.

При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в размер от 150 лв.

Към така посочения размер на възнаграждението следва на основание § 2 а от Наредбата да се добави данък добавена стойност като се присъди сумата от 180 лв. с ДДС. За да достигне до този извод съдът съобрази, че с актуалната практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС.