Определение № 654 от 06.03.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 654 гр. Бургас, 06.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500403 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.122 от ГПК.

Образувано е по спор за подсъдност, повдигнат от Бургаския районен съд с Районен съд – София относно подаден в последния иск с правно основание чл.55 ЗЗД от „Минолби“ ЕООД с ЕИК 201995159, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ж.к. „Славейков“, бл.22, вх.2, ап.8 против „А1 България“ ЕАД с ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Илинден“, ул. „Кукуш“ № 1, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1,46 лв. с ДДС, представляваща сбор от платени без основание такси, едностранно начислени от ответника по посочените в исковата молба фактура.

В исковата молба ищцовото дружество твърди, че е потребител на мобилни съобщителни електронни услуги съгласно договор № 503554975 с Приложение №1 от 3.12.2021г. за 2161 услуги /мобилни услуги/ телефонни номера, телевизия, интернетпакети/. Платило пълния размер по издадената му процесна фактура, но след проверка било установено, че дружеството е надплатило 1,22 лв. без ДДС в повече от дължимите месечни абонаментни такси. Така ищецът бил ощетен от мобилния оператор, който се обогатил неоснователно за негова сметка.

В исковата молба, позовавайки се на разпоредбата на чл.113 ГПК ищецът е направил искане делото да се разгледа от Бургаския районен съд, тъй като договорът му с ответника бил сключен с негов представител в поделение- клон Бургас, поради което приложение следвало да намери разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 от ГПК.

С разпореждане от 27.12.2024г. СРС е дал указания на ищеца изрично да посочи съда, който желае да разгледа исковата му претенция.

С молба от 7.01.2025г. ищецът, чрез законния си представител- управителя Тренчев, е заявил, че желае делото да се гледа в РС- Бургас, като се е позовал на Директива /ЕС/ 2018/1972 Европейски кодекс за електронни съобщения, която според него дава 1 потребителска защита на всички крайни ползватели на електронни съобщителни услуги.

Цитирана е и практика на ВКС /определение №2451 на ВКС от 25.09.2024г./ С определение № 1748 от 13.01.2025г. по гр.д.№ 20241110164896 по описа за 2024г. съставът на РС- София е приел, че с оглед изрично заявената воля на ищеца производството пред СРС следва да бъде прекратено и делото да бъде изпратено на РС- Бургас. Затова е прекратил производството пред себе си и го е изпратил на РС- Бургас.

Районен съд- Бургас е постановил определение № 1220 от 25.02.2025г. по гр.д.№ 1273 по описа за 2025г., с което е приел, че не е местно компетентен да се произнесе по спора, поради което, предвид вероятността да бъде постановено недопустимо решение, е повдигнал спора за подсъдност.

В мотивите си съдът е посочил е, че в чл.108, ал.1 ГПК е предвидена изборна подсъдност за предявяване на искове срещу юридически лица: 1/ пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище или 2/ при спорове, възникнали от преки отношения с техни поделения или клонове, исковете могат да се предявяват и по тяхното местонахождение.

Посочил е още, че изборът на подсъдност се извършва от ищеца с подаването на исковата молба пред съответния съд и без да е необходимо изрично волеизявление /определение №473/11.10.2018г. по ч.гр.д.№3143/18г. на ВКС, Четвърто гр.отд./. С депозирането на исковата молба пред СРС изборът е бил осъществен и изборната местна подсъдност по чл.108, ал.1 ГПК е била стабилизирана /по аргумент от чл.120 ГПК/, поради което може да бъде променена само по възражение на ответника /което в случая щяло да бъде неоснователно, предвид обстоятелството, че седалището и адреса на управление на ответника е в гр.София/.

Бургаският районен съд е приел също, че в случая не намира приложение подсъдността по чл.113 ГПК, доколкото спорът не е потребителски, предвид обстоятелството, че и съобразно §13, т.1 от ДР на ЗЗП и в Правото на Европейския съюз, такива са споровете от и срещу физически лица, придобили стоки и услуги за лично употребление.

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по повдигнатия спор за подсъдност, взе предвид следното :

Бургаският окръжен съд е компетентен да разреши спора за подсъдност на основание чл.122, изречение второ от ГПК.

На основание чл.108, ал.1, изр.1 от ГПК, компетентен да разгледа предявения иск е СРС като съд по седалището на ответното дружество „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Ответното дружество няма поделение или клон в гр. Бургас, поради което разпоредбата на чл. 108, ал.

1, изр. 2 от ГПК не е приложима. Дори да се приеме, че дружеството има поделение в гр.Бургас, то както правилно е приел районния съд, в случая ищецът е упражнил избора си на местно компетентен съд, като е предявил иска пред РС- София.

В случая не може да намери приложение и специалната местна подсъдност по чл. 113 от ГПК, с която ищецът обосновава твърденията си за подсъдността на спора на БРС.

Тази разпоредба е приложима единствено при искове на и срещу потребители, а ищецът по делото няма това качество. Съгласно дадените в § 13, т. 1 от ЗЗП и в § 1, т. 49 на 2

ЗЕС дефиниции на понятието „потребител“ такъв може да бъде само физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, но не и юридическо лице, какъвто е ищецът „МИНОЛБИ“ ЕООД, което несъмнено е търговско дружество. Законът е ограничил качеството на потребител, ползващ се от защитата, която предоставя ЗЗП и респективно- ГПК, само до физическите лица като икономически послабата страна в правоотношението, като юридическите лица не могат да се ползват от тази защита.

Горният извод /че само физическите лица, които са потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП могат да се ползват от специалната подсъдност по чл.113 ГПК/ се подкрепя и от самата редакция на чл.113 ГПК. Тази разпоредба предвижда, че искове от и против потребител се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на такъв- по постоянния му адрес. Няма съмнение, предвид правната уредба, че постоянен и настоящ адрес имат само физическите лица.

Действително, в по- старата съдебна практика се застъпваше тезата, че юридическото лице- търговец може да има качеството на потребител по смисъла на чл.113 ГПК. Същата беше израз на схващането, че след като в специалните норми /КЗ, ЗЕС и други/, тези дружества, имащи качеството на краен ползвател на процесните услуги, а не търгуват с тях, бяха дефинирани като „потребители“ на съответните услуги/, то разпоредбата на чл.113 ГПК /в редакцията преди 2019г./ намира приложение и спрямо тях.

Понастоящем на въпроса дали юридическите лица имат качеството на потребители по смисъла на чл.113 ГПК е дадено различно разрешение - така мотивите на ТР № 3/2019 от 23.02.2022г. по тълк.д.№3/2019г. на ОСГТК на ВКС. В същите е посочено, че:

„С приемане на ЗИД ГПК – ДВ бр.100/2019 г., националният ни законодател, в съответствие с изискването на чл. 169 ДФЕС, в разпоредбата на чл.113, изр.второ ГПК е предвидил допълнителни процесуалноправни средства за ефикасна защита на правата на потребителите, наред със специалната задължителна местна подсъдност по искове на и срещу потребители. Изрично е регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес независимо от родовата подсъдност на делото. Преценката за това, дали се касае за иск на или срещу потребител, следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДР ЗЗП/, или въз основа на легални определения на същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния правен спор – напр., § 1, т.20 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл.9, ал.3 от Закона за потребителския кредит и др. Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой 3 личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл.2, б.“б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на Съда на Европейския съюз. Според СЕС, потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности. Преценката дали са налице тези отличителни качества на физическото лице – съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с конкретен правен спор, произтичащ от/или свързан със сключен договор с търговец“.

Вярно е, че изложените по- горе мотиви касаят хипотезата на правоотношение, възникнало между физическо лице и търговско дружество. На още по- силно основание горните доводи са приложими и за правоотношенията, възникнали между търговци, както е в конкретния случай.

Неоснователни са твърденията на ищеца, че се ползва с потребителска защита на основание Директива /ЕС/ 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на Европейски кодекс за съобщителните услуги. Действително, Директивата предвижда позасилена защита на микропредприятията и други търговци в определени области, касаещи сключването и съдържанието на договорите за съобщителни услуги. Същата обаче не приравнява тези търговци на потребителите по смисъла на ЗЗП и чл.113 ГПК.

Изрично в №1 от ДР на Директивата е направено разграничение между краен ползвател на съобщителни услуги- каквито могат да бъдат физически и юридически лица /т.14/ и потребители /т.15/, каквито могат да бъдат само физическите лица. Същата, за разлика от Регламентите на ЕС няма пряко действие, а е транспонирана в действащите разпоредби на ЗЕС /така §344 от ДР към ЗИД ЗЕС, обнародван в ДВ бр.20 от 2021г./, в които е въведено разграничението, съдържащо се и в Директивата, като в.т.49 от §1 на ДР на ЗЕС е посочено, че потребител по смисъла на този закон е физическо лице, което ползва или заявява ползване на обществена електронна съобщителна услуга за цели, излизащи извън обхвата на неговото занятие, стопанска дейност, служба или професия, докато в т.48аползвател е физическо или юридическо лице, което ползва или заявява ползване на обществена електронна съобщителна услуга.

В заключение Бургаският окръжен съд приема, че ищцовото дружество няма качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, нито по смисъла на чл.113 ГПК, поради което в конкретния казус не намира приложение специалната подсъдност по чл.113 ГПК.

С оглед изложеното, местно компетентен да се произнесе по предявения иск е РССофия. Ето защо делото следва да се изпрати за продължаване на съдопроизводствените действия на този съд.

4

Мотивиран от горното и на основание чл.122 от ГПК, Бургаският окръжен съд ОПРЕДЕЛИ:

ОПРЕДЕЛЯ Районен съд- София за местно компетентен да разгледа и се произнесе по иска, предявен от „Минолби“ ЕООД с ЕИК 201995159, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ж.к. „Славейков“, бл.22, вх.2, ап.8 против „А1 България“ ЕАД с ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Илинден“, ул.