Решение № 322 от 13.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 322 гр. Пловдив, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Антония К. Роглева при участието на секретаря Красимира Хр. Н. Кутрянска като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело № 20255001000208 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването е въззивна жалба от „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр. Варна против постановеното по т. дело № 511/2023 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение № 3 от 02.01.2025 г., с което са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр.Варна, ул. „Иван Страцимир“ № 2 искове с правно основание чл.422 ГПК, във връзка с чл. 22 ЗКНИП против Е. Т. М., ЕГН **********, ***, с които се иска да се установи, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е била издадена Заповед № 922 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.02.2023 г. по ч.гр.дело №1711/2023 г. на РС Пловдив:

- 61 794, 59 лв. възнаградителна лихва по Договор за заем № *** г. от ***г., за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г., - 2 158,74 лв., възнаградителна лихва по Договор за заем № *** г. от *** г., за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. и 1

- 2 158,74 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за заем № *** г. от *** г., за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г., а „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр.Варна е осъдено да заплати на адвокат Е. Д. М., АК - Пловдив, гр. *** сумата от 5 0 0 0 лв. представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за оказана безплатна правна помощ на Е. Т. М. в производството пред Пловдивския окръжен съд.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и постановяване на друго уважаващо исковете.

Насрещната страна намира жалбата за неоснователна.

Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване и данните по делото намери за установено следното:

На 24.08.2023 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр. Варна искова молба против Е. Т.

М., ЕГН **********, гр. П..

В обстоятелствената част на същата се говори, че между ищеца и ответника били сключени три договора за заем при Общи условия и предварително предоставен стандартен европейски формуляр за информация за предоставяне на потребителските кредити.

По дати на сключване първият имал № *** г. и бил сключен на *** г. , а предоставената в заем сума била 4 000 лв..

Вторият имал № *** г., бил сключен на *** г. като предоставената в заем сума също била 4000 лв..

Третият бил от *** г., имал № *** г. и с него ищецът предоставил на ответника в заем сумата от 114 500 лв.

По отношение трите договора е посочено, че М. се задължил да върне сумите разсрочено, съгласно погасителен план, приложен към всеки договор, при фиксирана годишна лихва в размер на 25 % и ГПР равняващ се на лихвата , т.е. 25 %. По трите страните се споразумели, че лихвата се разпределя на равни месечни вноски като се начислява и дължи ежемесечно до 11-то число на месеца.

От страна на заемополучателя по всеки от договорите били извършени 2 две плащания на дължима главница и то не на падежните дати. По тази причина ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за заплащане на дължимата падежирала възнаградителна лихва. Сочи се, че към датата на подаването не били платени вноските за лихва за периода 12.11.2020 г.-11.01.2023 г. Направена е и месечна разбивка на дължимите суми за възнаградителна лихва по всеки от договорите като са отчетени извършените по две плащания на главница.

За договорите от 09 и 10. 11.2020 г. е посочено че се дължи лихва в размер на по 2 158, 74 лв., а за този от 11.11.2020 г. такава в размер на 61 754, 59 лв. Общо дължимата възнаградителна лихва по трите договора за периода била в размер на 66 112, 07 лв.

По повод споменато заявление за издаване на заповед за изпълнение е посочено, че ПРС образувал ч.гр. дело № 1711/2023 г., по което издал заповед за споменатите по- горе суми. М. подал възражение, което обуславяло наличието на интерес от предявяване на искове по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията.

На тази база е отправено искане съдът да постанови решение, с което се признае, че ответникът дължи на ищеца посочените по-горе суми.

Ответникът не е подал отговор в срок. В първото по делото заседание обаче чрез пълномощниците си е изразил становище за неоснователност на исковете. В подкрепа на същото е изложен довод, че трите договора са едностранно прекратени от ищеца като вземанията по тях са обявени за предсрочно изискуеми. По този повод е заявено, че на основание чл. 2.7 от същите възнаградителна лихва не следва да се дължи, а само непогасената главница и неустойка.

След доклада и разпределяне на доказателствената тежест между страните е изразено и становище, че договорите съдържат неравноправни клаузи, които водят до неговата пълна нищожност. В тази връзка са изложени съображения, че размерът на възнаградителната лихва по чл. 2.2, буква Ж бил нищожен, както и клаузите на 2.6, 2.7, 2.8, 2.9, 2.11 и 4.2 от договора с оглед противоречието им с императивни разпоредби на ЗКНИП и ЗЗП. За лихвата се излагат доводи за нарушаване на добрите нрави. Относно клаузите за неустойки материализирани в чл.2.6, чл.2.7, чл.2.8, чл.2.9 на всеки един от договорите е посочено, че предвидените с тях размери на същите надхвърляли 3 няколкократно обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката, поради което били нищожни. Наред с това е изразено становище, че не са съобразени и с императивните разпоредби на ЗКНИП предвиждащи максимални размери на дължимото обезщетение за забава от страна на потребителя.

По отношение на клаузите на чл. 4.2 от договорите е посочено, че са неравноправни поради това, че с тях се давала възможност за едностранно изменение на същите от заемодателя.

Относно уговорката в чл.2.11 приравняваща частичното плащане с пълно неплащане също е посочено, че противоречи на изричен текст от ЗКНИП, който бил в обратния смисъл.

Пълната нищожност на договорите за кредит се свързва от ответника и с това, че с тях не му била дадена изрична възможност да упражни правото си по чл. 24, ал. 2 от ЗКНИП.

Ищецът по повод на тези защитни възражения е изложил доводи за неоснователност като е оспорил също твърдението за прекратяване на трите договора и обявяването на вземанията по тях за предсрочно изискуеми.

Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

С него на първо место е изразено становище за наличие на интерес от търсената с исковете по чл. 422 от ГПК защита, т.е. за допустимост на същите.

По същество на спора е прието, че между ищеца и ответника са сключени трите описани в ИМ договора за заем.

Направен е подробен анализ на същите като съдържанието им е съотнесено с разпоредбите на ЗКНИП и ЗЗП. С оглед на същото е достигнато до заключение, че трите договора отговарят на предвидените императивни изисквания в тези нормативни актове с изключение на тези предвидени чл. 24, т. 9 и 11 от ЗКНИП- посочване на годишен процент на разходите и общата сума дължима по потребителския кредит.

По отношение на ГПР е прието, че такъв формално е посочен в размер на 25 %, но той не бил изчислен съгласно изискванията на чл. 29 от ЗКНИП.

Посочено е, че до този извод е достигнато чрез ползване на достъпен онлайн кредитен калкулатор, с който било определено, че ГПР не е 25 %, а 32, 70 %.

4

По отношение на общо дължимата сума по кредита е прието, че така не била посочена в самите договори, а в приложенията към тях.

На база изложеното е достигнато до извод, че сделките противоречали на чл. 24, ал.1 , т. 9 и 11 от ЗКНИП и на основание чл. 38 от ЗКНИП са изцяло нищожни. Това е дало основание да се приеме, че по тях не се дължи възнаградителна лихва.

Така се е стигнало до отхвърляне на трите обективно съединени иска.

Недоволен от решението е останал ищецът и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето производство.

В нея съображенията за неправилност и незаконосъобразност на същото се свързват с оспорване на изводите на съда относно ГПР и факта, че същият не бил изчислен съобразно изискванията на чл. 29 от ЗКНИП. На тази база е посочено, че не може да се говори за нищожност на договорите с оглед разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП. Наред с това след подробен анализ е посочено, че всеки от трите договора е съобразен с императивните разпоредби на ЗКНИП, не съдържа неравноправни клаузи и уговорки накърняващи добрите нрави.

По повод на тази жалба е нужно да се спомене, че преди даване отговор на въпроса за съществуване на процесните вземания съдът съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.1 от ГПК дължи преценка за валидността и допустимостта на обжалваното решение.

Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не са налице, т.е. за нищожност на същото не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск, има произнасяне 5 по един непредявен иск или нередовна искова молба, която въпреки дадените от въззивния съд възможности не е поправена. Налице е недопустимост и ако спорът е разгледан от некомпетентен съд. В обобщение може да се каже, че е налице недопустимост във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

Обжалваното решение е постановено от компетентен съд, който е разгледал подадената пред него искова молба, с която са предявени обективно съединени искове по чл. 422 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че интересът от предявяване на същите е обусловен от наличие на издадена заповед за изпълнение и възражение срещу същата от страна на длъжника. В случая тези предпоставки са налице видно от съдържанието на приложеното ч. гр. дело № 1711/2023 г. по описа на ПРС и интересът от започване на производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл 415 от ГПК е безспорен.

Съдът от своя страна се е произнесъл по всички наведени в исковата молба факти и обстоятелства касаещи вземането предмет на споменатата заповед, като е упражнил и дължимия от него служебен контрол за действителност с оглед изискванията на чл. 7, ал. 3 от ГПК.

Това прави така постановения съдебен акт допустим.

Казаното съотнесено с разпоредбата на чл. 271 от ГПК налага съдът да разреши съществуващия между страните спор по същество, като се съобрази с изложените съображения за незаконосъобразност в жалбата.

С исковата молба се цели да се установи, че ищецът в качеството си на заемодател има към ответника в качеството му на заемополучател вземания за възнаградителна лихва в периода 12.11.2020 г.-11.01.2023 г. по три договора за заем.

Извод за съществуване на вземания от този тип е обусловен от това между страните да са сключени тези три договора за заем, в тях да има уговорка за плащане на възнаградителна лихва в сочените в исковата молба размери и да е налице неизпълнение на това задължение на съответните падежни дати.

По делото самите страни не оспорват, че между тях през м. ноември на 2020 г. в писмена форма с нотариална заверка на подписите са сключени три договора за заем.

6

Копия от същите са представени по делото и от тях е видно, че първият е от 09.11.2020 г., вторият е от 10.11.2020 г., а третият от 11.11.2020 г. В случая от страна на ПАС се говори и ще се говори общо за трите договора по причина, че при съпоставка става ясно, че всички те като цяло са с идентично съдържание. Единствената разлика е в датата на сключване и размерът на предоставената в заем сума по последния договор, за която е посочено, че е свързана и с придобиване на недвижим имот.