Решение № 6369 от 12.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6369 гр. София, 11.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира И.а

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100503966 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20002246 по гр.д. № 45052/2020 г. по описа на СРС, 149-ти състав, е признато за установено по предявени от „К.П.” ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД , че ответникът „Т.С.” ЕООД дължи на „К.П.” ЕООД сумата от 180 лева, представляваща възнаграждение за извършени спедиционни услуги по фактура №**********/11.07.2018, и лихва за забава в размер на 20.80 лева за периода от 11.08.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.

Със същото решение са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД от „К.П.” ЕООД срещу „Т.С.“ ЕООД ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че „Т.С.”ЕООД дължи на „К.П.”ЕООД сумата от 12 лева - възнаграждение за извършени спедиционни услуги по фактура №0000536554/10.10.2018 и лихва за забава в размер на 1.08 лева за периода от 10.11.2018 до 30.09.2019г., както и осъдителни искове с право основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 310,80 лева зза извършени спедиционни услуги по фактура №**********/7.12.2016 и за сумата от 31.43 лева-лихва за забава за периода от 2.10.2018 до 30.09.2019г..

С решението съдът е разпределил отговорността за разноски.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника по исковете „Т.С.“ ЕООД, с която се атакува решението на районния съд в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Навеждат се доводи, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като петитумът на исковата молба сочел на предявен осъдителен, а не установителен иск. Твърди, че неоснователно съдът не е 1 приел за съвместно разглеждане възражението за прихващане, направено с отговора на исковата молба. Релевира, че е допуснато неправилно приложение на материалния закон, като твърди, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 366 ТЗ и вземането, претендирано от ищеца, се погасява с изтичане на кратката погасителна давност от 1 година. Излага съображения, че решението в атакуваната част е необосновано. Твърди, че не е ясно как е определен падежът на процесната фактура. Моли за обезсилване на решението в обжалваната част и връщане на делото за произнасяне в друг състав или за отмяна на решението и отхвърляне на исковете като погасени по давност или поради прихващане.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба. Оспорва възраженията за недопустимост на решението. Твърди, че районният съд е дал указанията, при изпълнението на които ищецът е посочил, че единствено искът за сумата в размер на 310 лева по фактура № 502441/07.12.2016 г. е осъдителен. Оспорва доводите на въззивника за неправилно приемане за съвместно разглеждане на възражението за прихващане, като твърди, че ответникът не е изпълнил дадените указания на районния съд и възражението за прихващане е останало неконкретизирано. Поддържа, че първата инстанция не е допуснала нарушение на съдопроизводствените правила. По отношение па падежа на задължението по фактура № **********/11.07.2018 г. въззиваемият твърди, че същият конкретно, точно и непротиворечиво се определя предвид посочения срок за плащане в самата фактура. На следващо място, твърди, че между страните е налице спедиционен договор, като ищецът е действал като спедитор, а не като превозвач. Посочва, че от спедиционната сделка не са настъпили вреди, ответникът не е и твърдял такива, поради което неприложима е разпоредбата на чл. 366 ТЗ, а районният съд правилно е приложил 5-годишния давностен срок.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която е признато за установено по предявени от „К.П.” ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД , че ответникът „Т.С.” ЕООД дължи на „К.П.” ЕООД сумата от 180 лева, представляваща възнаграждение за извършени спедиционни услуги по фактура №**********/11.07.2018, и лихва за забава в размер на 20.80 лева за периода от 11.08.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.

В отхвърлителната част решението не е обжалвано, нито с въззивна жалба, нито с насрещна въззивна жалба от ищеца по делото, поради което в тази част решението е влязло в сила.

При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно, а в обжалваната част и допустимо. Не могат да бъдат споделени доводите за недопустимост на решението, изложени във въззивната жалба. Установява се от приложеното гр. д. № 55247/2019 г. по описа на СРС, 49-ти състав, че на 16.10.2019 г. е издадена заповед за изпълнение по сумите посочени в заявление с вх. № 3070783/30.09.2019 г.. Заповедта е връчена на длъжника „Т.С.“ ЕООД, който в законоустановения срок е депозирал възражение. На заявителя са дадени указания за предявяване на установителен иск, който в дадения му срок ги е изпълнил. Депозирана е настоящата искова молба, доуточнена с молби 2 от 02.11.2020 г. и 30.11.2020 г., в които ищецът е конкретизирал, че единствено искът за сумата в размер на 310,80 лева е осъдителен. Касателно останалите претендирани суми правилно районният съд е приел, че е сезиран с установителен иск. По изложените съображения въззивият съд намира, че решението в обжалваната част е допустимо – съдът се е произнесъл съобразно искането на ищеца. Не е нарушено диспозитивното начало.

Спазени са сроковете за предявяване на установителен иск по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ето защо, не са били налице процесуални пречки за разглеждане на иска.

По отношение правилността на решението в обжалваната част въззивният съд намира следното:

Районният съд е сезиран с иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 180 лева- възнаграждение за извършени спедиционни услуги по фактура №**********/11.07.2018, и лихва за забава в размер на 20.80 лева за периода от 11.08.2018 до 30.09.2019 г..

Не е спорно между страните, че същите са били валидно обвързано от договорни отношения, по силата на който „Т.С.“ ЕООД е възложил организирането и извършването на превоз на товар от Orrigio, Italy,Gedy Spa до София, за фирма Гауди, на ищеца по делото „К.П.“ ЕООД. Сключването на договора и неговото съдържание безспорно се установява по делото от приетата като писмено доказателство и неоспорена от страните заявка от „Т.С.”ЕООД, с която последният е възложил на „К.П.” извършването на транспорт от Италия до България- от GEDI SPA от Orrigio Италия за фирма Гауди, София, при договорено навло в размер на 150 лева / без ДДС/ и платец на навлото „Т.С.”ЕООД. Заявката сама по себе си представлява предложение за сключване на договор, като в процесния случай ищецът не оспорва, че такъв договор е възникнал, въз основа на който и при изпълнение на поетото задължение да организира вътрешнообщностен превоз е издал фактура №********** от 11.07.2018 г..

Правилно районният съд е квалифицирал търговските отношения между страните, приемайки, че между тях е налице сключен спедиционен договор. Съгласно чл. 361, ал. 1 ТЗ със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар. Т.е. предмет на спедиционния договор е извършване на конкретно правно действие за сметка на друго лице – сключване на договор за превоз. При този вид договори за спедиторът възникват две основни задължения – 1. да изпълни поръчката без отклонения съобразно възложения мандат и наредждане на комитента, т.е. да сключи договор за превоз за сметка на комитента от свое име или от името на комитента и 2. да даде отчет. В случая, изследвайки волеизявленията на страните, обективирани в заявка от „Т.С.” ЕООД до „К.П.” и фактура №********** от 11.07.2018 г. за осъществен вътреобщностен превоз, се налага извод, че въззивникът е възложил организирането на превоз на конкретен товар. В заявка от „Т.С.” ЕООД е посочено, че се възлага извършване на транспорт от Италия до България с товарен пункт Orrigio, Italy,Gedy Spa до София, Gedi Spa за фирма Гауди. Уговорен е срок на доставка – 09.7.2018 г., както и размера на възнаграждението /навло/ – 150 лева /без ДДС/. Между страните е налице възлагане на осъществяване на правни действия по сключване на договор за превоз.

По делото е приета съдебносчетоводна експертиза, неоспорена от страните, която възззивният съд кредитира като компетентно изготвена и даваща точни, ясни и пълни отговори на поставените въпроси. От заключението се установява, че ответникът – въззивник в настоящото производство, е осчетоводил горепосочената фактура и е ползвал данъчен кредит. Съгласно константната практика на ВКС осчетоводяването и ползването на данъчен кредит представлява извънсъдебно признание за задължението. При така събраните доказателства и предвид обстоятелството, че въззивникът ответник не оспорва сключването на договора, въззивият съд приема, че страните са били валидно обвързани от сключен между тях спедиционен договор, по които за въззивника ответник е възникнало 3 задължението за заплащане на договореното възнаграждение в размер на 180 лева.

Вземането на ищеца за възнаграждение по спедиционния договор се погасява с общата 5-годишна давност, както правилно е приел районният съд. Това е така, тъй като искът не касае настъпили вреди, а е за реално изпълнение на задължение за заплащане на договорено възнаграждение. В този смисъл неприложими са разпоредбите на чл. 366 ТЗ и чл. 378 ТЗ, поради което и неоснователни са възраженията, че вземането се погасява с кратката 1-годишна давност.

Неоснователни са възраженията на въззивника относно погасяването на задължението. По делото не са представени доказателства, че сумата по процесната фактура е заплатена, нито подобно погасяване се установява от изготвената по делото счетоводна експертиза.

Неоснователно е възражението, че неправилно районният съд не е приел за разглеждане възражението за прихващане на ответника. Съдебното възражение за прихващане е самостоятелен способ за защита срещу предявения иск, като при въвеждането му в предмета по делото следва да бъдат спазени съответните процесуални изисквания предметът на иска да допуска прихващането, своевременно заявяване и индивидуализация на вземането, обект на извършеното компенсаторно изявление. Т.е. за да бъде прието за разглеждане възражението за прихващане, същото следва да бъде конкретизирано, тъй като вземането на ответника става част от предмета по делото и спрямо разрешените с решението възражения за прихващане се разпростира силата на пресъдено неще – чл. 298, ал. 4 ГПК. В случая ответникът е направил възражение за прихващане с твърдения, че същият е надплатил на ищеца сума в размер на 619,18 лева за периода 01.01.2016 г.-31.12.2018 г..

След дадени указания за конкретизиране на възражението въззивникът ответник не е посочил по кои конкретно фактури, издадени от ищеца, е налице надплащане, за да може да бъде извършено прихващане. Т.е. въззивникът не е индивидуализирал вземането, с което претендира да бъде извършено прихващане, поради което правилно районният съд не го е приел за разглеждана, а доводите в тази насока във въззивната жалба са неоснователни.