Решение № 19387 от 15.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19387 гр. София, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР М. МИЛЕВ при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело № 20261110103626 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба с вх. № 43071/11.02.2026г. на П. С. Т. срещу ********, с която са предявени обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл. 11 ЗПК- за прогласяване за нищожен на целия договор за потребителски кредит № 225524 от 06.10.2023г. поради противоречие със закона, под евентуалност- на основание чл.26, ал.1, пр.

2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 от ЗПК- поради заобикаляне на закона, под евентуалност- на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави, като в условията на евентуалност са предявени и установителни искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора за кредит – чл. 10 от договора, регламентиращ дължимост на неустойка за непредставено обезпечение, както и на чл. 7 от договора относно възнаградителната лихва.

В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № 225524 от 06.10.2023г., въз основа на който на ищеца е била предоставена в заем сума в общ размер от 1500 лева, със задължение да я върне на 9 месечни погасителни вноски, при годишен процент на разходите /ГПР/ в размер от 49,65%. и годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41,00%. В чл. 20 договора е било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузите на чл. 10 е предвидена дължимостта на неустойка. Развива подробни съображения за нищожността на ДПК, ев. на клаузите, предвиждащи дължимост на неустойката за неосигуряване на обезпечение и установяващи размера на договорната лихва, които намира за нищожни поради заобикаляне на закона и като противоречащи на добрите нрави. Твърди, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради противоречие с императивни правни норми - чл.11, ал.1, т. 6 и т.9а, вр. чл.22 ЗПК, тъй като в съдържанието на сделката не бил посочен срок на договора, както и липсвала посочена методика за изчисляване на референтния лихвен процент. Имало нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК по отношение на годишния процент на разходите по кредита, защото в нарушение на императивните изисквания същият е бил посочен единствено като процент (абсолютна стойност), но без изрично да са описани всички разходи и допълнителни услуги, които са послужили за изчисляването му и не отговоря на 1 действително прилагания от заемодателя, който бил над максимално установения праг на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК. Освен това, неустойката по чл. 10 от договора, дължима поради непредставяне на обезпечение по чл. 20, съставлява скрита възнаградителна лихва и конструкция за прикриване на действителните разходи, поради което е следвало да бъде взета предвид при изчисляването на ГПР като разход по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, което в е случая не е било направено и това също водело до нищожност на договора за кредит.

Изтъква, че уговорената възнаградителна лихва от 41,00% противоречала на добрите нрави, с оглед нейния висок размер, който надвишава повече от три пъти законната лихва, което водело до недействителност на целия договор, доколкото не може да намери приложение чл.

26, ал. 4 ЗЗД. Самата клауза по чл. 10 от договора за заплащане на неустойка също била нищожна, тъй като възникването на това задължение е обусловено от спазването на неизпълними условия по чл. 20. Тази неустойката за неизпълнение на поетото с договора задължение за предоставяне на обезпечение, всъщност представлявала скрита добавка към възнаградителната лихва и излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Чрез невключването на неустойката в посочения ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това, иска да се прогласи нищожността на целия договор за кредит, евентуално на отделни клаузи от договора за кредит - чл. 10, регламентираща дължимост на неустойка за непредставено обезпечение, както и на чл. 7 от договора относно възнаградителната лихва.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ********, с която ответникът заявява, че ако съдът намери същия за допустим, то той се признава за основателен и моли за уважаването му. Счита, че не е дал повод за предявяването на иска с извънпроцесуалното си поведение и моли съда да приложи чл. 78, ал. 2 ГПК. Оспорва разноските на ищеца, както и претенцията на адвоката по чл. 38 Задв. Позовава се на практика на СЕС и ВКС по приложението на чл. 38 ЗАдв.

С молба с вх. № 263432/24.08.2026 г. ищецът моли за постановяване на решение при признание на исковете, а с молба с вх. № 309609/07.10.2026 г. ответникът заявява, че поддържа направеното от него признание.

Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема следното:

Предявен е главен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 225524 от 06.10.2023г. поради противоречие със закона, под евентуалност- на основание чл.26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 от ЗПК- поради заобикаляне на закона, под евентуалност- на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави, като в условията на евентуалност са предявени и установителни искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора за кредит - чл. 10 от договора, регламентиращ дължимост на неустойка за непредставено обезпечение, както и на чл. 7 от договора относно възнаградителната лихва.

С окончателния доклад съдът е отделил като безспорни между страните следните обстоятелства: 1) че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 225524 от 06.10.2023г. с твърдяното в исковата молба съдържание и в който се съдържа клауза в чл.

10, предвиждаща заплащането на неустойка за непредставяне в срок на обезпечение по чл.

20 от договора, която не е била включена от кредитора като разход при изчисляване размера на ГПР от 49,65 %; 2) че ищецът е усвоил изцяло главницата по договора за кредит в размер от 1500 лева.

В случая съдът намира, че са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл.

237, ал. 1 от ГПК. С отговора на исковата молба ответникът изрично признава основателността на предявените против него установителни искове, като изявлението е направено от изрично упълномощено с това право лице. От друга страна, ищецът е направил 2 изрично искане за постановяване на решение съобразно направеното признание на исковете.

Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание, съдът намира, че главният иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит № 225524 от 06.10.2023г., поради противоречието му със закона, е основателен и следва да бъдат уважен изцяло, като на основание чл. 237, ал. 2 ГПК съдът не е необходимо да излага мотиви.

Доколкото не се е сбъднало върешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове, съдът не дължи произнасяне по тях с изричен диспозитив.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на делото, право на разноски има единствено ищецът.

Съдът не споделя доводите на ответника, че не е дал повод за завеждането на спора и с оглед направеното признание, разноските следва да бъдат разпределени при условията на чл. 78, ал. 2 ГПК. С извънпроцесуалното си поведение и съставянето на процесния договор за кредит с типово съдържание, ответникът става повод за завеждането на искове, каквито ищецът е предявил. Съобразно практиката на СЕС и на ВКС ищецът винаги има правен интерес от установяване валидността на договора, а ако се приеме, че в негова тежест би следвало да се възлагат разноски, това би могло да действа възпиращо и препятстващо упражняването на правата му като потребител, страна по недействителен договор за кредит.

Ето защо и макар ответникът да е признал иска, не е налице другата предпоставка за приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, изискуема кумулативно и наред с признанието.

Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 30,68 евро, поради което ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплати посочената сума.

Ищецът е бил представлявана по реда на чл.38 ЗАдв от адвокат С. С. С., поради което в полза на процесуалния представител следва да се определи възнаграждение.

Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът определя възнаграждението съгласно чл. 36, ал. 3 и 4 ЗАдв. и осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение. С оглед Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г., настоящият състав приема, че не е обвързан в преценката си от критериите по Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа при определяне размера на адвокатското възнаграждение, но ползва същата като ориентир, вземайки предвид фактическата и правна сложност на делото. Като критерии за определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера на предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на производството. В случая делото не се отличава с никаква фактическа и/или правна сложност, не са събирани значителни по обем доказателства; следва да се съобрази конкретно проявената процесуална активност по делото, по което е проведено едно открито съдебно заседание, на което адвокатът не се е явил, както и че се касае за типизирано дело, предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет. С оглед на това съдът приема, че за оказаната на П. С. Т. безплатна адвокатска помощ в хода на производството следва да се определи адвокатското възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА в размер от 150 евро, която ответникът следва да бъде осъден да заплати. За уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ, която е договорена като безвъзмездна и страната, в полза на която е била предоставена, да има право на разноски по правилата на чл.78 ГПК, които предпоставки в случая са налице.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

3

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по предявения от П. С. Т., ЕГН **********, срещу ********, ЕИК *****, установителен иск, че сключеният между П. С. Т. и ******** договор за потребителски кредит № 225524 от 06.10.2023 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА ********, ЕИК *****, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на П. С.

Т., ЕГН **********, сумата в размер от 30,68 евро, представляваща разноски за заплатена държавна такса в исковото производство пред Софийски районен съд ОСЪЖДА ********, ЕИК *****, да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, вр.чл.78, ал.1 ГПК на адвокат С. С. С., ЕГН **********, адвокатско възнаграждение в размер на 150,00 евро за оказаната безплатна адвокатска помощ на ищеца по иска – П. С. Т., ЕГН **********.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4