Решение № 669 от 05.06.2019, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

Р Е

Ш Е Н

И Е

№…………/……..06.2019 година, гр.

Варна

В ИМЕТО

НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД,

ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВЕЛИНА СЪБЕВА

ЧЛЕНОВЕ:КОНСТАНТИН ИВАНОВ

МАЯ

НЕДКОВА при участието на секретаря Петя Петрова разгледа докладваното от съдия Мая Недкова въззивно гражданско дело № 619 по описа на ВОС за 2019год. за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и се развива след Решение № 12/29.03.2019г. по гр.дело № 1877/2018г. по описа на ВКС,второ г.о., с което е отменено Решение № 86/19.01.2018г. по в.гр.дело № 2278/2017г. по описа на ВОС, с което е потвърдено Решение № 3296 /10.08.2017г. по гр.дело № 2189/2017г. по описа на ВРС и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд , друг състав, като са дадени указания за събиране на доказателства.

Образувано е по въззивна жалба,вх.№ 50507/07.09.2017г. от

П.П.О., чрез процесуалния й представител - адв. К.С., срещу решение № 3296/10.08.2017 г., постановено по гр.д. № 2189/2017 г. по описа на ВРС, в частта, в която:

- е прието за установено в отношенията между страните, че Т.И.И. е собственик на сграда с идентификатор ***, с площ от 4.27 кв. м., отразена в действащата КК на административен район Одесос, гр. Варна, състояща се от две помещения – вътрешно помещение към дъното на имота, което представлява тоалетна, а второто – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, с размери 1.57 м на 3.48 м, построена в поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. Варна, район „Одесос”, ....с площ по скица 141 кв. м., а по документ за собственост – 149 кв. м., по силата на сключени на 17.12.2009 г. договори за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 131, том ІІ, рег. № 2819, дело № 271/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26496/17.12.2009 г., акт № 68, том LХХVІ, дело 16440/2009 г., и нотариален акт № 130, том ІІ, рег. № 2816, дело № 270/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26475/17.12.2009 г., акт № 51, том LХХVІ, дело 16721/2009 г.;

- П.П.О. е осъдена да предаде на Т.И.И. владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от описаната по-горе сграда с идентификатор ***, на основание чл. 108 ЗС;

- П.П.О. е осъдена да заплати на Т.И.И. сумата 840 лв., представляваща обезщетение за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. за лишаване на Т.И.И. от ползването на следния недвижим имот, а именно: помещение – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от описаната по-горе сграда с идентификатор ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

В жалбата се оспорва първоинстанционното решение като неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на съда, че към момента на извършване на делбата на имотите през 1958 г. „нужникът“ е обслужвал само една съществуваща в имота жилищна сграда, различна от притежаваната от нея, доколкото от заключението на СТЕ и останалите доказателства по делото се установявало, че ситуираната в западната част на имот № 6 сграда по старите кадастрални планове съвпада с притежаваната от нея към настоящия момент и обстоятелството, че в последствие в нейната сграда бил изграден самостоятелен санитарен възел не изключвало факта, че до този момент процесната баня и тоалетна са обслужвали и двете самостоятелни жилищни сгради (на ищцата и на ответницата). Оспорва като неправилни изводите на съда относно правото на собственост на ищцата върху етажа над сутерена на сградата, както и върху 50 кв.м идеални части от дворното място, поради липса на това право у партимониума на нейните праводатели. Поддържа, че в дворното място към 1950 г. са съществували две отделни постройки – „баня-клозет“, която съвпада с процесната сграда с идентификатор ***, и долепена до нея барака, която към настоящия момент не съществува и неправилно съдът е приел, че била преустроена в баня. Счита, че в тази връзка е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като в доклада по делото съдът не е указал на ответницата, че в нейна тежест е да установи наведеното от нея твърдение, че съществувалата в имота барака е различна от сградата „баня-тоалет“. Поддържа релевираното в отговора на исковата молба възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност върху ½ идеална част от процесната сграда за периода от 1993г. до настоящия момент.

Претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго , с което исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

В съдебно заседание въззивика се явява лично и чрез процесуалния си представител, поддържа депозираната въззивна жалба, моли същата да бъде уважена, претендира присъждане на сторените по делото разноски за всички инстанции.Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК – въззиваемата страна Т.И.И. е депозирала отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна. Моли решението в обжалваните части, като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.

В съдебно заседание по същество,чрез процесуалния си представител поддържа депозирания отговор на въззвината жалба,моли същата да бъде отхвърлена и да се присъдят направените по делото разноски за всички инстанции.

За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:

Производството пред

ВРС е образувано по предявен от Т.И.И. срещу П.П.О. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД да бъде прието за установено, че ищцата е собственик на подробно описаната по-горе сграда с идентификатор *** /барака, баня/ и сграда – тоалет /без идентификатор/ и да бъде осъдена ответницата да предаде на ищцата владението върху посочените сгради, както и да й заплати обезщетение за лишаването й от ползване на процесната баня за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. в размер на 1260 лв. (след допуснато изменение в размера на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК вместо първоначално заявения – 1050 лв.), ведно със законната лихва върху главницата.

Ищцата твърди, че е собственик на самостоятелен обект с идентификатор *** с предназначение – офис, на самостоятелен обект с идентификатор *** - жилище, ведно с 99/149 кв. м идеални части от поземления имот, върху който е построена сградата, както и на процесените недвижими имоти – барака-баня и тоалет, находящи се в същия имот. Посочва, че е придобила собствеността върху имотите на 17.12.2009 г. от предходните собственици Е.З.М., Д.Х.М.и „Деказ” ООД по силата на сключени два договора за покупко-продажба от същата дата. В условията на евентуалност поддържа, че е придобила собствеността върху горепосочените обекти по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност за периода 17.12.2009г. – 17.12.2014г.

Поддържа, че ответницата П.П.О. е собственик на жилищна сграда, находяща се в същия поземлен имот, ведно с 50/149 кв. м идеални части от него, по силата на договор за замяна от 08.09.1993 г.

Твърди, че описаната в нотариалния акт, с който се легитимира като собственик, „барака в двора до тоалетната“ е идентична с процесната сграда – баня. Посочва, че процесните помещения (баня и тоалет), находящи се в съсобственото с ответницата дворно място, в миналото са били принадлежност към жилищните сгради, доколкото е имало само една тоалетна, която ги е обслужвала, но понастоящем представляват самостоятелни обекти, защото всяка от жилищните сгради има минимален брой помещения по смисъла на благоустройствения закон. В условията на евентуалност твърди, че същите са принадлежност към притежаваната от нея сграда.

Заявява, че от началото на 2015 г. до предявяване на иска ответницата й пречи да упражнява правото си на собственост върху банята и тоалетната в дворното място, като за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. е била лишена от ползването на помещението – баня, с оглед на което претендира от ответницата заплащане на обезщетение. За получаване на същото е изпратила до ответницата нотариална покана , получена от последната на 28.04.2015г. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 ГПК ответната по делото страна е депозирала отговор на исковата молба , в който оспорва исковете като неоснователни с възражения за липса на идентичност между описаната в титула за собственост на ищцата барака (която вече не съществува) и процесната сграда (баня). Същата оспорва правото на собственост на ищцата върху заявените 50/149 кв. м идеални части от поземления имот, доколкото не са били собственост и на нейната праводателка П. П.. Релевира възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност върху 1/2 идеална част от процесната баня за периода от 1993г. до предявяване на иска. В условията на евентуалност моли да бъде прието, че тази сграда е принадлежност към собствения й самостоятелен жилищен имот.

Твърди, че не препятства ползването от страна на ищцата на банята-тоалет.Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

В съдебно заседание страните поддържат тезите си.

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа и настоящата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, достигна до следните фактически и правни изводи:

Настоящото производство се развива след Решение № 12/29.03.2019г. по гр.дело № 1877/2018г. по описа на ВКС,второ г.о. Предвид нормата на чл.294 от ГПК, указанията на ВКС са задължителни за настоящия съдебен състав, поради което същия е изцяло обвързан с правните изводи изложени в отменителното решение на ВКС, а именно:

1. Уговореното общо ползване на несамостоятелна постройка от собствениците на самостоятелни сгради в съсобствено дворно място, представлява «уговаряне на друго» по смисъла на разпоредбата на чл.98 ЗС, като съдът, който е сезиран с иск за собственост на тази постройка, следва да съобрази наличието на такава уговорка. Постигнатата в съдебната спогодба от 1958г. уговорка за общо ползване на спорните помещения от частните праводатели на страните подлежи на преценка във връзка със задължителните указания на TP № 1 от 06.08.2012 г. по тълкувателно дело № 1/2012 г. на ОСГК, според които, когато основанието за установяване на фактическата власт сочи на съвладение, съсобственикът се счита само за държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията на чл.69 ЗС е оборена. Тази преценка трябва да бъде извършена и при отчитане дали вещта е принадлежност и следва главната вещ или вещи /каквато е настоящата хипотеза/ или съставлява самостоятелен обект на собственост, по отношение на който се твърди осъществяването на съответното придобивно основание /в случая давностно владение като евентуално основание/.

2. Преценката за приложимостта на разпоредбата на чл.98 ЗС в хипотезата, когато в съсобствено дворно място съществуват две или повече самостоятелни сгради, следва да бъде извършена според това дали и двете сгради имат характеристиките на главна вещ, като при положителен извод следва да се приеме, че несамостоятелната, обслужваща същите постройка, съставлява принадлежност и към двете вещи, като следва тяхната собственост.