Решение № 7154 от 18.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7154 гр. София, 18.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20251110155288 по описа за 2025 година

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

Производството е образувано по искова молба на М. Т. Ч., с която срещу „С.О.Т.“ ООД е предявен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5957,64 лв. равняваща се на 3046,09 евро, представляваща обезщетение в брутен размер за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.2022 г. до 12.11.2024 г. в размер на общо 57 дни, от които 20 дни за 2022 г., 20 дни за 2023 г. и 17 дни за 2024 г., която сума е формирана както следва: 2090,40 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2022 г.; 2090,40 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2023 г.; 1776,84 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни за 2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.09.2025 г., до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че в периода от 11.04.2019 г. до 12.11.2024 г. страните са били в трудово правоотношение, породено от сключен между тях трудов договор № 00435/12.04.2019 г., по силата на който заемал длъжността „***“, с основна заплата 1200 лева. Сочи, че с допълнително споразумение от 02.01.2024 г. основното му трудово възнаграждение е увеличено на 1700 лева.

Излага, че съгласно трудовия му договор местоработата му е била в ***, но реално работил в гр. Р.. Сочи, че със заповед за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие № 178/12.11.2024 г., трудовото правоотношение между страните било прекратено, считано от 13.11.2024 г. Твърди, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение – 13.11.2024 г., не е ползвал платен годишен отпуск за всичките години, през които е работил при ответника. Сочи, че на 18.12.2024 г. е подал сигнал в Изпълнителна агенция 1

„Главна инспекция по труда” срещу ответника за забавено изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, вследствие на което на ответника било направено предписание да определи и изплати дължимите суми за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Излага, че към момента предписанията не са изпълнени, респ. че ответникът не му е заплатил дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Твърди, че за 2022 г. неизползваният платен годишен отпуск бил в размер на 20 дни, за 2023 г. – 20 дни и за 2024 г. – 17 дни. Поддържа, че последното му брутно трудово възнаграждение било в размер на 2404 лв. Моли за уважаване на иска.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „С.О.Т.“ ООД. Ответникът не оспорва, че между страните е съществувало трудово правоотношение, породено от сключен между страните трудов договор № 00435/12.04.2019 г., както и че същото е прекратено по взаимно съгласие на страните със заповед № 178/12.11.2024 г., считано от 13.11.2024 г. Излага, че ищецът е работил като *** и е изпълнявал курсове за превоз из цялата страна за доставка на натоварени горива в бензиностанции из цялата страна. Зареждал е горива от бензиностанции „***“ в гр. Бургас и в „***“ гр. Р., за да ги превозва до всички бензиностанции, които имат договори за транспорт със „С.О.Т.“ ООД. Аргументира, че платеният годишен отпуск се ползва по писмено искане и след писмено разрешение от страна на работодателя, каквото в случая не било налице. Поддържа, че работодателят има право да предостави платения годишен отпуск без съгласие на работника само при наличие на някоя от предвидените в закона предпоставки, които в случая също не били налице. Поради изложеното счита, че правото на ищеца да ползва отпуск не е възникнало. Сочи, че при прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят дължи обезщетение за неползван отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Твърди, че платеният годишен отпуск се определя за времето на реално положен труд по трудовото правоотношение. Излага, че през 2022 г. ищецът е отработил 176 дни от 249 официални работни дни, през 2023 г. е отработил 176 дни от 248 официални работни дни, а за периода от 01.01.2024 г. до 13.11.2024 г. отработил 157 дни от общо 220 официални работни дни. Твърди, че работното време на ищеца е било ненормирано. Излага, че съгласно Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж за един ден трудов стаж се признава времето, през което работникът е работил най-малко половината от законоустановеното работно време за деня. Сочи, че ако ищецът не е полагал труд за поне половината от нормата за деня, тези дни не се признават за трудов стаж и не пораждат право на платен годишен отпуск, нито на обезщетение за неизползван такъв. Твърди, че за 2022 г. ищецът е отработил 176 дни, но 14 от тях не следвало да се зачитат за трудов стаж, тъй като през тях не бил положен труд най-малко през половината от законоустановеното работно време. Счита, че реално признатият трудов стаж за 2023 г. възлизал на 162 дни от 249 работни дни, поради което платеният годишен отпуск възлизал на 13 дни, а не на 20 дни. Твърди, че през 73 от официално работните дни през годината, работникът не е полагал труд, но получил трудовото си възнаграждение за тях.

2

За 2023 г. ищецът отработил 176 дни, но 12 от тях не следвало да се зачитат за трудов стаж, тъй като през тях не бил положен труд най-малко през половината от законоустановеното работно време. Счита, че реално признатият трудов стаж за 2023 г. възлиза на 164 дни от 248 работни дни, поради което платеният годишен отпуск възлиза на 13 дни, а не на 20 дни.

Твърди, че през 72 от официално работните дни през годината, работникът не е полагал труд, но получил трудовото си възнаграждение за тях. За 2024 г. ищецът отработил 157 дни, но 9 от тях не следвало да се зачитат за трудов стаж, тъй като през тях не бил положен труд най-малко през половината от законоустановеното работно време. Счита, че реално признатият трудов стаж за 2024 г. възлиза на 148 дни от 220 работни дни, поради което платеният годишен отпуск възлиза на 11 дни, а не на 17 дни. Твърди, че през 63 от официално работните дни през периода, работникът не е полагал труд, но получил трудовото си възнаграждение за тях. Излага, че работникът е ползвал платен годишен отпуск и то в много по-голям размер от полагащия му се.

Отново посочва, че ищецът за 2022 г. не е отработил 72 дни, за 2023 г. – 72 дни и за 2024 г. – 63 дни от официално работните такива, като през част от тези дни твърди, че ищецът е ползвал полагащия му се отпуск, макар да не е поискан и разрешен по установения в закона ред. Твърди, че искането и разрешаването за ползване на отпуск са били в устна форма. Прави възражение за давност за претенцията за 2022 г. В случай че се приеме, че ищецът не е ползвал полагащия му се отпуск, заявява, че ищецът е получил цялото си възнаграждение за всеки от процесните месеци и дължи връщане на сумите, получени за всеки неотработен ден. Твърди, че за периода от м.

11.2022 г. до м. 12.2022 г. ищецът не е отработил 14 дни, респ. че са надплатени суми в размер на 741,76 лв.; за 2023 г. не е отработил 72 дни, като надплатените суми възлизали на 4609,69 лв.; за 2024 г. не е отработил 63 дни, като надплатените суми възлизали на 4491,13 лв. В тази връзка и в условията на евентуалност прави възражение за прихващане с негово насрещно вземане в размер на сумата от 9842,58 лв., равняваща се на 5032,43 евро, представляваща изплатено без основание трудово възнаграждение за общо 14 неотработени дни през м. 11.2022 г. и м. 12.2022 г., 72 неотработени дни през 2023 г. и 63 неотработени дни през 2024 г., за които ищецът бил получил трудово възнаграждение без правно основание. Моли съда да отхвърли предявения иск, евентуално – да уважи възражението за прихващане.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение служителят има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер се определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, през който служителят е работил най-малко 10 работни дни.

За основателността на иска ищецът следва пълно и главно да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, което е прекратено 3 независимо от основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди уволнението. В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния период, или плащане на обезщетението за неползването му.

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 00435/12.04.2019 г., по силата на който ищецът е заемал длъжността „***“, както и че със заповед за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие № 178/12.11.2024 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 13.11.2024 г.

От приетия като писмено доказателство по делото трудов договор № 00435/12.04.2019 г. се установява, че по силата на последния на основание чл.

70, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е назначен на длъжност „***” с място на работа гр.

София, считано от 21.04.2019 г. при ненормирано работно време. Договорът е сключен за неопределено време със срок на изпитване 6 месеца в полза на работодателя. Договорено е основно месечно трудово възнаграждение 1000,00 лв. и допълнително възнаграждение – клас и премия. Посочено е, че възнаграждението се изплаща до 20 число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. Договорен е основен платен годишен отпуск в размер 20 работни дни.

От заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, което съдът кредитира като пълно, обективно и компетентно дадено, се установява, че с допълнително споразумение от 01.10.2022 г. е променено основното месечно трудово възнаграждение на ищеца на 1300,00 лв., считано от 01.10.2022 г. С допълнително споразумение от 02.01.2024 г. е променено основното месечно трудово възнаграждение на 1700,00 лв., считано от 02.01.2024 г.

Видно от заповед № 178/12.11.2024 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 13.11.2024 г.

Спорен между страните е въпросът полага ли се на ищеца платен годишен отпуск за процесния период и в какъв размер, както и дали полагаемият се отпуск е ползван от ищеца.

Разпоредбата на чл. 155 КТ урежда основният и удължен годишен отпуск, на който работниците имат право, като установява, че минималният размер на основния платен годишен отпуск е 20 работни дни (чл. 155, ал. 4 КТ).

Разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ урежда допълнителния платен годишен отпуск, на който работниците и служителите имат право за работа при ненормиран работен ден – не по-малко от 5 работни дни. Въпросът за приложението на уредбата на допълнителния платен годишен отпуск не е включен в предмета на делото, доколкото такъв не се претендира от ищеца, поради което и съдът не го обсъжда.

По приложението на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ е установена практика на ВКС, в която е дадено разрешение, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично 4 обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност към този момент – момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Установената давност по чл. 176а КТ е две години от края на годината, за която се полага отпускът, независимо от причините за това. От изричната разпоредба на чл. 224, ал. 1 от КТ следва изводът, че единствените предпоставки за правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годината на прекратяването и за предходните години. Без правно значение е на какво основание и по какви причини не е ползван платеният годишен отпуск (решение № 30 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 694/2017 г., IV ГО), поради което и съдът не обсъжда доводите на ответника в тази връзка. Правото на платен годишен отпуск цели възстановяване на изразходваните по време на работа сили, поради което възниква при реално положен труд. За времето, през което не е полаган труд по трудово правоотношение не възниква право на платен годишен отпуск (решение № 564 от 05.10.2010 г. по гр. д. № 100/2010 г., III ГО).