Присъда № 3 от 17.03.2025, Апелативен съд - Бургас

М О Т И В И към присъда №3 от 17.03.2025 г. по ВНОХД №2 2/2025 г. по описа на ***кия апелативен съд

С присъда №62 от 22.10.2024 г. по НОХД №889/2024 г. ***кият окръжен съд е признал подс. И. Л. Д. за невиновен в това, че в периода 03.10.2019 г. – 12.08.2020 г., в гр. ***, община Н., е държал 344 броя подробно описани археологически обекти, представляващи културни ценности по смисъла на чл.7 от Закона за културното наследство /ЗКН/, не са идентифицирани и регистрирани по реда, предвиден в Закона за културното наследство и Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра за движими културни ценности /обн. ДВ, бр.101 от 18.12.2009 г., отм. ДВ, бр.17 от 26.01.2021 г./, представляват национално богатство и са повече от три, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.278, ал.6 от НК.

Постановената присъда е протестирана от прокурор при Окръжна прокуратура – гр. *** с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост.

Въззивният протест е бланкетен и не съдържа аргументи в подкрепа на релевираните доводи срещу атакуваната присъда. Прокурорът моли въззивният съд да отмени изцяло оправдателната присъда и да постанови нова присъда, с която подс. И. Д. да бъде признат за виновен в извършване на престъпление по чл.278, ал.6 от НК и да му се наложи съответно наказание.

В писмено допълнение към въззивния протест прокурорът излага обстойни съображения за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционната оправдателна присъда. Счита, че въз основа на събраните и проверени в хода на съдебното следствие гласни, писмени и веществени доказателства се установява по безспорен и категоричен начин, че в инкриминирания период вещите – предмет на престъплението и подробно описани в обвинителния акт са се намирали във фактическа власт на подс. И.

Д., който ги е държал в обитаваното от него жилище. Изтъква, че престъплението, за което на подсъдимия е повдигнато обвинение – по чл.278, ал.6 от НК, е формално и за съставомерността му от обективна страна е достатъчно упражняването на фактическа власт върху вещите – археологически обекти, като съдебната практика е разграничила понятието „държане“ в наказателноправен аспект от вещноправния смисъл на понятието, който влага Законът за собствеността. Като се позовава на изрично цитирана съдебна практика, отбелязва, че за съставомерността на престъплението по чл.278, ал.6 от НК е без значение придобивният способ, по който предметите са се озовали у подсъдимия, целта на държането, неговата продължителност и т. н., поради което намира за доказано, че от обективна страна подсъдимия е осъществил изпълнителното деяние „държане“. Отбелязва още, че подс. И. Д. не е подавал заявление за идентификация и регистрация на държаните от него археологически обекти, което се установява от приложените по делото справки от Национален исторически музей, Регионален исторически музей – *** и Археологически музей „Старинен Н.“, както и от обясненията на подсъдимия. Приема за безспорно доказана характеристиката на инкриминираните вещи – археологически обекти, както въз основа на показанията на свидетелите П. Г. и А. К., така и въз основа на заключението на археологическата експертиза. Оспорва становището на съда относно начина 1 на оценяване на процесните вещи. В тази връзка акцентира на трайната съдебна практика, която приема, че за съставомерността на престъплението по чл.278, ал.6 от НК не е определяща икономическата стойност на археологическия обект. Аргументира подробно характеристиката на инкриминираните вещи като културни ценности, доколкото археологическите обекти са разновидност, подкатегория на културните ценности и като такива подлежат на задължителна регистрация и идентификация. Обръща внимание, че според последователната практика на ВКС определянето на даден предмет като археологически обект не е императивно обвързано от извършването на разкопки или теренни проучвания. В тази насока се позовава както на чл.146, ал.1 от ЗКН, който предвижда, че археологическите обекти могат да бъдат открити или да се намират не само в земните пластове, но и на тяхната повърхност, на сушата и под водата, така и на чл.7, ал.2 от Наредба № Н2/2011 г. за създаване, поддържане и предоставяне на информация от автоматизирана информационна система „Археологическа карта на България“, съгласно който регистрационни карти се изготвят за всички археологически обекти, независимо дали са открити в резултат на теренни археологически проучвания или са станали известни при строителни, земеделски, добивни, благоустройствени, подводни или други дейности, свързани с нарушаване на земната повърхност, или след разкопки, проведени без разрешение по чл.148, ал.1 от ЗКН. Мотивира детайлно поведението на подсъдимия, което указва наличието на пряк умисъл при реализиране на вмененото престъпление, тъй като подсъдимият е бил наясно с археологическата автентичност и ценност на държаните от него обекти.

Изразява позиция, че добрите намерения на подсъдимия да съхранява археологическите обекти и да ги показва на хората не заличава престъпния характер на извършеното. По изложените съображения моли въззивният съд да отмени първоинстанционната оправдателна присъда и да постанови нова присъда, с която да признае подс. И. Д. за виновен в извършване на престъпление по чл.278, ал.6 от НК и да му наложи наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение да отложи на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години, както и наказание глоба в размер на 5 000 лева. Претендира на основание чл.278, ал.7 от НК да се отнемат в полза на държавата археологическите обекти – предмет на престъплението.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Апелативна прокуратура – *** заяви, че поддържа изцяло въззивния протест и допълнението към него. Заяви, че постановената при новото разглеждане на делото първоинстанционна присъда не е изпълнила дадените с въззивното отменително решение указания и дори надминава по брой и степен на грешки предходния съдебен акт на първата инстанция. Независимо от това, не пледира за връщане на делото за ново разглеждане от трети състав на окръжния съд и помоли въззивния състав да запълни огромната непълнота в първоинстанционните мотиви със свой фактически и правен анализ. Смята, че постановената оправдателна присъда е необоснована и незаконосъобразна.

Твърди, че съдът не е извел ясно формулирана обективна фактическа обстановка и затова е достигнал до неправилния извод за несъставомерност на деянието. Упреква съда, че не е изложил аргументи относно изпълнителното деяние „държане“, относно естеството на предметите като археологически обекти и относно отсъствието на тяхната идентификация и регистрация по съответния ред. Приема, че съдът на практика е извършил дейност по 2 декриминализация на деянието, пренебрегвайки обективните и субективните признаци от състава на престъплението по чл.278, ал.6 от НК с декларативната претенция за липса на престъпление по смисъла на чл.9, ал.1от НК. Изразява позиция, че мотивите не съдържат правни аргументи, а изобилстват от житейски разсъждения, обосновани единствено и само с тезата, представена от подсъдимия, независимо и въпреки останалия доказателствен материал, обосноваващ всички признаци от съставомерността на престъпния състав. Счита, че изложеното от съда би имало значение единствено и само при оценката за смекчаващите отговорността обстоятелства, а не и за правната оценка за съставомерност на деянието.

Критикува втория първоинстанционен съдебен акт, който за разлика от предходния, не е изложил фактически обстоятелства, касаещи изпълнителното деяние „държане“ и характеристиката на предмета „археологически обект“, а така също и отрицателния факт на надлежната идентификация и регистрация на обектите. Подчертава, че престъплението по чл.278, ал.6 от НК е на просто, т. е. на формално извършване и за това основните въпроси, които определят съставомерността са два – дали инкриминираните обекти представляват археологически обекти и дали те са идентифицирани и регистрирани по надлежния ред от техния държател.

Приема за безспорно доказано, че всички предмети, намерени и иззети от подсъдимия в резултат на проведеното претърсване, са археологически обекти по смисъла на чл.146 от ЗКН. Изтъква, че липсата на информация за това кога, къде и от кого са били открити тези обекти и дали тези открития са резултат единствено на теренни проучвания или на други способи, е правно ирелевантна за тяхната преценка като вид обекти. Отстоява тезата, че определянето на даден предмет като археологически обект не е императивно обвързано с осъществяването на разкопки или теренни проучвания, защото чл.146, ал.1 от ЗКН предвижда, че тези обекти могат да бъдат открити или да се намират не само в земните пластове, но и на тяхната повърхност, на сушата и под водата. Счита, че са без правно значение обстоятелствата, свързани с времето, мястото и начина на придобиване на археологическия обект. Приема за решаващо обстоятелството, че тези предмети са с категорично установена автентичност и способност да свидетелстват за минали епохи. Като отрича правното значение на обстоятелствата кой, кога и по какъв начин е придобил обектите, за да се характеризират същите като археологически, намира за неоснователни възраженията на подсъдимия за придобиване на обектите „по наследство“, „като семейна ценност“ и в резултат на „колекционерските му занимания“. Обръща внимание, че когато се касае за държане на културна ценност с характеристиката на археологически обект при условие, че този обект не е регистриран и не е идентифициран, то без значение е кога е придобит предметът – дали в срока по чл.93, ал.1 от ЗКН или извън този срок.

Прави извод, че не е необходимо установяване на времето на възникване на фактическата власт върху инкриминираните вещи и продължителността на упражняването й при положение, че са налице всички останали обективни признаци по държането, предмета и липсата на регистрация. Като приема, че обектите – фрагменти следва да бъдат изключени от кръга на подлежащите на регистрация културни ценности само ако се установи, че те съставляват малка част от автентичната цялост на предмета и не притежават значима културна, научна или художествена стойност, т. е. че са отпадъчна субстанция, нямаща функционално или художествено значение, счита, че единствено изрично отразените в експертното заключение 38 броя фрагменти следва да бъдат 3 изключени от предмета на престъплението. Изрази становище, че материалната стойност на археологическите обекти е без значение, тъй като тя не е определящ елемент за класификацията им като част от културното наследство на страната. Намира за безспорно установено, че подсъдимият не е регистрирал държаните от него археологически обекти, доколкото нарочните писма-отговори от Регионален исторически музей – ***, Национален исторически музей, Археологически музей „Старинен Н., Министерството на културата изрично и категорично удостоверяват, че нито физическото лице И.

Д., нито регистрираното от него сдружение с нестопанска цел, са подавали някога заявление за регистрация на движими културни ценности, поради което и те не са вписани в съответните за това регистри. Изтъква, че съгласно действащия правен регламент към инкриминирания период и понастоящем, обектите – културни ценности, придобити до влизане на ЗКН в сила, подлежат на узаконяване в едногодишен срок по силата на параграф 5, ал.1 от ПЗР на ЗКН, като липсата на регистрация и идентификация в този срок превръща обектите в държавна собственост, а придобитите, независимо по какъв начин, след влизане в сила на ЗКН, археологически обекти подлежат на връщане на държавата, която е единствен техен собственик. Заяви, че субективната страна на деянието – пряк умисъл се установява от житейския, професионален и образователен статут на подсъдимия, както и от самите негови действия по излагане на обектите на експозиция, издаване на книга, опитите му за популяризиране на обектите, които действия свидетелстват за знание за тяхната научна, художествена и археологическа стойност. Заключава, че всички изискуеми елементи от обективната и субективната страна от състава на престъплението по чл.278, ал.6 от НК са налице и подсъдимият следва да понесе наказателна отговорност за него. Убедително аргументира липсата на условията за прилагане на чл.9, ал.2 от НК, уреждащ малозначителното деяние. Предлага въззивният съд да отмени първоинстанционната оправдателна присъда и да постанови нова присъда, с която да признае подс.