Решение № 756 от 05.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 756 гр. Пловдив, 05.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен П. Чакалов

Членове:

Румяна Ив. Андреева Атанасова

Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно гражданско дело № 20235300500679 по описа за 2023 година Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на В. С. М. чрез адв. Д. Б. против решение № 3684 от 08.11.2022 година, постановено по гр.д. № 333 от 2022 г. на Районен съд - Пловдив, което решение се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него срещу „Кредит тайм“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 363,20 лв.

– недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва, предвидена в договор за паричен заем № ***/29.08.2019 г. Жалбоподателят поддържа, че в тази част решението е неправилно, като иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по същество, с което искът да бъде уважен. Претендира разноски, включително и адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Въззиваемото дружество „Кредит тайм“ ЕООД, чрез адв. М. П. оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да се остави без уважение.

Постъпила е въззивна жалба и от „Кредит тайм“ ЕООД против същото първоинстанционното решение, в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на В. С. М. сумата от 1 526,84 лв. като недължимо платена по клауза за неустойка, предвидена в договор за паричен заем № ***/29.08.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Иска отмяна на решението в тази част и 1 постановяване на друго решение по същество, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендира разноски.

Въззиваемата страна по тази въззивна жалба В. С. М. я оспорва като неоснователна и моли в тази обжалвана част първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира заплащането на разноски.

Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лица, имащи право на жалба и са процесуално допустими.

По същество :

Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Видно от представения по делото договор за заем, страните са сключили договор за паричен заем № ***от 29.08.2019 г., по който ищецът В.

С. М. е заемополучател, а ответникът „Кредит тайм“ ЕООД е заемодател.

Страните са постигнали съгласие ответникът да предостави на ищеца потребителски заем в размер на сумата от 1700 лв., които същият се е задължил да върне в срок от 13 месеца, на 13 равни месечни вноски, ведно с договорна лихва в размер на 39 % годишно и ГПР от 46,39 %. В договора е уговорено и задължение за заемополучателя за заплащане на заемодателя на неустойка в размер на 2297,88 лв., дължима за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Страните са подписали и погасителен план, в който са посочени размерите на всяка месечна погасителна вноска - 162,42 лв. и 176,76 лв. – оскъпяване в случай на непредставяне на обезпечение, или общ размер на всяка месечна погасителна вноска от 339,18 лв.

Не е спорно пред настоящата инстанция приетото от районния съд за установено, че ответникът „Кредит Тайм“ ЕООД е финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ и може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Ето защо споделя се изводът, че сключеният между страните договор за заем представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК и спрямо него са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Не се спори между страните, че платената от ищеца на ответника сума по договора за вънаградителна лихва възлиза на 363,20 лв.

Въззивният съд в настоящия съдебен състав споделя извода на първоинсатнционния съд, че не е налице противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва, както и че същата не е неравноправна.

Уговореният ГЛП от 39 % , при необезпечен кредит, не е прекомерно висок.

2

Според нормата на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Същевременно, договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.

В случая, определеният в договора размер на ГПР от 46,39 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 39 %, поради което и съдът приема, че цената на кредитиране не е свръх прекомерна. Ето защо съдът приема, че клаузата за определяне на дължимия лихвен процент не е недействителна.

С решението си районният съд е приел за установено, че страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.11.5 от ОУ/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 2297.88 лв. Този извод не се оспорва от страните с въззивните им жалби.

ПРС е направил извод за нищожност на клаузата за заплащане на неустойка, поради това, че уговорката за нейната дължимост е направена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се споделя и от настоящия съдебен състав на ПОС.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Размерът на неустойката е значителен, като надхвърля размера на получения кредит. Така уговореното задължение за неустойка води до скрито оскъпяване на кредита. Включването на задължението за неустойка в погасителните вноски се явява добавък към 3 възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Настоящият съдебен състав намира, че освен нищожност на клаузата за заплащане на неустойка, е налице нищожност на целия договор за кредит, по следните съображения:

Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 46,39 %, но без да са включени разходите за неустойка. В договора е уговорено заплащането на неустойката да се разсрочи и да се изплаща едновременно с погасителната вноска по заема, като така се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От определението е видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.

В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК .

Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва, или други разходи.

Установява се от заключението на вещото лице по назначената от РС ССЕ, че по процесния договор за кредит от ищеца е заплатена сума в размер на 1526,84 лв. по клаузата за неустойка и сумата от 363,20 лв. по клаузата договорна лихва. Тези суми са недължимо платени, тъй като ищецът е дължал заплащането само на чистата стойност на кредита. По тези съображения исковете като основателни следва да се уважат, като ответникът следва да се осъди да заплати на ищеца посочените суми, ведно с обезщетение за забавеното им плащане в размер на законната лихва за периода от деня на предявяване на иска пред съда до окончателното погасяване.

Предвид изложеното съдът приема, че решението на районния съд е правилно в частта му, с която е уважен искът за връщане на недължимо платени суми по клаузата за заплащане на неустойка, поради което в тази му част същото ще се потвърди. В частта му, с която е отхвърлен искът за връщане на недължимо платена сума по клаузата а заплащане на договорна 4 лихва решението е неправилно, поради което в тази му част същото ще се отмени, а вместо него ще се постанови друго решение по съществото на спора, с което този иск ще се уважи.

Решението ще се отмени и в частта за разноските, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото пред РС.

Предвид основателността на исковете, ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски както пред въззивната инстанция, така и в първоинстанционното производство досежно иска за заплащане на недължизмо платенеа възнаградителна лихва.

В първоинстанционното производство разноските за този иск са в размер на 102,74 лв., представляващи съответната част от внесените по делото държавна такса и депозит за вещо лице, както и съответната част от адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА, което е в размер на 383,06 лв. Пред настоящата инстанция разноските на ищеца са в размер на внесената държавна такса за обжалването от 25 лв. и 852,64 лв . адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на адвокатско дружество „Г.“.

По тези съображения Съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3684 от 08.11.2022 г., постановено по гр.д. № 333 от 2022 г. на Районен съд - Пловдив, ХХІІ гр.състав в частта му, с която „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК *** е осъден да заплати на В. С. М. с ЕГН ********** сумата от 1526,84 лв. като недължимо платена по клауза за неустойка, предвидена в сключен между страните договор за паричен заем № *** от 29.08.2019 г., както и сумата от 287,26 лв. – разноски по делото.

ОТМЕНЯ решение № 3684 от 08.11.2022 г., постановено по гр.д. № 333 от 2022 г. на Районен съд - Пловдив, ХХІІ гр.състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. С. М., ЕГН **********, срещу „Кредит тайм“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 363,20 лв. – недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва, предвидена в договор за паричен заем № ***/29.08.2019 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА: