Решение № 1129 от 12.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1129 гр. Пловдив, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330113693 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. М. К. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит Стандарт № **** от ****г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит Стандарт № **** от *** г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 4000 лв., при годишен лихвен процент по заема от 41 % и ГПР 49,13 %, със срок на погасяване 36 месеца. Общата дължима от длъжника сума била в размер на 6934,81 лв. Ищецът твърди, че съгласно т.VI от договора закупил допълнителни услуги „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за което кредиторът начислил допълнително сума в размер 1800 лв., както и „Флекси“, предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, за което кредиторът начислил допълнително сума в размер 2080 лв. След добавяне на посочените допълнителни услуги общата дължима сума била в размер на 10814,81 лв. Поддържа, че клаузите, предвиждащи посочените услуги, били нищожни, тъй като те по своята същност представлявали действия по усвояване и управление на кредита в противоречие на 10а, ал.2 ЗПК. Сочи, че процесните допълнителни услуги представлявали неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.3 ЗЗП, а също и противоречали на добрите нрави. Не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.145, ал.2 ЗЗП.

Поддържа основание за недействителност на договора за кредит съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнагражденията за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ не били включени в ГПР, като излага подробни съображения в тази насока. Поради изложеното предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество е депозирало писмен 1 отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва изложените фактически твърдения за наличие на договорна връзка между страните по процесния договор за кредит при твърдяното от ищеца съдържание на правата и задълженията на всяка страна. Излага твърдения, че не са налице сочените от ищеца пороци на договора за кредит. Излага подробни съображения защо счита, че са спазени разпоредбите на чл.11, ал.1, т.7, т.9 и т.10 ЗПК. Намира за неоснователни твърденията на ищеца, че сумите за закупените допълните услуги следвало да се включат при изчисляването на ГПР. Намира, че дори да се приеме, че има нарушение, изразяващо се в неточно посочване на ГПР, то не било толкова съществено, че да води до недействителност на целия договор. Твърди, че сключването на договора за кредит не е обусловено от задължителното предоставяне на допълнителните услуги. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявените установителни искове само на изложените в исковата молба основания, а именно:

– досежно главния иск – нищожност поради нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, предвид твърдяното от ищеца разминаване между посочения в договора и действително приложимия размер на лихвения процент и ГПР между страните, както и нищожност поради противоречие с добрите нрави.

2

- досежно евентуално съединения иск - нищожност на клаузата за допълнителен пакет от услуги съгласно раздел V I от договора поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответното дружество е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит Стандарт № ***** от ***** г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 4000 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в представения от ответника екземпляр на договор за кредит и погасителния план към него, от което се установява, че годишният лихвен процент по заема е 41 % и ГПР е в размер на 49,13 %, със срок на погасяване 36 месеца, както и че съгласно т.VI от договора ищецът закупил допълнителни услуги „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за което кредиторът начислил допълнително сума в размер 1800 лв., както и „Флекси“, предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, за което кредиторът начислил допълнително сума в размер 2080 лв. Страните не спорят относно факта, че предвидените суми за допълнителни услуги не са включени при формиране на ГПР. Поради това спорът между страните е правен и се фокусира около това дали таксите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да се включат в ГПР или не.

По основателността на предявения иск на наведените основания:

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че 3 нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в раздел VI от договора годишен процент на разходите в размер на 49,13 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:

1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;

2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;

3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.