Определение № 3513 от 14.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3513 гр. София, 14.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20238002100805 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1309 от 08.11.2022 г. по в. гр. д. № 260/2022 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 266389 от 03.11.2021 г. по гр. д. № 17280/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Ц. С. против министерство на отбраната и Изпълнителна агенция „Военни клубове и военнопочивно дело“ / ИАВКВПД/ иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79 ЗС за признаване право на собственост върху апартамент № 76 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ 105.06 кв. м, състоящ се от три стаи, столова и кухненски бокс, заедно с мазе № 76 с площ според архитектурен проект 4.52 кв. м. и заедно с 1.5237 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място].

Въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил предмет на предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 16.03.1995 г. между министерство на отбраната /МО/ и Б.

Р. И. - военнослужещ в поделение № 34180, с приблизителна продажна цена от 310 420 недономинирани лв. МО се е задължило да сключи окончателен договор не по-късно от два месеца след подписване на акт обр. 16. В т. 4 е предвидено въвод във владение да се извърши с двустранно подписан протокол, което може да бъде направено и преди сключване на окончателния договор. Купувачът е заплатил по предварителния договор 311 000 неденоминирани лв. От продавача са отправени покани до купувача, последната с дата на издаване 29.01.1998 г., да заплати разликата в цената на имота до пълната строителна стойност.

Прието е, че към датата на сключване на договора, купувачът Б. И. е бил в граждански брак с ищцата, прекратен с развод с влязло в сила на 16.02.2005 г. съдебно решение.

1

Окончателен договор за прехвърляне правото на собственост върху описания в предварителния договор имот не е сключен. По иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, предявен срещу МО, е било образувано гр. д. № 1562/1998 г. на СРС, 24 състав, прекратено с определение на съда от 22.11.2000 г. поради оттегляне на иска.

Прието е, че с протокол от 05.10.2004 г. Б. И. е бил въведен във владение на имота. В протокола е описано фактическото състояние на имота, в това число какво липсва в него – смесителна батерия в бокса и голяма мивка в баня и сифон, тоалетна чиния, казанче в банята и тоалетната; липсват и водомери за топла и студена вода, а входната врата е разбивана с разкъртена каса. Изрично в протокола е записано, че заведеното срещу МО дело е прекратено през м. 11. 2000 г. Преди това – на 26.05.2004 г., Б. И. и М. И. са поискали да бъдат въведени във владение на имота. В жалба от 21.11.2017 г. до изпълнителния директор на ИАВКВПД, както и в молба до МО от 22.11.2017 г., подадени по повод покана да напусне жилището, ищцата е посочила, че тя и съпругът й са били въведени във владение на 05.10.2004 г.

Със заявление вх. № 13/05.01.2009 г. до изпълнителния директор на ИА „Социални дейности на МО“ Б. И. е поискал да му бъде продаден процесният имот – частна държавна собственост, част от ведомствения жилищен фонд на МО.

Съдът е обсъдил няколко писмени доказателства, от които е направил извод за статута на имота като държавна собственост - протокол № 14/29.08.1988 г. на ИК на СНС за предоставяне на МНО на терен в[жк], кв. 5 за комплексно изграждане на посочени жилищни блокове и разрешение за строеж № 26/20.01.1989 г. за терен в[жк], кв. 5 и кв. 6, предоставен на МНО за комплексно изграждане на жилищни блокове № 313, 313А, 314, 314 А, 315 А, Б, В, Г с магазини за около 245 апартамента. Прието е за безспорно, че блок 304 вх. Г, обект 1/288, е идентичен с блок с проектантски номер 315 Г. След строителството през 1997 г. е издадено разрешение за ползване на този блок.

Обсъден е и акт за частна държавна собственост № 06770/29.07.2008 г., съставен на основание чл.68, вр. чл.103 и чл.104 ЗДС, в който е отбелязано, че имотът е предаден за управление на МО. Прието е, че с ПМС № 54/01.04.2010 г. ИА „Социални дейности“ при МО е преобразувана в ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ на пряко подчинение на министъра на отбраната, на която с § 61 ал.1 ПМС № 123/15.05.2015 г. е предоставено управлението и експлоатацията на жилищния фонд на министерство на отбраната.

Прието е за безспорно, че ищцата живее в процесния апартамент. Адресът на имота е вписан като постоянен и настоящ адрес на ищцата и на единия от синовете й.

Обсъдени са доказателствата, свързани с началния момент, от който ищцата живее в апартамента. Според св. С. тя живее в апартамента от преди 2000 г., годината, когато свидетелката за първи път посетила имота, като М. й казвала, че живее там от две – три години преди това; не й е известно М. да е живяла в Испания (по повод такива възражения на ответника МО с оглед отразеното напр. в мотиви към решение по гр. д. № 65032/2016 г. на СРС, както и в мотиви към две присъди на испански съд), нито да е живяла при родителите си в [населено място]. И според показанията на св. И., подлежащи на преценка по реда на чл.172 ГПК, тъй като той е бил страна по предварителен договор с МО за 2 апартамент в същия блок като спорния, М. се настанила през 1998 г. в имота, откогато се е настанил и той, и оттогава живеела в жилището първо с двете си деца, а после само с единия си син; на свидетеля също не е известно М. да е живяла в чужбина.

Обсъждайки протокола за въвод от 05.10.2004 г., който според съда сочи, че апартаментът не е обитаван заради състоянието, в което се е намирал, както и изявлението на ищцата от 26.05.2004 г. и двете жалби до ответниците, адресирани от нея, съдът е приел за недостоверни показанията на свидетелите, че ищцата, съответно съпругът й, са живели в жилището преди 05.10.2004 г.

При тези данни съдът е приел от правна страна, че ищцата не е придобила спорния апартамент по давност.

Прието е, че ищцата упражнява фактическа власт върху процесния имот най-рано от 2004 г., когато е предадено владението върху имота на съпруга й и когато е съставен обсъденият протокол за въвод и откогато самата тя е посочила в изявления до ответниците, че владее имота. Твърденията, че е обитавала имота преди 2004 г., са недоказани с пълно доказване, въпреки че според ответника ИАВКВПД ищцата е владяла имота от 25.03.1998 г. Индиция, че посочените твърдения не отговарят на действителното фактическо положение, са данните по делото, че ищцата заедно със сина си е живяла в Испания.

Прието е, че периодът след 2004 г. до 2018 г., когато е предявен искът, е по-дълъг от необходимото време за придобиване на имота по давност, но ефектът на давността не е настъпил заради статута на процесния имот. От 01.06.1996 г. до 2004 г. давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост- чл.86 ЗС в ред. след доп. ДВ - бр. ЗЗ от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., а дотогава не е могла да се придобие по давност вещ, държавна или общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС (И.. - ДВ, бр. 31 от 1990 г., доп.

ДВ, бр. ЗЗ от 1996 г.), давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г. След 31.05.2006 г. – от 01.06.2006 г. - обаче е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, продължен понастоящем до 31.12.2022 г.

Прието е за основателно възражението на ответниците, че имотът има статут на частна държавна собственост. Предварителният договор за продажбата му е сключен на основание чл. 9а от Указ № 463/1950 г. за създаване на жилищен фонд на МНО (отм.). В чл. 9а от Указа е била предвидена възможност за продажба на жилища от посочения фонд, а съгласно чл.

9а, ал. 2 от Указа, с решението на ИК на ОбНС за отреждане на терен за строителство по този указ държавната земя се счита за предоставена на МНО. Следователно безспорно установено по делото е, че земята, отредена за строителство и върху която е извършено строителството и на процесния имот, е била държавна, от което следва, че и построените обекти на правото на собственост върху нея са станали държавна собственост – чл.92 ЗС.

Статутът на имота като държавна собственост (частна) не се определя от това дали за него има издаден АДС или не, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и ал.3 ЗДС, АДС не пораждат права, а 3 само удостоверяват такива. Ето защо, релевантно за собствеността е осъществяването на конкретен придобивен способ, предвиден като правопораждащ юридически факт за право на държавна собственост. На основание чл. 179, ал. 1 ГПК АДС се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти (в случая, че имотът представлява ново строителство на МО и че е предоставен на МО за управление), а за собствеността на държавата и нейният характер, при положение, че е посочено конкретното фактическо основание за придобиване на собствеността, следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна, съотв. за частна държавна собственост, до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен АДС (арг. и от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС). Следователно представеният по делото АЧДС удостоверява правото на собственост на държавата, поради което имотът, представляващ частна държавна собственост, не може да бъде придобит по давност от ищцата. Извън нормативното регулиране на спорното правоотношение, съответно неотносими към правилното решаване на делото, остават доводите, че продажната цена на имота е била платена, неотносими са и твърденията по какви причини е извършено десезиране на съда от разглеждане на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата М. Ц. С..

Жалбоподателката оспорва извода на съда, че фактическата власт, съответно владението върху прозесния имот, е установено едва през 2004 г. Излага подробни доводи в подкрепа на тезата си, че владението е установено още на 25.03.1998 г., като свързва този момент с прекратяване на делото по чл.19, ал.3 ЗЗД и поетия ангажимент от МО за сключване на окончателен договор, който обаче не е бил изпълнен. Излага и други аргументи за началната дата на установеното владение, като счита, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата, поради което е достигнал до неправилен извод за този факт. На следващо място – не било налице основание за съставяне на АЧДС, поради което съдът неправилно се доверил на представения по делото акт.

Липсвали и доказателства, че земята, върху която е построен жилищният блок, е държавна собственост, както и че е апартаментът е включен във ведомствения фонд на МО. Затова неправилно е прието, че е приложима забраната на чл.86 ЗС, която изключва прилагането на чл.79 ЗС. Счита, че от фактическия въвод във владение на 25.03.1998 г. до съставянето на АЧДС на 29.07.2008 г. е изтекъл необходимият срок на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС.

На следващо място – приемайки, че процесният АДС легитимира държавата като собственик и оттук разсъждавайки за мораториума, въведен с § 1 ЗД на ЗС, съдът влязъл в противоречие с чл.8 ЕКПЧОС, доколкото в случая се касаело за фактическо лишаване от дом, при положение, че е заплатена пълната цена на имота и че жалбоподателката го владеела 24 години. Било налице несъответствие с целите на закона, съгласно решение № 9871/18.07.2018 г. по адм. д. № 966/2018 г. на ВАС. Освен това били нарушени Всеобщата декларация за правата на човека и Х. на основните права на ЕС, като в тази връзка се сочи решение № 14 от 09.05.2016 г. по гр. д. № 4658/2015 г. на ВКС, I- во г. о.