Определение № 2743 от 05.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2743 гр. София, 05.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20238002103879 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Гаранционен фонд, [населено място], чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение №286/12.07.2023г. на Апелативен съд – Пловдив по в.т.д.№301/2023г.

В жалбата са изложени доводи за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост.

Насрещната страна М. Г. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Р.

М., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е допустимо, а поставените въпроси касаят конкретните факти и изискват преценка на събраните по делото доказателства, поради което не отговарят на изискванията за допустимост, съгласно разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38а от Закона за адвокатурата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол.

Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв.

1 по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.557 КЗ за заплащане на сумата от 1 430,65 лв. – разходи за медицински услуги и консумативи от настъпило на 12.02.2019 г. ПТП в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, по вина на неизвестен извършител, с неидентифицирано МПС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Цената на този иск е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК.

Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.

Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди:

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на М. Г. Д. сумата от 30 000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, резултат от настъпило на 12.02.2019г. ПТП в [населено място] на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, по вина на неизвестен извършител, с неидентифицирано МПС, на основание чл. 557, ал. 1, т.1 от КЗ , ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.05.2021 г. до окончателното ѝ изплащане.

За да постанови този резултат, съдът приел, че предявеният иск е допустим. Посочил, че исковата молба е съдържала противоречиви твърдения относно виновното за инцидента лице, с оглед твърденията, че същото било причинено от И. Ш., водач на лек автомобил „Х.“ с рег. [рег.номер на МПС] , а от друга за липса на съставен протокол за произшествието поради неоткриване на водача предизвикал злополуката. Това противоречие било преодоляно с допълнителната искова молба, съдържаща уточнение, че предявената претенцията е за обезщетяване на вредите от произшествие с неидентифицирано МПС и неустановен водач, за което съдът приел, че не представлява предявяване на нов иск, 2 основан на нови обстоятелства.

Въззивният съд намерил за неоснователно и възражението за недопустимост на производството поради неспазена процедура по чл.558, ал.5 от КЗ. Посочил, че по делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че ищцата е предявила пред Гаранционен фонд претенция с вх. № 24-01-206/22.04.2021 г., съдържаща твърдения за настъпило ПТП (с място и дата, съответни на процесните), причинено от неизвестен водач на неидентифицирано МПС, който ударил пресичащата на пешеходна пътека ищца. Към нея били приложени документи свързани с претърпените вреди, банковата сметка на лицето и пълномощно. С оглед на това съдът, приел, че ищцата е изпълнила вменените от закона задължения, за предявяване на писмена претенция пред Гаранционния фонд и представяне на документите, с които разполага. Посочил, че в конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл.558, ал.6 от КЗ, тъй като липсва искане за заплащане на обезщетението на пълномощник. Липсата на плащане в определения от закона тримесечен срок (изтекъл на 22.07.2021 г.), обосновал извода на съда за допустимост на предявения иск.

От фактическа страна въззивният съд приел за установено, че на 12.02.2019 г. в [населено място] на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, е настъпило пътно транспортно произшествие, при което пострадала ищцата М. Г. Д.. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели К. М., В. Й. и П. М., които видели пострадалата пешеходка на земята, на пешеходната пътека, но не знаели коя от спрените около пътеката коли е причинила произшествието. Приел, че неизвестността на водача и автомобила причинили инцидента се установявали и от показанията на свидетеля Б. К., според който при отиването му на мястото на инцидента, заедно с колегата си, не намерили никой. Открили ищцата в болницата, където било и лицето И. Ш. (оказала първа помощ на пострадалата). Не установили следи от удар по автомобила на И. Ш., поради което не съставили протокол за произшествието. Констатирал още, че образуваното досъдебно производство по отношение на И. Ш., водач на лек автомобил Х. с рег. [рег.номер на МПС] , било прекратено, поради липса на доказателства за авторство на деянието, а производството било спряно на основание чл.244, ал. 1, т. 2 от НПК – при наличие на данни за извършено престъпление и неразкриване на извършителя.

Въз основа на изложеното съдът направил извод, че ищцата е пострадала при ПТП, като е била ударена на пешеходна пътека от неидентифицирано МПС с неустановен водач, което е основание за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд съгласно чл. 557, ал.1, т.

1от КЗ.

Съдът посочил, че от заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза и приложената медицинска документация се установява, че вследствие на инцидента М. Д. получила следните травматични увреждания: контузия на лявата коленна става, счупване на външното плато на голямопищялната кост (тибия) с авулзия на предната кръстна връзка от интеркондиларната еминенция, оток и хематом в областта на лява коленна става, довели до трайно затрудняване на движенията на ляв долен крайник. Приел, че същото било тежко увреждане в областта на лявата коленна става, изискващо продължително и комплексно лечение за възстановяването ѝ. Същото включвало няколко болнични престоя:

3 непосредствено след ПТП, от 12.02.2019 г. до 15.02.2019 г., когато била извършена артроскопия на лява коленна става, установена е авулзия на предната кръстна връзка и е препоръчано специализирано лечение по повод на вътреставните увреждания; на 25.02.2019г. било установено закрито счупване на горния край на тибията (големия пищял) вляво, откъсване на кост от интеркондиларната еминенция на големия пищял; от 01.03.2019 г. до 05.03.2019 г., при което била извършена втора оперативна интервенция за синовектомия и репозиция на фрагмента, фиксиран посредством един брой канюлиран винт, гипсова имобилизация с туторна шина за 45 дни; на 25.04.2019 г. за провеждане на рехабилитация, с оплаквания за силни болки, ограничени и болезнени движения в ляво коляно, затруднена походка и ходене с помощно средство, като лечението продължило до 02.05.2019 г. Съдът установил, че независимо от проведените лечения и рехабилитации, ищцата провела консултации с лекар-специалист на 03.05.2019г., 14.05.2019 г., 11.06.2019 г. и 19.06.2019 г. във връзка с продължаващите оплаквания за оток и ограничени движения в лявото коляно. Било ѝ предписано лечение с противовъзпалителни и болкоуспокояващи лекарства, физикални и рехабилитационни процедури. На 11.07.2019 г. М. Д. отново постъпила в лечебно заведение, където били установени хроничен ставен излив, повишена локална температура в областта на лявата коленна става, миграция на поставения в ставата винт, изострени и уплътнени ставни повърхности на лявата коленна става и др. На лицето било проведено оперативно лечение –частична синовектомия и екстракция на винта.

Болничният престой продължил до 14.07.2019г.

Въззивният съд приел, че за провеждане на лечението и рехабилитацията пострадалата Д. ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност в периода от 12.02.2019 г. до 22.07.2019 г., продължен от ТЕЛК до 22.09.2019 г. Към момента на прегледа от ТЕЛК ищцата все още се придвижвала с две патерици. При извършените прегледи на 28.01.2020 г. и на 05.02.2020 г. от физиотерапевт било установено, че движенията на лявата коленна става били силно ограничени, а коляното – леко отточно.

Съдът приел, че интензитетът на болките намалявал постепенно до приключване на оздравителния процес, който продължил около 7-8 месеца. През този период ищцата била със загубена работоспособност и със затруднения в придвижването, което първоначално било с патерици. Отчел обстоятелството, че към датата на изготвяне на експертизата (10.10.2022 г.) било установено функционално възстановяване от травмата на лявото коляно, но при влошени метеорологични условия и при натоварване, било възможно ищцата да изпитва болка.

Обстоятелствата във връзка с високия интензитет на търпените болки от получените увреждания съдът установил и от показанията на разпитаните по делото свидетели Н. Л. и В. Й.. От същите съдът приел, че по време на лечението си ищцата била много притеснена за дъщеря си, която отглеждала сама и която към този момент била в трети клас. По време на болничните ѝ престои се налагало детето да остава при нейни приятелки, а след изписването ѝ от болницата, тя не можела да се справя сама, тъй като не можела да става, имала нужда от помощта на близки и приятели в ежедневните си дейности за личната ѝ хигиена, обличане, пазаруване и грижа да домакинството, за период около пет месеца. Съдът 4 приел, че и след като се върнала на работа, ищцата била трудно подвижна, чувствала се зле и психически: страхувала се от автомобили, страхувала се да пресича, притеснявала се за това, че е непълноценна, че трябва да разчита на други хора и на детето си, което все още било малко, изпитвала неудобство от това, че е трудно подвижна, а работата ѝ е в училище била свързана с деца и изисквала да е по-пъргава. Според свидетелите и до момента ищцата изпитвала болки, приемала обезболяващи, когато ѝ се налагало да ходи по-дълго време.