Решение № 6903 от 17.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6903 гр. София, 12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. И. при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100511391 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.

С решение №20051568 от 04.08.2022г., постановено по гр.дело №14061/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав, е отхвърлен предявения от Й. Й. М., с ЕГН **********, срещу Н. И. С., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.155, ал.2, вр. ал.1 вр. чл.74 ЗЗД за признаване на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 14513.81 лв., представляваща платено изцяло от ищеца, припадащо се в тежест на ответницата задължение по договор за кредит от 21.12.2012г., сключен между Н. И. С., с ЕГН **********, и Финансова къща "Л.-ТМ" АД, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК - 23.04.2018г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъден Й. Й. М., с ЕГН **********, да заплати на Н. И. С., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1200 лв., сторени разноски в исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Й. Й. М., с ЕГН **********, чрез процесуален представител, осъществяващ безплатна правна помощ адв.Д. Д., с която се обжалва изцяло решение №20051568 от 04.08.2022г., постановено по гр.дело №14061/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.155, ал.2, вр. ал.1 вр. чл.74 ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение, като постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон и на събраните по делото доказателства. Излага се, че 1 обоснованият краен извод на СРС, че ищецът е солидарен длъжник по договор за заем о т 21.12.2012г., сключен между Н. И. С. и Финансова къща "Л.-ТМ" АД, и с извършените от него плащания в периода 30.09.2013г. до 05.11.2024г. в общ размер на сумата от 12514.84 лв. е погасил свое задължение, а не чужд дълг, поради което не са налице законовите материалноправни предпоставки по чл.74 от ЗЗД да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, който извод е послужил като основание да се отхвърли предявения иск, е в пълно противоречие на материалния и процесуалния закон, в т.ч. и при допуснати нарушения на основополагащите правни принципи, гарантиращи справедлив съдебен процес /чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и на основните свободи/, установяване на истината в процеса /чл.121, ал.2 от Конституцията на Р България и чл.10 от ГПК/, равенство и осигуряване на условия за състезателно начало /чл.121, ал.1 от Конституцията на Р България и чл.8 и чл.9 от ГПК/ и правото на защита на страната в процеса /чл.122 от Конституцията на Р България/.

Твърди се, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се налага по категоричен начин извода, че ищецът заедно със съпругата си са обезпечили задълженията на ответницата по сключения от нея с Финансова къща "Л.-ТМ" АД договор за заем от 21.12.2012г., като са учредили в полза на заемодателя ипотека на общото им семейно жилище, поради което се явяват ипотекарни длъжници, а не са солидарни такива, както неправилно е приел първоинстанционния съд. Следователно се налага единствения възможен извод, че с извършените в периода от 30.09.2013г. до 05.11.2024г. плащания от ищеца в общ размер на сумата от 12514.84 лв. е погасил чуждо задължение, това на ответницата, поради което основателен се явява предявения иск да претендира от ответницата да му възстанови заплатената вместо нея сума. На следващо място се поддържа още, изводът на първостепенния съд, че ответницата е ангажирала доказателства за наличие на договор за поръчка, по силата на който е извършила изпълнителна сделка – предала е получената в заем сума по процесния договор на ищеца, е обоснован единствено на неясните и противоречиви показания на свидетеля И.И., които не следва да се кредитират, тъй като противоречат на правната и житейска логика и не отразяват действителното фактическо положение.

Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения установителен иск.

Въззиваемата страна - Н. И. С., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.С. Ц., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излагат се доводи, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона. Поддържа се, че немотивирано и без опора в представените по делото доказателства е релевираното във въззивната жалба твърдение, че ищецът - Й. Й. М. не е солидарен длъжник по процесия договор за заем о т 21.12.2012г., сключен между ответницата и Финансова къща "Л.-ТМ" АД. Твърди се, че правилен е изводът на първоинстанционния съд, че ищецът и ответницата са солидарни длъжници по процесния договор за заем и респективно всеки от тях отговаря за погасяване на цялото задължение, поради което не би могло да се приеме, че ищецът е изпълнил чуждо задължение в какъвто смисъл са неговите фактически твърдения в исковата молба. По тези аргументи се поддържа, че постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения иск е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Предявен е от Й. Й. М., с ЕГН **********, срещу Н. И. С., с ЕГН **********, 2 установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. чл.167 ЗЗД във вр. чл.74 ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. чл.167 ЗЗД във вр. чл.74 ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е подробно изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Противно на релевираните оплаквания във въззивната жалба настоящият състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. чл.167 ЗЗД във вр. чл.74 ЗЗД, първостепенният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не се установява при условията на пълно и главно доказване материалните предпоставки на нормата на чл.74 от ЗЗД, съгласно която този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Посочената правна норма регламентира условията, при които когато едно трето лице изпълни чуждо задължение встъпва в правата на удовлетворен кредитор, като основната цел е да се обезпечи удовлетворяването на правата, които третото лице има срещу длъжника. В разглеждания случай първостепенният съд след като е направил анализ на събраните по делото доказателства е обосновал краен извод, че ищецът (чиято е доказателствената тежест, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и чл.8, ал.2 ГПК) не е доказал по безспорен и категоричен начин, чрез т.нар. пълно доказване (изключващо всякакво съмнение), твърдяното от него обстоятелство, че е заплатил чуждо задължение и по-конкретно това на ответницата, произтичащо от процесния договор за заем от о т 21.12.2012г., на което основание е отхвърлена предявената суброгаторна претенция. Решението по същество е правилно, като на основание чл.272 3

ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. чл.167 ЗЗД във вр. чл.74 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. чл.167 ЗЗД във вр. чл.74 ЗЗД, които са обосновани при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на материалния закон и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

На първо място въззивният съд следва да се разгледа релевираното във въззивната жалба оплакване за допуснати от първостепенния съд при разглеждане на делото нарушения на основополагащите правни принципи, гарантиращи справедлив съдебен процес /чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и на основните свободи/, установяване на истината в процеса /чл.121, ал.2 от Конституцията на Р България и чл.10 от ГПК/, равенство и осигуряване на условия за състезателно начало /чл.121, ал.1 от Конституцията на Р България и чл.8 и чл.9 от ГПК/ и правото на защита на страната в процеса /чл.122 от Конституцията на Р България/, което счита за неоснователно. Наведеният в горния смисъл довод от въззивника е общ, неконкретизиран, не се твърди, съответно липсват посочени конкретно допуснати нарушения от първоинстанционния съд. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба, подадена от ищеца не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, в случай, че бяха основателни са основания за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на ищеца за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна жалба, се явява неоснователен.