Решение № 85 от 18.03.2022, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. Перник, 18.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

РОМАН Т. НИКОЛОВ при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско дело № 20221700500072 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от М. Д. Н., чрез пълномощника адв.Ц., против решение № 270/28.10.2021 г. по гр.д. № 3235/2021 г. по описа на Районен съд- Перник с което са ОТХВЪРЛЕНИ изцяло предявените от жалбоподателката искове с правно основание чл.439, ал.1, вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, не съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение) за сума в размер на 4197,01 лева – главница в периода от 01.09.2006 г. до 30.04.2009 г., ведно със законна лихва от 16.12.2012 г. до окончателното плащане, както и за сума в размер на 909,72 лева законна лихва за забава в периода от 30.10.2006 г. до 29.09.2009 г. и сума в общ размер на 452,13 лева –разноски, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист на 25.06.2012 г. в рамките на ч.гр.д. No 8126/2011 г. по описа на Районен съд Перник, като неоснователни, поради неизтичане на законоустановения давностен срок.

Решението се обжалва изцяло, вкл. в частта за разноските.

В жалбата се сочи, че вземанията на ответника са свързани с предоставяне на топлинна енергия и представляват вземания за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД и се погасяват с тригодишна погасителна давност. И в теорията, и в практиката, според жалбоподателката, влязлата в сила заповед не се приравнява на влязло в сила съдебно 1 решение. Като е приел обратното районния съд е нарушил закона. На следващо място, настоява се, че в изпълнителния процес е настъпила т.нар. „перемпция“, като изпълнителното производство следва да се счита прекратено екс леге на основание чл.433, ал.1 т.8 ГПК. Развиват се подробни доводи срещу приетото от районния съд в противната насока, като се изразява несъгласие и с тезата на първата инстанция, че давността следва да се счита прекъсната и с отговора на исковата молба.

Претендират се и разноски.

От ответното дружество не е постъпил отговор на въззивната жалба, изразено е становище по същество, като се моли обжалваното решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.

Пернишкият окръжен съд, след като обсъди доводите на страните намира следното:

При извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Съдът при въззивния контрол за правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Районния съд е установил правилно фактите по делото, като е придал на събраните доказателства значението, което те действително имат. При приобщаване на доказателствения материал първата инстанция е съблюдавала точно предвидения в ГПК ред за това. Фактите са следните:

От приложената по делото заповед за изпълнение се установи, че срещу ищеца е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, описани в исковата молба.

Установи се също, че изпълнителния лист е издаден на 25.06.2012 г.

Пред районния съд е приобщено, като писмено доказателство копие на и.д. No 42/2013 г. по описа на ЧСИ С.Д.. От същото се установява, че то е образувано на 10.01.2013 г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. No 8123/2011 г. на Районен съд Перник за сумите, посочени в исковата молба. С молбата за образуване са посочени конкретни изпълнителни способи, следователно депозирането на същата е действие, годно да прекъсне давността за вземането, съгласно чл.116 ЗЗД. По повод последваща молба е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, но третото задължено лице е отговорило, че няма такъв служител, поради което запорът не е произвел действие. На 13.03.2014 г. е наложен запор върху притежаваното от ищеца МПС. На 11.02.2016 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. На 14.06.2018 г. е депозирана нова молба от ответникавзискател, в която са инкорпорирани искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи, а на 16.08.2018 г. е наложен запор върху банковата сметка на ищеца, като давността отново е прекъсната. В рамките на това изпълнително производство други 2 действия, водещи до прекъсване на давността след тази дата не са извършвани.

При така установеното, въззивният съд намира, че предявените отрицателни установителни искове по чл.439 ГПК са неоснователни. В тази връзка районния съд е развил подробни и убедителни доводи с които настоящият състав е напълно съгласен и не се налага тяхното детайлно преповтаряне. На първо място, изложени са подробни и убедителни съображения за това, че погасителната давност за вземането установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна давност по арг. от чл.117, ал.2 ЗЗД, който срок е приложим и в настоящия случай. Настоящият въззивен състав намира за необходимо изрично да отбележи, че споделя изцяло това становище по наведените от първата инстанция доводи.

Наведените с въззивната жалба възражения за изтекла погасителна давност и прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция са били предмет на обсъждане и в първоинстанционното производство.

От правна страна правилно първия съд е изяснил, че за прекъсването на давността е от значение датата на влизане в сила на акта подлежащ на принудително изпълнение, исканията за прилагане на конкретни изпълнителни способи, на коя дата е било предприето валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение е погасено по давност. Ето защо, за изясняване на спорния предмет от значение е, от една страна- дали е налице висящо производство по принудително изпълнение, както и дали в рамките на същото са били предприемани действия, годни да прекъснат давността за вземането, респ. кога са били предприемани същите.

Правилно, по- нататък е съобразено, че към момента на образуване на процесното изпълнително дело е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Поради това до 26.06.2015 г., когато с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение на този въпрос, а именно, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не спира, и давността в настоящият казус не е спирана или прекъсвана.

Съобразно задължителните указания по посочения тълкувателен акт, давността /след 26.06.15 г./ се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Поради това, както се посочи, погасителната давност за процесните вземания е прекъсната първо на 11.02.2016 г., когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца.

На 14.06.2018 г. когато е депозирана нова молба от ответника- взискател, в която са инкорпорирани искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи и на 16.08.2018 г. когато е наложен запор върху банковата сметка на ищеца.

Това е така, тъй като с т.10 на цитираното ТР изрично е посочено, че: „Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен 3 изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица“.

Видно е, че съобразно гореизложеното, че между което и да е едно от описаните действия водещи до прекъсване на погасителната давност не е изтекъл период по - дълъг от пет години, следователно към датата на предявяване на иска погасителната давност не е изтекла.

По отношение на твърдяната с въззивната жалба „перемпция“ настоящият състав намира следното:

Действително между 11.02.16 г. когато е наложен запор и постъпилата на 14.06.18 г. молба за налагане на нов такъв, изпълнителни действия не са осъществявани по искане на взискателя. Перемпцията обаче е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.

Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, както е в конкретния случай, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Следователно искането на ответното дружествовзискател за налагане на запор върху банкова сметка от 14.06.18 г. и наложеният такъв на 16.08.18 г. са напълно редовни процесуални действия, годни да прекъснат погасителната давност.

Както е посочено в решение № 37/ 24.02.21 г. по гр. 1747/20 г. на 4 отд. на ВКСЕдинствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника.

То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела.

4

По изложените съображения,с решението си първоинстанционният съд, като е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния съд, е постановил съдебен акт, който не страда от пороците, посочени във въззивната жалба и на основание чл. 272 ГПК следва да бъде потвърден, вкл. и в частта на разноските.

С оглед изхода на делото в тежест на жалбоподателя следва да се присъдят сторените от ответника разноски за юк възнаграждение. С оглед на правната и фактическа сложност на делото и направеното възражение за прекомерност същите следва да бъдат определени в размер на 100 лв.

Предвид изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 270/28.10.2021 г. по гр.д. № 3235/2021 г. по описа на Районен съд- Перник.

Осъжда М. Д. Н., със снета самоличност и ЕГН, да заплати на „Топлофикация Перник“ АД сумата 100 лв. разноски за юристконсулско възнаграждение пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5