Решение № 5574 от 22.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5574 гр. София, 22.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100506193 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 20134501 от 06.01.2025 г., постановено по гр. д. № 3125 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 49-ти състав, са отхвърлени предявените от М. П. М. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, искове с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 4 955,35 лв. – главница, законна лихва в размер на 1 871,55 лв., мораторна лихва в размер от 1 576,32 лв., 168,06 лв. – държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното Решение е постъпила въззивна жалба от ищцата М. П. М., чрез пълномощника й - адв. Р. Р. – САК, с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Сочи, че изпълнително дело №20178410409899/2017 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841, район на действие – СГС, е образувано неоснователно, неправилно и необосновано, тъй като изп. д. № 20138410403489/2013 г. е прекратено по давност, за което е изложил твърдения в исковата молба. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявените искове.

Ответникът „Бест Кепитъл България“ ЕАД (предишно наименование „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД), представляван от юрк. Г. Балъкчиева, с надлежно учредена представителна власт по делото, е представил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба. Твърди, че определяща за погасителната давност е не датата на прекратяване на изпълнителното производство, а на предприетото последно валидно изпълнително действие, от който момент започва да тече нова погасителна давност за вземането и следователно моментът, в който е настъпила 1 перемпцията, не е меродавен на давността. Излага доводи, че от представените доказателства се установява, че давността е била прекъсвана многократно с наложените по делото запори. Моли да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение, като претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Предвид оплакванията в жалбата, които препращат съм исковата молба, следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години.

Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК.

Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало 2 принудително изпълнение само ако то се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

В заповедното производство на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение. Противното би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са Определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

При съобразяване на изложеното, и доколкото не се установява срещу заповедта за изпълнение да е подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда приема, че с влизането в сила на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. д.

1425/2012 г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград, II с-в, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от 31.10.2012 г. е започнал да тече срокът на новата погасителна давност за процесните вземания, който е петгодишен. Тъй като по делото не са представени доказателства за обратното, датата на издаването на изпълнителния лист следва да бъде зачетена за първоначалната дата, от която започва да тече погасителната давност. Следва да се посочи още, че съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като с Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като цитираните Постановление на Пленума на ВКС и ТР са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. В конкретния случай изпълнително дело №20138410403489 по описа на ЧСИ Н.М. с рег. № 841 от регистъра на КЧСИ е образувано от взискателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на 20.03.2013 г. въз основа на изпълнителен лист от 31.10.2012 г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което и в конкретния случай едва от 26.06.2015 г. е започнала да тече 5-годишната погасителна давност за вземането по процесния 3 изпълнителен лист.

Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че в мотивите съдържащи се към т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието следното: „… Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана…“ . С оглед на възприетото в цитираното Тълкувателно решение следва да се отбележи, че давността не се прекъсва с предприемането на действия от страна на съдебния изпълнител или реалното налагане на запор, а е достатъчно поискването от взискателя или предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.

В конкретния случай след образуването на изпълнително дело на 20.03.2013 г., както и след конституирането на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД и образуването на изп. д.

№ 20178410409899 по описа на ЧСИ Н.М. с рег. № 841 от регистъра на КЧСИ давността е прекъсвана многократно – на 08.04.2013 г. (след което е започнала да тече нова давност от 26.06.2015г.), на 30.10.2017 г. /постановление на ЧСИ за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца/, на 14.12.2017 г. /постановление на ЧСИ за налагане на запор върху банкови сметки на ищеца/, на 12.02.2019 г. /искане на взискателя за извършване на опис/, на 13.03.2020 г., на 28.10.2020 г. /искане на взискателя за извършване на опис/ и на 30.03.2021 г., като между извършването на всяко едно от посочените изпълнителни действия до подаване на исковата молба на 27.11.2017 г. не е изминал период по-дълъг от пет години.