Решение № 1210 от 11.10.2023, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1492/2023
- Вид
- Решение № 1210
- Подписан
- 11.10.2023
- В сила
- 11.10.2023
- Състав
- Стефка Тодорова Михова, Борис Димитров Илиев, Николай Колев Стоянов
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.55, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.10а · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.3, т.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- §1, т.1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 1210 гр. Пловдив, 11.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Стефка Т. Михова
Членове:
Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело № 20235300501492 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Вива кредит“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г,
ЕИК 201995287, представлявано от управителя С. П. П., чрез пълномощника му адв. А.
Н., против
Решение №3968 от 25.11.2022г., постановено по гр.д.
№7115/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІІ гр.с., с което дружеството е осъдено да заплати на А. П. И., ЕГН **********, сумата от 501,02 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; сумата от 542,09 лв.недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание неустойка по договор за потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; сумата от 1887 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание такса за експресно разглеждане на заявка за кредит по договор за потребителски кредит 1
№5509488 от 21.02.2019г.; ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 17.05.2022г. до окончателното им заплащане. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и отхвърляне на исковите претенции.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по нея- А. П. И., ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адв. Д.
Б., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на обжалваното решение.
Предмет на разглеждане в производството е и частна жалба на Адвокатско дружество „К., Б. и И.“, чрез управителя адв. К. К., против Определение №406 от 11.01.2023г., постановено по гр.д. №7115/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІІ гр.с., в частта му, с която по реда на чл.248 от ГПК е било оставено без уважение искането за изменение на постановеното по делото Решение №3968 от 25.11.2022г. в частта му за определеното адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и определяне на адвокатско възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. нея
Не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по „Вива кредит“ ООД.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
По въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че 2 същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищцата А. П. И., ЕГН **********, иска постановяване на решение, с което ответникът „Вива кредит“ ЕООД да бъде осъден да й върне сумите от 501,02 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; сумата от 542,09 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание неустойка по договор за потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; сумата от 1887 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание такса за експресно разглеждане на заявка за кредит по договор за потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба17.05.2022г. до окончателното им заплащане. В исковата молба са изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изложени са доводи, че уговорената в договора възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, а клаузата в договора за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит била нищожна поради противоречието й с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил сключен договор за паричен заем №5509488 от 21.02.2019г., съгласно 3 който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 3000 лв. за срок от 60 седмици, при посочени в договора годишен лихвен процент- 40,32%, годишен процент на разходите- 49,37%. С чл.1 от договора кредитополучателят се е задължил да заплати такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем в размер на 1887 лв., която се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора заемателят се е задължил в 3- дневен срок от усвояването на сумата по договора да предостави на заемодателя обезпечение- поръчител- физическо лице, което да отговаря на посочени в договора условия, или банкова гаранция, а съгласно чл.4, ал.2 при неизпълнение на посоченото задължение заемателят дължи неустойка в размер на 1257,90 лв., която се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.
По делото няма спор между страните, а и се установява от представената от ответното дружество справка, че по посочения договор ищцата му е заплатила сумите 501,02 лв.- възнаградителна лихва; 542,09 лв.- неустойка и 1887 лв.- такса за експресно разглеждане на заявка за кредит.
Доводите на ищцата, че посочените суми са били заплатени без основание, тъй като договорът за заем е недействителен са основателни.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит кредитополучателят се е задължил да заплати такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за кредита, както и неустойка за непредоставяне на обезпечение. които се начисляват и заплащат заедно с погасителните вноски по кредита.
По делото се установява от съдържанието на договора, а и по това няма спор между страните, че размерът на така уговорените такси и неустойка не е бил включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и 4 условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК " общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая уговорените в договора такса за допълнителна услуга и неустойка не са били включени в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането им са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.
Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. П ри сключване на процесния договор за кредит е 5 налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. При това положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.