Решение № 178 от 06.10.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. Пловдив, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско дело № 20265000500295 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на Н. Н. А. против Решение № 182/ 24.04.2026 г. по гр. д. № 135/ 2025 г. на ОС – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения против Върховен касационен съд на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от правораздавателната дейност на ответника - постановеното Определение № 758 от 10.11.2020 г. по гр.д. №1132/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., ведно със законните лихви.

Жалбоподателят оспорва извода на окръжния съд за липса на предпоставките по чл. 2в ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ВКС. Излага съображения, че с недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за липса на дискриминация по отношение на ищеца, ВКС е допуснал съществено нарушение на правото на ЕС – чл. 20 и чл. 21 ХОПЕС, за което следва да отговаря по чл. 2в ЗОДОВ. Иска да се отмени обжалваното решение, вместо което се постанови ново, с което да се уважи изцяло предявения иск.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ВКС, който чрез пълномощника си оспорва въззивната жалба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законния двуседмичен срок по чл. 259 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на инстанционен съдебен контрол, поради което е допустима.

Производството по гр. д. № 135/ 2025 г. на ОС – Пазарджик е образувано по искова молба на Н. Н. А., с която е предявил против Върховен касационен съд иск за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС - чл. 2 ДЕС, чл. 18 ДФЕС, чл. 20 и 21 ХОПЕС, гарантиращо защита от дискриминация, който с Определение № 758/10.11.2020 г. по гр. д. № 1132/2020 г. на ВКС ІІІ г.о. не е допуснал до касационно обжалване на постановеното по в. гр. д. № 699/ 2019 г. решение на ОС – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения против ГД „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр.

От фактическа страна не е спорно, че с Решение № 408/ 08.11.2019 г. по в. гр. д. № 699/ 2019 г. на ОС – Пазарджик е потвърдено постановеното по гр. д. № 4941/ 2018 на РС – Пазарджик решение, с което е отхвърлен предявения от Н. Н. А. против ГД „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. за допуснато нарушение, изразяващо се в неблагоприятно третиране, пряка и непряка дискриминация по лично положение на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“.

С Определение № 758/10.11.2020 г. по гр. д. № 1132/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

При тези данни настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за процесуално недопустимо. Предявеният иск е по чл. 2в ЗОЗОВ, който урежда предпоставките и реда за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване правото на Европейския съюз.

Посоченото законодателно решение е продиктувано от възприетото в практиката на СЕС разбиране (Francovich and others v. Italian State, C – 6/ 90, С – 9/ 90), че принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени на 2 частноправни субекти, вследствие на нарушения на общностното право, за които държавата носи отговорност, е присъщ на системата на Договора. В производството по чл. 2в ЗОДОВ държавата участва чрез органа, който е причинил увреждането, който е надлежен ответник по иск. В решението по дело C – 224/ 01 (Gerhard Köbler срещу Република Австрия) е прието, че принципът, че държавите членки са задължени да обезщетяват за вреди, причинени на лица от нарушения на правото на Общността, за които те носят отговорност, е приложим и когато твърдяното нарушение произтича от решение на съд, постановено като последна инстанция. В т. 34 от цитираното решение е разяснено, че съдът, който се произнася като последна инстанция, по дефиниция е последният съдебен орган, пред който лицата могат да отстоят правата, предоставени им от правото на Общността. Според т. 53 отговорност на държавата за нарушение на правото на Общността с решение на национален съд, отсъждащ като последна инстанция, може да възникне само в изключителния случай, когато съдът явно е нарушил приложимото право.

Предвид изложеното следва да се приеме, че за последна инстанция, легитимирана да отговаря за вреди от нарушаване правото на ЕС, следва да се счита юрисдикцията, чието решение по съществото на спора е влязло в сила.

Поради това отговорността на ВКС може да бъде ангажирана в хипотезата на допуснато до касационно обжалване въззивно решение и постановено решение по съществото на спора. Когато ВКС не допуска въззивното решение до касационно обжалване, той не взима отношение по приложението на общностното право. В този случай легитимиран да отговаря по иска по чл. 2в ЗОДОВ е въззивният съд, за който се твърди, че е решил спора в нарушение на правото на Общността. Отговорността на ВКС при недопускане на касационно обжалване може да се ангажира само ако това действие на съда само по себе си нарушава правото на ЕС – ако в касационната жалба е повдигнат въпрос по правото на ЕС от значение за решаване на спора или при явно нарушение на общностното право, който с оглед принципа на ефективност касационната инстанция следва да разгледа по същество дори и жалбата да не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК (т. 52 от решение по дело С – 3/ 16, Lucio Cesare Aquino срещу Belgische Staat ), или като последна инстанция е имал задължение по чл. 267, § 3 ДФЕС да отправи преюдициално запитване (т. 3 от диспозитива на решението по дело С – 3/ 16). Следва да се отбележи, че понятието „последна инстанция“ има различно съдържание от 3 гледна точка на процесуална легитимация и задължението за отправяне на преюдициално запитване по чл. 267, § 3 ДФЕС - за целите на процесуалната легитимация това е органът, който последен се е произнесъл по съществото на спора или е бил длъжен да се произнесе по приложението на правото на ЕС, а относно задължението по чл. 267, § 3 ДФЕС – най – висшестоящият орган в системата на съдилищата, чиито актове са окончателни.

В настоящия случай в исковата молба не се съдържат твърдения за обстоятелства, обосноваващи отговорността на ВКС по чл. 2в ЗОДОВ поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване – че в касационната жалба и изложението за допускане до касационно обжалване са повдигнати въпроси относно приложение на правото на ЕС, по които ВКС е бил длъжен да вземе отношение. Касационното обжалване се допуска на формални предпоставки, които на този етап изключват разглеждане на спора по същество, поради което при липса на оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на правото на ЕС и при липса на очевидно нарушение, касационната инстанция не е длъжна да вземе отношение по него. Практиката на ВКС приема, че отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана само срещу процесуален субституент – юрисдикция, която действа като последна инстанция в съответното производство (Определение № 60354/04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, Определение № 4406/20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС). С оглед спецификата на касационното производство във фазата по допускане до касационно обжалване в настоящия случай ВКС не е взел становище относно приложимото право, поради което независимо от йерархичното му място в конституционно установената система на съдилищата не може да се счита за последна инстанция. От изложеното следва да се приеме, че ВКС не е материално легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като не е допуснал твърдяното нарушение на правото на ЕС.

Предявеният иск е неоснователен и на друго основание. Основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ е допуснато от съдилищата нарушение на правото на ЕС, т. е. при разрешаване на конкретния правен спор съдилищата не са приложили или са приложили погрешно общностното право. Спорът, с който ищецът е сезирал съдилищата, за който твърди, че е решен в противоречие с правото на ЕС, е за наличието на 4 дискриминация поради неравното му третиране със затворници, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ в други затвори, относно материално – битовите условия на изтърпяване на наложеното му наказание „доживотен затвор“. В настоящето производство ищецът претендира, че спорът по гр. д. № 4941/ 2018 на РС – Пазарджик, завършил с отхвърляне на исковата му претенция по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр., е решен в нарушение на чл.

21, § 2 от ХОПЕС, който установява забрана на всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. За да е налице нарушаване на правото на ЕС относно защитата от дискриминация, е необходимо твърдяното нарушение да се отнася до права, предоставени от правото на ЕС. За права, които не произтичат от правото на ЕС, защитата срещу нарушаването им поради дискриминация следва да се осъществи по предвидения в националното законодателство ред Закона за защита от дискриминация. В тази връзка следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл. 21 ХОПЕС не се прилага самостоятелно към чисто национални права. ХОПЕС е адресирана до държавите членки, когато прилагат правото на ЕС, съгласно чл. 51, § 1 ХОПЕС, а в някои случаи според практиката на СЕС е приложима и в частноправни отношения, когато попадат в приложното поле на правото на ЕС. ХОПЕС е приложима и за права, регулирани от националното право, но само когато то урежда или изпълнява права, които произтичат от правото на ЕС. Правният режим на изтърпяване на наложените от националните съдилища наказания, материално – битовите условия, при които са поставени осъдените на лишаване от свобода, и правното положение на осъдените не се обхващат от приложното поле на правота на ЕС, тъй като са предмет на регулация единствено на национално ниво (Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража). След като правният спор по гр. д. № 4941/ 2018 на РС – Пазарджик не попада в приложното поле на правото на ЕС, не са налице предпоставките по чл. 2в ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за допуснато съществено нарушение на европейското право от съдилищата. По изложените съображения настоящият състав намира обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения от Н. Н. А. иск по чл. 2в ЗОДОВ, за правилно, поради 5 което следва да се потвърди.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 182/ 24.04.2026 г. по гр. д. № 135/ 2025 г. на ОС – Пазарджик.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6