Решение № 403 от 17.07.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 403 гр. Велико Търново, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Еманоел Вардаров

Членове:

Йордан Воденичаров

Любка Милкова при участието на секретаря Мария Й. Ранкова като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20244100500400 по описа за 2024 година

За да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 ГПК.

Предмет на подадената от името на Р. И. Ш. от гр. В.Т. чрез пълномощника й – адвокат А. Д. от САК , въззивна жалба е Решение № 551/28.03.2024 г. по гр.д. № 2383/2023 г. на ВТРС, в частта му , с която е отхвърлен иска срещу „СТИК КРЕДИТ“АД – гр.Шумен за връщане на сумата 728,05 лева, получена без основание във връзка с договор за потребителски кредит № 657983/20.11.2020 г. за разликата от присъдения / 488,31 лева/ до претендирания му размер / 728,05 лева/, възлизаща на сумата от 239,74 лева , с молба да бъде отменено и искът уважен и в тази му част, с присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗА в размер на 493,34 лева с ДДС .

Изложени са оплаквания / доводи/ за неправилност на решението в отхвърлителната му част, поради това , че макар и съдът да е признал за нищожни клаузата за неустойка, предвидена поради неизпълнение на вменено на потребителя задължение да предостави обезпечение на кредита, както и клаузите, предвиждащи такси за събиране на вземането , погрешно е приел в противоречие с правилото на чл.23 от ЗПК , че в останалата си част договорът е породил действие.

В с.з. писмено поддържа жалбата.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК другата страна не е подала отговор на жалбата и не се представлява .

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Предявен е иск, чиято правна квалификация се извежда от нормата на чл.23 ЗПК, вр. с чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД.

1

Ищцата Р. И. Ш. от гр. В.Т. чрез пълномощника си адвокат А. Д. от ВТАК твърди, че на 20.11.2020 г. е сключила по електронен път/ от разстояние / с ответното дружество договор за потребителски кредит№ 657938 , въз основа на който й е предоставен паричен заем за потребление в размер на 1000 лева , при постоянен годишен лихвен процент в размер на 36 %, ГПР в размер на 42,58 % със срок за погасяване 12 месеца , с общ размер на плащанията – 1239,74 лева , включващ уговорката / чл.7, ал.1 / , че изпълнението ще бъде обезпечено от потребителя чрез осигуряване на действието на трето физическо лице в 3 дневен срок от получаване на заемната сума, което да сключи договор за поръчителство с кредитора или да предостави банкова гаранция, съдържаща изявление на банката да изплати на втория всички задължения на първия в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора, като и третото лице – поръчител и банковата гаранция следва да отговарят на определени в ОУ изисквания. Ако задължението по чл.7 не бъде изпълнено , потребителят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума, за всеки ден, за който не е предоставено обезпечение, като страните са уговорили, че начислената неустойка се заплаща заедно с всяка една погасителна вноска/ чл.17 /, като общият й размер посочен в погасителния план възлиза на 871.54 лева. Погасила е изцяло всички вменени й задължения по договора/ главница, лихви , неустойка/ в общ размер на 1728,05 лева.

Развива доводи за недействителност на целия договор за потребителски кредит въз основа на положения/ обстоятелства на опороченост , поставящи го в нарушение на повелителните изисквания на нормите на чл.11, ал.1, т.10 , т.11, т.20, чл.19, ал.1 , вр. с чл.22 ЗПК: предвидената неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова следва да е включено в ГПР, а това не е сторено и се получава несъответствие между действителния такъв и посочения в договора / няма пълна информация които точно разходи го формират / ; неустойката е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави / чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД/; клаузата на чл.27, ал.1 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. с чл.8 пар.1 от Директива 2008/48/ЕО, вр. с чл.16 ЗПК; клаузата на чл.1, т.3 за възнаградителната лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави/ чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД/ , тъй-като годишният лихвен процент надхвърля повече от три пъти законната лихва и нарушава принципа на справедливостта и за недопустимостта на облагодетелстването на кредитора за сметка на потребителя.

Предвид горетвърдяното моли съда да постанови решение , с което осъди ответното дружество да й върне сумата 728,05 лева като недължимо платена, явяваща се разликата между общия размер на плащанията по договора и получената в заем сума , заедно със обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и направените по производството разноски .

Ответникът е оспорил иска и моли да бъде отхвърлен като неоснователен с възражения / доводи/ за валидност на спорните клаузи на договора , а неустойка не е начислявана и събирана.

Юридическият факт на сключен от разстояние посредством подробно описания в отговора на исковата молба електронен процедурен/ системен/ начин , договор за потребителски кредит във вид на паричен заем / чл. 6, чл.7, чл.8, чл.10, чл.11 на ЗПФУР, вр. с чл.2, ал.1, чл.3, ал.1, ал.2 , чл.13, ал.4, изр.2-ро вр. с ал.1 ЗЕДЕП, чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/, съдържанието му, както и факта на извършените плащания по договора по основание /видове/ в общ размер на 1728,05 лева са установени по смисъла на чл.154, ал1 ГПК от събраните писмени доказателства и заключението на приетата съдебно2 счетоводна експертиза .

Въззивното обжалване на отхвърлителната част на решението насочва дължимо внимание от съда само по въпросите недействителен ли е целия договор за потребителски кредит по смисъла на чл.22 ЗПК , в който случай би се дължало връщане и на платената сума отнесена за удовлетворяване на вземането за уговорената възнаградителна лихва / чл.23 ЗПК/ и съответно невалидна ли е и тази клауза ?

Отговорът е отрицателен.

Уговорката за годишен лихвен процент от 36 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е умозрително валидна.

Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на финансовия пазар е лишено от логика.

Да се отрече правната й валидност би означавало да се отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД.

Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това твърде абстрактно основание в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана причина за това.

В случая изложената причина за такава отрицателна квалификация на оспорената уговорка за възнаградителната лихва - превишаване на трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми и двукратния размер за обезпечените заеми , при положение , че в годишния лихвен процент е трябвало да се добави и възнаграждението за поръчител, по същество представляващо печалба за кредитора/ „скрита лихва“/ , категорично не е неудържимо оправдана и съответно липсва основанието за нищожност , на което се позовава страната.

Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична, просветна и вътрешно естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

3

Това би било така, освен при учебникарските традиционни казуси / дадена клауза да се основава на факт на престъпно деяние - например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , лихварство, „покупка“ на дете и др. или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо- например поето насрещно „натурално“ задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е нормално да бъде и т.н. /, така и когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо засяга вековни принципи на правото - за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н..

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено вземане като на явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/ , а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нуждакато основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/.

Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/ вж. чл.19, ал.4 ,чл.21, ал.2 , чл.32, ал.4, чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/.

За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/ максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1 на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2 ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/.