Определение № 4230 от 23.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4230 гр. София, 23.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Частно касационно гражданско дело № 20258003101356 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 9125/30.12.2024 година, подадена от Министерство на правосъдието [населено място], срещу определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година.

С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното определение № 577/15.07.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 746/2023 година, с което е оставена без уважение подадената от Министерство на правосъдието [населено място] молба с вх. № 3718/05.06.2024 година за изменение на определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата открито съдебно заседание по гр. д. № 746/2024 година, в частта му за разноските, с която Министерство на правосъдието [населено място] е осъдено за заплати на И. А. М. сумата от 2160.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение за предявения срещу него обратен иск, като искането на М. за присъждане на разноски да бъде оставено без уважение или евентуално да бъде намалено до минималния. размер по Наредба № 1/23.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със сегашно наименование Наредба № 1/23.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа).

В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което подадената от Министерство на правосъдието [населено място] молба с вх. № 3718/05.06.2024 година за изменение на определение № 1

232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата открито съдебно заседание по гр. д. № 746/2024 година, в частта му за разноските бъде уважена. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна.

Ответникът по частната касационна жалба И. А. М. е подал отговор на същата с вх. № 1171/18.02.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година и такова не следва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставяне без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея определение.

Ответникът по частната касационна жалба К. Б. К. е подал отговор на същата с вх. № 1354/24.02.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година и такова не следва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставяне без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея определение.

Министерство на правосъдието [населено място] е било уведомено за обжалваното определение на 23.12.2024 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 9125/30.12.2024 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че с определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата, открито съдебно заседание съставът на Окръжен съд Добрич бил прекратил производството по гр. д. № 746/2023 година по описа на съда поради оттегляне на главните искове от К. Б. К., на основание чл. 232 от ГПК и бил присъдил разноски в полза на ответника по тях Министерство на правосъдието [населено място] и на ответника по обратния иск И. А. М.. С молбата си по чл. 248 от ГПК с вх. № 3718/05.06.2024 година Министерство на правосъдието [населено място] било поискало определението от 31.05.2024 година да бъде отменено в частта му, с която е осъдено да заплати на М. сумата от 2160.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение по предявения срещу него обратен иск с цена от 38 380.00 лева, а в условията на евентуалност същото да бъде определено в минимален размер по Наредба № 1/23.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със сегашно наименование Наредба № 1/23.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа). От доказателствата по делото се установявало, че с платежно нареждане И. А. М.

2 бил заплатил по банков път сума в размер на 4320.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по гр. д. № 746/2023 година по описа на Окръжен съд Добрич. Когато третото лице помагач било и ответник по обратен иск, в това си качество то имало право на разноските, направени за защитата си срещу този иск съобразно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, при отхвърлянето на този иск, съответно при прекратяването на производството по него.

Отговорността за направените от това лице разноски следвало да бъде възложена на ищеца по обратния иск, а не на ищеца по първоначалния иск, тъй като последният не бил страна по процесуалното правоотношение, породено от предявения обратен иск. Заплатеното възнаграждението в размер 4320.00 лева с ДДС било уговорено за изготвяне на отговор и процесуално представителство като трето лице помагач и като ответник по обратен иск и следвало да бъде отнесено по равно за представителство като помагач и като ответник по обратния иск–по 2160.00 лева с ДДС. Хонорарът от 2160.00 лева бил повече от два пъти понисък от минималния, изчислен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/23.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със сегашно наименование Наредба № 1/23.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа) и напълно кореспондирал на извършената от адвоката работа по изготвяне на отговор на исковата молба, представяне на доказателства и организиране на защитата по същество. Не било налице основание за намаляване на адвокатското възнаграждение, предвид вида и размера на предявения иск. Неоснователно било възражението, че поради прекратяване на производството по делото адвокатът бил предоставил защита в по-малък обем от уговореното, защото причината да не се стигнело до постановяване на акт по същество на спора не била в поведението на ответника по обратния иск, а в това на ищеца по главините искове, което обаче не освобождавало предявилия обратния иск ищец от отговорността му по чл. 78, ал. 4 от ГПК.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] е изложило съображения, че е било ответник по предявени срещу него от К. Б. К. искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, с които К. е претендирал обезщетение за претърпени от него имуществени и неимуществени вреди, причинени от служител на министерството. Именно в качеството си на ответник по тези искове Министерство на правосъдието [населено място] е привлякло лицето, за което се твърди, че е причинител на вредите- И. А. М., като трето лице помагач и е предявило срещу него обратен иск.

Впоследствие К. Б. К. бил оттеглил предявените срещу Министерство на правосъдието [населено място] главни искове по чл. 49 от ЗЗД, като с определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата, открито съдебно заседание съставът на Окръжен съд Добрич бил прекратил производството по гр. д. № 746/2023 година по описа на съда, на основание чл. 232 от ГПК и бил осъдил министерството да заплати на И. А. М. сумата от 2160.00 лева, представляващи част от направените от него разноски за адвокатско възнаграждение, в качеството му на ответник по обратния иск. С молба вх. № 3718/05.06.2024 година било поискало изменение на посоченото определение в частта му за разноските по чл. 248 от ГПК, като е твърдяло, че не дължи разноски на М., а доколкото той е направил такива във връзка с предявения срещу него обратен иск, то отговорен за същите е 3 ищецът по главните искове, а именно К. Б. К.. Във връзка с тези си твърдения Министерство на правосъдието [населено място] се е позовало на определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., като в частната касационна жалба се твърди, че въззивният състав на Апелативен съд Варна не е обсъдил този довод на Министерство на правосъдието [населено място], както и обоснованите му с това определение допълнителни доводи, а направо е приел, че министерството носи отговорност за направените от И. А. М., в качеството му на ответник по предявения от касатора обратен иск. Във връзка с тези твърдения в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] е формулирало два въпроса, въз основа, на които е поискало допускането обжалваното определение до касационен контрол.

Първият от горепосочените въпроси е за това на коя страна-ищеца по първоначалния (главния) иск или на ищеца по обратния иск, следва да бъде възложена отговорността на направените от ответника по обратния иск разноски в гражданския процес, когато делото е прекратено поради оттеглянето на първоначалния (главния) иск от ищеца по него по реда на чл. 232 от ГПК в първото заседание по делото?. Изложени са твърдения, че в по този въпрос обжалваното въззивно решение противоречи на определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., от което твърдение се извежда наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Освен това са изложени съображения, че Министерство на правосъдието [населено място] не споделяло становището по определение № 391/13.03.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 668/2023 година по описа на ВКС, ГК,, ІІІ г. о., което противоречало на възприетото в горепосоченото определение на ІІ т. о. на ТК на ВКС. Според касатора това противоречие давало основание за допускане на касационното обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като при това следвало да бъде възприето становището на определението от 2013 година.

С оглед на този въпрос трябва да се вземе, предвид, че в определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. е посочено, че жалбоподателят бил изложил въпросите от съществено значение за изхода на делото, по които се бил произнесъл въззивният съд. От данните по делото било видно, че най-общо същите били свързани с приложението на чл. 248 ГПК и чл. 78 от ГПК и обхвата на отговорността на ищеца при прекратяване на делото чрез негови процесуални действия– отказ от иска или оттегляне на иска. поддържало се, че посочените въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото–касационно основание по чл.

280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Изложени били доводи, че ищецът не дължи направените от ответника разноски по обратния иск, в случай на оттегляне на иска или отказ от същия.

Решаващият състав на ВКС е приел, че с разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК законодателят бил регламентирал възможността ответника да претендира направените от него разноски и при прекратяване на делото, какъвто бил конкретния случай. Необходимо било същият да докаже, че разноските били реално направени. В случая това се установявало от представения договор за правно съдействие процесуалния представител, в който било определено и възнаграждението му. С отговора на исковата ответникът бил направил и 4 искане за привличане на трето лице помагач, като бил предявил и обратен иск срещу него.