Решение № 43 от 19.02.2025, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Пещера, 19.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ели Ас. Каменова при участието на секретаря Севделина М. Пенчева като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело № 20245240100933 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. М. Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. П. П. от САК, против „Микро Кредит" АД, ЕИК: 202073629, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 137, ет. 3, представлявано от Валери Маринов Вълчев и Георги Атанасов Атанасов, с която са предявени следните искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във вр с чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с които се иска да бъде прогласена нищожността на Договор за заем Microcredit № 9031¬00033766/27.07.2023 г., сключен между ищцата и ответното дружество; иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл.

22 от ЗПК във вр. с чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с които се иска да бъде прогласена нищожността на Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9031-00033766/27.07.2023 г., сключен между ищцата и ответното дружество и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „Микро Кредит" АД да заплати на ищцата С. М. Д. сумата в размер на 1090,38 лв., (след допуснато с Определение от 21.01.2025 г. изменение на иска, по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, чрез увеличаване на неговия размер от 50,00 лв., предявен като частичен от 1133,22 лв., на 1090,38 лв. като предявена претенция в цялост)

– представляваща недължимо платени суми във връзка Договор за заем Microcredit № 9031 – 00033766 от 27.07.2023 г. и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 903100033766 от 27.07.2023 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

1

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответникът е сключен Договор за заем Microcredit № 9031¬00033766, с който е уговорен кредит в размер на 1100 лв. за срок от 11 месеца, при размер на лихвения процент – 40,48 % и размер на годишния процент на разходите (ГПР) – 48,90 %. Сочи се, че договорената вноска по кредита е в размер на 121,36 лв., а общо длъжимата сума от ищцата е в размер на 1334,96 лв.

Твърди се, че на датата на сключването на договора за заем с ищцата е сключен и Договор за допълнителни услуги, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем. Сочи се, че по силата на договора ищцата трябва да заплати на ответника за използвания пакет „Комфорт" сумата в размер на 898.26 лв., разсрочена ведно със задълженията по кредита на 11 равни вноски. Поддържа, че на ищцата е предоставен общ погасителен план по двата договора, наименуван „график на плащанията", където е формирана капитализирана вноска в размер на 203.02 лв., включваща възнаграждение за предоставяне на услуги от 81.66 лв. и вноска по кредит 121.36 лв., в резултат на което ищцата е следвало да заплати обща сума по двата договора в размер на 2233.22 лв., от които 1334.96 лв. по договора за заем и 898.26 лв. по договора за допълнителни услуги.

Поддържа, че по сключените договори ищцата има качеството на потребител по смисъла на ЗПК и спрямо тях се прилагат изискванията на ЗПК.

Ищцата твърди, че сключеният договор за заем е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, за което излага подробни аргументи.

На първо място твърди, че не са спазени изискванията на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Акцентира върху това, че дължимото по Договора за допълнителни услуги възнаграждение не е включено при изчисляването на годишния процент на разходите. В този смисъл сочи, че доколкото договорът за заем и договорът за допълнителни услуги са сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, както и че кредиторът е включил размера на възнаграждението за допълнителни услуги в погасителния план по кредита, следва да се приеме за безспорно, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. Излага довод, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.

19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за допълнителни услуги в размера на ГПР. Сочи, че ако възнаграждението бъде включено, то размерът на ГПР със сигурност би бил повече от 270 %, което от своя страна е нарушение на правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и обуславя нищожност на целия договор.

На следващо място твърди, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на императивните изисквания на чл.

2

11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като по отношение на лихвения процент в размер на 40.48 %, е посочена единствено абсолютна стойност, без да става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето - за какъв период се отнася (за ден, месец, година или друг период). Сочи, че не става ясно как е формирана възнаградителната лихва в претендирания размер.

Поддържа се, че договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, доколкото в договора липсва предоставяне на предвидената в чл. 10, ал.

1, т. 12 ЗПК информация.

На следващо място сочи, че процесният договор за паричен заем е нищожен и поради това, че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“, тъй като предвидената с договора лихва в размер на 40,48 % годишно, надхвърля повече от три пъти размерът на законната лихва.

Ищцата твърди, че договорът е сключен и при нарушение на изискванията на чл. 147а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за защита на потребителите, съгласно които при сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях. Твърди, че на ищцата не са предоставени цитираните в договора общи условия, като и че същите не са подписани от нея. В този смисъл твърди, че съдържащата се в декларативната част от договора (предпоследния абзац от същия) клауза за задължаване на потребителя да спазва общите условия не го обвързва със същите предвид разпоредбата на чл.

147а, ал. 5 от ЗПК.

Сочи също, че в процесния случай хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се явява неприложима по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В исковата молба се излагат твърдения и за нищожност на сключения между страните договор за предоставяне на допълнителни услуги. Сочи се, че договорът противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Поддържа, че за кредит в размер на 1100 лв. и срок за ползване от 11 месеца, от ищцата се изисква да заплаща за допълнителни услуги по заема в размер на 898.26 лв., която сума е съизмерима с главницата по договора. Акцентира и върху това, че от ищцата се изисква да заплати около 3 пъти повече възнаграждение по допълнителната сделка, сравнено с разхода по главната сделка, а именно по договора за кредит. В този смисъл твърди, че поради накърняване на принципа на „добрите нрави", се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора и до злепоставяне на интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

Поддържа, че посредством сключването на договор за предоставяне на 3 допълнителни услуги се стига до заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК по отношение на заложения лимит на разходите.

Твърди, че договорът за предоставяне на допълнителни услуги е нищожен и на основаниечл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД, поради липса на основание, като се сочи, че в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е изискал от потребителя сключването на договор за допълнителни услуги срещу допълнително възнаграждение. Твърди се, че в процесния случай ищцата не е получила никаква услуга срещу задължението за заплащане на възнаграждение по договора за допълнителни услуги.

Поддържа още, че при сключване на договора са нарушени разпоредбите на 10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от ЗПК, съгласно които кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Сочи, че всички изредени услуги по договора представляват действия, свързани с усвояването и управлението на кредита и са присъщи за дейността по кредитиране. Наред с това твърди, че клаузите в договора за допълнителни услуги са формулирани неясно и в противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като нито една от закупените допълнителни услуги няма стойностно измерение, от което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването им.

Сочи, че при обявяване на договора за нищожен следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят дължи само връщане на чистата стойност на кредита без да дължи лихва или други разходи по кредита, поради което счита, че ответникът следва да заплати на ищцата сумата от 50 лв., като частичен иск от 1133,22 лв., представляваща заплатени суми по нищожни договори.

По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени искания. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „МИКРО КРЕДИТ“ АД, в който излага подробно становище за неоснователност на предявените искове.

На първо място сочи, че независимо от начина, по който е озаглавен, договорът за допълнителни услуги има самостоятелно действие и съдържа напълно независими клаузи, създаващи права и задължения за страните, различни от тези, произтичащи от договора за заем. Поддържа, че договорът за допълнителни услуги няма характер на договор за потребителски кредит, тъй като има за предмет предоставянето на услуги, поради което произтичащите от него правоотношения се регулират и уреждат от общите разпоредби на ЗЗД. Излага подробни съображения в подкрепа на твърдението си, че договорът за предоставяне на допълнителни услуги по характера си не 4 представлява договор за кредит, поради което спрямо него не да приложими разпоредбите на ЗПК.

На следващо място оспорва твърдението на ищцата, че в договора за заем липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР, както и че е налице заобикаляне на ограниченията в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, разпореждаща, че при посочване на ГПР следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следва да се тълкува в смисъл: посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т.3, букви от "а" до "м" от приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК допускания. В този смисъл поддържа, че в процесния договор не е уговорена друга, освен посочената в Общите условия, възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени други допълнителни допускания. Цитира мотиви към съдебно решение на ОС – Бургас, съгласно които непосочването на начина, по който е изчислен ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение № 1, е от такова естество, че не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.