Решение № 5451 от 13.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5451 гр. София, 13.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100500080 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 16242/29.08.2025 г., постановено по гр. дело № 12701/2024 г. по описа на СРС, 166 състав, е уважен предявеният от М. Й. И., ЕГН ********** срещу „Хепи Кредит“ ООД (с предишно наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД), ЕИК 200604885 осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК за заплащане на сумата от 9 835 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, формирано от заплатени от ищеца на ответника държавни такси в общ размер на 575 лева и адвокатски възнаграждения в общ размер на 9 260 лева, присъдени в негова тежест в резултат на осъществена от ответника злоупотреба с процесуални права чрез иницииране на 26 броя заповедни производства в качеството му на длъжника за неплатени месечни погасителни вноски по договор за потребителски кредит SO № 2138/06.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.03.2024 г. до окончателното плащане, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е съден да заплати на ищеца сумата от 393,40 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба с вх. № 341323/20.10.2025 г. от ответника „Хепи Кредит“ ООД с изложени доводи за неговата недопустимост като постановено по недопустим иск, доколкото за исковите суми са налице издадени заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищеца И., който не ги е оспорил в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което същите са влезли в сила и със сила на пресъдено нещо установяват съществуването на вземанията по всяка една от тях, в който 1 случай въпросът относно дължимостта на разноските не следва да се пререшава в отделен процес. По същество въззивникът счита обжалваното решение за неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва да са доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане и конкретно настъпилите вреди и наличието на пряка и непосредствена причинно-следствената връзка между тях и проявеното от него поведение. Твърди, че присъдените с влезли в сила заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК суми за разноски са правомерно начислени, тъй като са били доброволно заплатени от ищеца, поради което нямат характер на вреда, като в случай, че той беше изпълнил задълженията си по процесния договор, нямаше да се стигне до образуването на отделни заповедни производства срещу него, в който случай не биха били сторени никакви съдебно-деловодни разноски. Оспорва да е налице злоупотреба с процесуални права, позовавайки се на ТР № 3/21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че погасителната давност за вноските по договор за кредит тече от изискуемостта на всяка отделна вноска, поради което завеждането на отделни заповедни производства за всяка една от тях не е проявна форма на недобросъвестност.

Счита, че доброволното заплащане на всяка една от сумите по отделните заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК изключва настъпването на вреди и прекъсва наличието на причинно – следствена връзка между тях и поведението на ищеца, който изцяло е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, още повече, че същият е имал възможност да подаде възражение по чл. 414 ГПК срещу тях или да ги обжалва в частта за разноските по чл. 413 ГПК, от която той не се е възползвал. Допълва още, че приложение следва да намери чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като с поведението си ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, доколкото е имал реална възможност да избегне плащането, упражнявайки процесуалните си средства за защита, но не го е сторил. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М. Й. И., с който я оспорва при твърдението, че обжалваното решение е постановено по предявен от него допустим иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК, имащ за предмет претенция за обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на проявена злоупотреба с процесуални права, а не установителна такава, имаща за предмет отричане съществуването на вземанията по издадените заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК чрез оспорване действителността на сключения договор за потребителски кредит СО № 2138/06.07.2020 г. или на отделни негови клаузи, поради което не се цели пререшаване на вече разрешен правен спор. Оспорва да са останали недоказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане и конкретно наличието на вреда по смисъла на чл. 45 ЗЗД и причинно-следствена връзка между поведението на кредитора и претендираните разноски, позовавайки се на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, според която вината се предполага до доказване на противното, поради което счита, че изобщо не следва да я доказва в процеса. Допълва, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а от своя страна ответникът не е установил 2 наличието на обстоятелства, довели до отпадане и/или ограничаване на отговорността му.

Заявява, че вноските по договора за кредит са били предплатени, в какъвто смисъл е изслушаното заключение по ССчЕ, но независимо от това ответникът е продължил да образува множество отделни заповедни производства за тях, като именно това придава противоправност на поведението му. Заявеното от въззивника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД счита за преклудирано, поради което то не следва да се разглежда от въззивния съд. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите на въззивника за неговата недопустимост, настоящият съдебен състав намира за правилна преценката на първоинстанционния съд, че предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК за обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в сторени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по всяко едно от цитираните 26 броя заповедни производства, е допустим. Това е така, тъй като настоящото дело няма за предмет пререшаване на въпроса относно дължимостта на вземанията по всяка една от отделните заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК в т. ч. и присъдените с тях вземания за разноски, а дали предприетото процесуално поведение на заявителя по тях, е израз на проявена от него недобросъвестност, която би могла да доведе до ангажиране на отговорността му по чл. 3 ГПК. В случая сам по себе си фактът, че длъжникът е разполагал с възможността да упражни правото си на оспорване в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или да обжалва разноските по реда на чл. 413 ГПК, не изключва правото му на иск за обезщетение за имуществени вреди по общия исков ред, доколкото отговорността по чл. 3 ГПК може да се реализира в рамките на висящ исков процес. Да се приеме обратното, означава изначално увреденият да бъде лишен от средство за защита, като бъде пресечена уредената в чл. 3 ГПК възможност за ангажиране на отговорността на насрещната страна в хипотезата на недобросъвестно упражняване на процесуални права. Ето защо, обжалваното решение не е 3 недопустимо, а възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни.

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материалноправни норми, а по въпроса относно правилността на обжалваното решение и във връзка с доводите във въззивната жалба настоящият съдебен състав намира следното:

В случая твърденията на ищеца, изложени в исковата молба и уточнението към нея, с оглед на които се иска ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното дружество за направени разноски за платени държавни такси и адвокатски възнаграждения по всяко едно от образуваните срещу него заповедни производства, имащи за предмет вземанията за погасителни вноски по сключения помежду им договор за потребителски кредит SO № 2138/06.07.2020 г., са свързани с това, че е налице противоправно поведение на лице, на което е възложено изпълнението на работата – негов пълномощник по тях, който е образувал поредица от дела срещу него, което е довело до обременяването му с разноски, многократно надвишаващи размера на отделните погасителни вноски, което според него е проявна форма на злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК.

Следователно, предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК, чиято основателност се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки (юридически факти): противоправно поведение (действие или бездействие) на служители на ответника, в причинна връзка с което за него да са настъпили имуществени вреди, като настъпването им следва да е при и по повод извършване на възложената работа; вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. В тежест на ответника при установяване на посочените обстоятелства е да докаже твърденията, на които се основават възраженията му, както и че е заплатил исковата сума.

Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в ППВС № 7/1959 г., юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

В случая по делото липсва спор относно сключването между страните на процесния договор за потребителски кредит SO № 2138/06.07.2020 г., по силата на който на ищеца М.

И. е предоставена в заем сумата от 3 000 лева, при следните условия: срок на договора - 36 месеца, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 37,87 % и ГПР в размер на 45,19 %; общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане - 13 800 лева, която сума подлежи на връщане чрез 36 броя месечни с падеж на първата на погасителна вноска – 01.08.2020 г. и падеж на последната погасителна вноска – 01.07.2023 г., съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от същия, според който всяка отделна погасителна вноска включва главница, лихва и такса за експресно разглеждане, при което общият размер на дълга по договора за кредит възлиза на 13 799,88 лева.

Не се спори също така, че по инициатива на ответното дружество са образувани 4 множество отделни заповедни производства с искане за издаване срещу ищеца на заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумите по отделните падежирали вноски по процесния договор за кредит SO № 2138/06.07.2020 г., а именно: ч. гр. дело № 64580/2021 г. по описа на СРС, 35 състав, ч. гр. дело № 39086/28.07.2021 г. по описа на СРС, 178 състав, ч. гр. дело № 45638/2021 г. по описа на СРС, 27 състав, ч. гр. дело № 52834/2021 г. по описа на СРС, 29 състав, ч. гр. дело № 57742/2021 г. по описа на СРС, 62 състав, ч. гр. дело № 69265/2021 г. по описа на СРС, 59 състав (обезсилена), ч. гр. дело № 173/2022 г. по описа на СРС, 170 състав, ч. гр. дело № 5444/2022 г. по описа на СРС, 141 състав, ч. гр. дело № 13075/2022 г. по описа на СРС, 159 състав (обезсилена), ч. гр. дело № 18557/2022 г. по описа на СРС, 58 състав, ч. гр. дело № 23496/2022 г. по описа на СРС, 173 състав, ч. гр. дело № 30254/2022 г. по описа на СРС, 48 състав, ч. гр. дело № 37842/2022 г. по описа на СРС, 62 състав, ч. гр. дело № 43665/2022 г. по описа на СРС, 60 състав, ч. гр. дело № 48170/2021 г. по описа на СРС, 155 състав, ч. гр. дело № 49234/2022 г. по описа на СРС, 174 състав, ч. гр. дело № 56001/2022 г. по описа на СРС, 26 състав, ч. гр. дело № 60876/2022 г. по описа на СРС, 155 състав, ч. гр. дело № 66645/2022 г. по описа на СРС, 161 състав, ч. гр. дело № 2831/2023 г. по описа на СРС, 119 състав, ч. гр. дело № 6519/2023 г. по описа на СРС, 69 състав, ч. гр. дело № 12106/2023 г. по описа на СРС, 138 състав, ч. гр. дело № 20273/2023 г. по описа на СРС, 126 състав, ч. гр. дело № 24281/2023 г. по описа на СРС, 64 състав, ч. гр. дело № 31455/2023 г. по описа на СРС, 118 състав и ч. гр. дело № 37900/2023 г. по описа на СРС, 143 състав, като всяко едно от тях е приключило с издаване на заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК, имащи за предмет суми за главница, законна лихва до окончателното плащане, договорна лихва и разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.