Решение № 487 от 06.10.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 487 гр. Благоевград, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело № 20261200500794 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от Г. С. А., ЕГН **********, чрез адв. В. К., против решение № 190/ 17.03.2026 г., постановено по гр. д. № 588/ 2025 г. по описа на РС – Благоевград, с искане за отмяната му изцяло.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на атакувания акт, както и оплаквания, които могат да се квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт в противоречие с материалния закон и противоречие с процесуалния закон. Навежда се, че изводите на съда са необосновани, тъй като е извършил преценка на доказателствата избирателно.

Поддържа се, че първоинстанционният съд е игнорирал факта, че изграждането на масивна постройка (жилищна сграда) и сондаж в имота са действия, които по своята същност надхвърлят „ползването“ по смисъла на чл. 31 ЗС. Съгласно практиката на ВКС, изграждането на трайни подобрения без съгласието на съсобственика е манифестация на намерение за своене (animus), което обръща държането във владение.

Поддържа се, че не са съобразени действията на праводателя С. К., с които категорично е отречено правото на собственост от ищеца. Не е 1 съобразено дълготрайното категорично и еднозначно владение, което в конкретното си проявление не се е и не е могло да се основава на каквото и да е разпределение на ползване, а на своене на вещта.

Навежда се, че първоинстанционният съд е приел, че П. Б. не е била уведомена за промяната на намерението на С. К., като се прави довод, че това е в пълно противоречие със събраните доказателства. Твърди се, че по делото е установено (вкл. чрез свидетелски показания), че ищеца е отправила жалба (сезирала контролни органи) във връзка със строежа на С. К.. Самият факт, че тя е искала събаряне на постройката, доказва по несъмнен начин, че тя е узнала за неговите претенции за изключителна собственост. След така извършените първоначални действия по противопоставяне на изградената сграда, ищеца очевидно се е примирила с осъществяваното владение и не се е противопоставяла на владението.

Поддържша се, че неясни и необосновани са заключенията на съда, че „преобръщане на владението (interversio possessionis)“ имало „едва когато ответникът се е снабдил с НА по обстоятелствена проверка през 2023 г.“.

Сочи се, че наред с това, съдът е приел, че не било осъществявано самостоятелно давностно владение, защото била отправена покана от въззивника до ищеца. Това заключение е несъстоятелно. Поддържа се, че въззивника през целия процес е заявявала и доказвала, че не Г. А., а баща й С.

А.е придобил съответна идеална част от имота чрез давностно владение.

Поддържа се, че съдът не е обсъдил в съвкупност приобщеното гр. д. № 419/ 2024 г. и съдържащите се в него признания на П. Б.. Тя е признала и претендирала, че е придобила съседния някога съсобствен имот по давност въз основа на същата фактическа раздяла (телена ограда и самостоятелно стопанисване). Сочи се, че по настоящото дело районният съд е игнорирал това извънсъдебно признание, което според чл. 175 от ГПК следва да се прецени с оглед на всички обстоятелства. Недопустимо е един и същ юридически факт (оградата и раздялата от 2006/2012 г.) да поражда давност за П., но не и за С.. Ако процесуалната случайност по гр. д. № 419/ 2024 г. не бе осуетила настъпването на последиците на давностното възражение, то сега Б. щяла да има именно документ за собственост за съседния имот № 510 и да продължава да търси достъп до изградената с лични средства къща на наследничката на С. К..

Поддържа се, че съдът е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца-въззиваем (нейни роднини), които твърдят някаква „търпимост“, но е пренебрегнал показанията на независими свидетели (св. С., св. В.ева), които установяват заключени порти, липса на достъп на П. до имота и нейното пълно дезинтересиране от имота на С. в продължение на 13 години.

Навежда се, че последователните и логични показания на трима свидетели, че П. Б. никога не е виждана да влиза в имота на С. К., са напълно игнорирани. Не се обсъжда, че липсват данни от свидетелите П. Б. да е извършвала действия, с които да отхвърля самостоятелното владение от К.

2 върху имота.

Поддържа се, че в отделни дълги пасажи се откриват напълно нелогични и неотносими към изявленията на страните мотиви на съда. На стр. 17 от Решението започва дълъг абзац, в който се твърди, че въззивника е оспорвал иска с твърдения, че имотът се ползва съгласно разпределено право на ползване. Такива твърдения са правени не от въззивника-ответни, а от П. Б., която е била ответник по приложеното гр. д. № 419/ 2024 г. Твърди се, че целият текст съвпада с абзаците от стр. 15 на Решение № 506/ 24.06.2024 г. по назованото предходно дело. Съдът е действал предубедено и по инерция, а не е направил собствен анализ и преценка на фактите по делото.

Въззивникът отрича приложимост на някакво разпределение на право на ползване, а самостоятелно изключително владение от праводателя на въззивника, въз основа на което владение процесният имот понастоящем е изключителна собственост на Г. А..

Поддържа се, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е изцяло неоснователен липсата на годно правно основание, което да легитимира ищеца като собственичка на имота, следва да доведе до отхвърлителни диспозитиви както по отношение на установителната, така и по отношение на осъдителната част.

Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 190/ 17.03.2026 г., постановено по гр. д. № 588/ 2025 г. по описа на РС – Благоевград, за отмяната му изцяло, като бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се оспорва въззивната жалба. Излагат се подробни съображения.

Сочи се, че решението по иска по чл. 108 ЗС е правилно. Навежда се, че правилно първоинстанционния съд е приел, че ищеца е доказала правото си на собственост върху 1/2 ид. Ч. от процесния имот, а от друга страна ответника не доказала придобиването по давност на имота, т.к. от събраните доказателства не се установи явно и недвусмислено отричане правата на ищецаа, от които същата да узнае, че ползвателите претендират имота за свой.

Напротив с изпратената до ищеца нотариална покана до 2022 г. ответникавъззивник е признавала правото на собственост на ищеца-въззиваем в процесния имот и отправя покана до нея да изкупи същите на основание чл.

33 ЗС. Това признание на факт, съдържащо се в изявление пред държавен орган (какъвто е ПРБ) е извънсъдебно и има същата доказателствена сила като съдебното признание - Решение № 119 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7034/2013 г., I г. о., ГК.

Навежда се, че са неоснователни твърденията, че решаващия съд е игнорирал факта че е изградена постройка в имота, които по своята същност надхвърлят „ ползването“ на имота по смисъла на чл. 31 ЗС. От разпита на всички свидетелите става ясно, че в тази постройка са живели и бащата и майката на ответника-въззивник, т.е къщата е съществувала още докато А. е 3 била жива и не е строена от С.. По делото безпорно е установено, че с Нотариален акт № 199 том II, рег. № 6320, дело № 373 от 2006г. ищеца и наследодателката на ответника А.К., са съсобственици за всяка по ½ ид. част от имот с пл. № 330, кв.27, находящ се в с. И. и със същия акт са разпределили правото на ползване, съгласно което А. К., ще ползва западната половина, а П. ще ползва източната половина на урегулирания поземлен имот, като всяка от тях има достъп до имота и ползвано от другия съделител, не са равнозначни на отблъскване на владението и завладяване на частите на другия съсобственик по смисъла на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Поддържа се, че практиката на ВКС се приема, че за да се придобие по давност съсобствен или сънаследствен имот според приетото в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК , не е достатъчно само да се ползва вещта изцяло, защото за чуждите идеални части сънаследникът не е владелец, а държател; необходимо е да бъде отблъсната фактическата власт на съсобственика за неговите идеални части чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че съсобственикът е започнал да свои цялата сънаследствена вещ. Данните по делото обосновават извод, че ответникът не е извършил действия, които да представляват отстраняване на невладеещия съсобственик от вещта. По делото не са събрани доказателства, въз основа на които да може да се направи извод, че ответникът е извършил едностранни действия, посредством които е обективирал и манифестирал пред ищците преобръщане на владението (interversio possessionis), т. е. че е престанал да държи идеалните части от вещта за ответника и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои. Едва когато ответникът се е снабдил с НА по обстоятелствена проверка през 2023г., с който е признат за собственик на целия имот е започнал да демонстрира анимус домини пред ищеца. Но от тогава до датата на депозиране на исковата молба не е изминал изиксуемият от закона срок, след изтичане на който той може да придобие имотът по давност. Напротив с изпращането на нотариална покана до ищцата през 2022г. ответницата е признавала правото на собственост на ищцата в процесния имот и отправя покана до нея да изкупи същите на основание чл. 33 ЗС. Това признание на факт, съдържащо се в изявление пред държавен орган (какъвто е ПРБ) е извънсъдебно и има същата доказателствена сила като съдебното признание - Решение № 119 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7034/2013 г., I г. о., ГК. По делото не се установи, от страна на ответника-въззивник А. да са били извършвани каквито и да било действия, осъществяващи правомощията на собственик на имота по отношение на процесните ид. ч., същата никога не е имала намерение за своене, тъй като очевидно никога не е възприемала идеалните части, притежавани от П., като свои собствени. В отправената покана до ищцата през 2022г. тя самата я посочва като съсобственик и изразява желание да придобие притежаваните от мен идеални части от имота.

Сочи се, че в съгласно приетото в ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява 4 фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. В отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, признава такава и на останалите съсобственици /показва съвладение/. В този случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Действията следва да се манифестират пред останалите съсобственици и да се доведат до знанието им, като при спор владеещият съсобственик носи доказателствената тежест да установи т. нар. преобръщане на владението, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец.

Наличното разпределение на ползването по реда на чл. 32 ЗС, със съгласието на прехвърлителя или по решение на мнозинството обвързва и последващ приобретател на идеална част от имота, тъй като промяна в персоналния състав в съсобствеността не е изменение на обстоятелствата, налагаща ново разпределение на ползването.

Независимо от горното, необходимо е още намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, каквото не се установи по делото. В този смисъл е Решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г. на Върховен касационен съд.