Определение № 4007 от 23.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4007 гр. София, 23.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско дело № 20268002100897 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 168/15.10.2025 г. по гр.д. № 374/2025 г. в частта, с която Апелативен съд – Пловдив, изменяйки решение № 120/23.04.2025 г. по гр.д. № 820/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, е отхвърлил иска на Т. Е. П. срещу Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“ по чл. 49 ЗЗД за сумата над 500.00 лв. до 30 000.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Решението се обжалва от Т. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправни и процесуалноправни въпроси за необходимото съдействие, което лечебното заведение дължи при даване на информираното съгласие по чл. 87 ЗЗ за обстоятелствата по чл. 88 ЗЗ; има ли особености, когато пациентът постъпва в психиатрична болница след полово-базирано насилие; при иск за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на психиатрично лечебно заведение за вреди от нарушенията по чл. 87 и чл. 88 ЗЗ на кого е доказателствената тежест в установяване на дадено информирано съгласие и за необходимото доказване за успешното провеждане на тази тежест, дали само медицинските стандарти са от значение за лечението (чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и утвърдените наредби от министъра на здравеопазването) или дължимото поведение нормират и добрите медицински практики; дали в преценката за възникване на тази отговорност на психиатрично лечебно заведение е от значение особената закрила, която държавата дължи на лица с психически увреждания (чл. 57, ал. 3 КРБ и чл. 14 КЗПЧОС). Касаторът повдига и въпроси за задължението на въззивния съд да анализира доказателствата за спорните релевантни факти и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да обоснове обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1 т. 1 и 3 ГПК. Претендира 1 разноските по делото.

Ответната болница, ответник и по касация, възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно.

В него въззивният съд е приел, че обезщетението се претендира за няколко деяния (действия и бездействия) на лица в състава на ответната болница, които ищцата Т. П. счита противоправни и твърди, че са й причинили неимуществени вреди. Съдът е поставил твърденията за нарушенията в обстоятелствената част на исковата молба (все нормативно определени), в три групи, разграничавайки заявените основания на иска: 1) незаконно настаняване при постъпването на ищцата в психиатричната болницата за един ден в отделение от затворен тип; 2) лоши битови и хигиенни условия в болницата; 3) липса на информация за съществени обстоятелства на лечението и несъобразяването му със заболяването.

При така заявените основания въззивният съд е намерил, че на 24.04.2019 г. ищцата постъпва доброволно за лечение в психиатричната болница. Престоят е с прекъсвания и обхваща следните периоди: 24.04. – 17.06.2019 г.; 03.07. – 20.08.2019 г.; 03.09. – 23.10.2019 г.; 11.11. – 27.11.2019 г. и 04.08. – 02.09.2020 г. Първоначално е настанена в женско отделение от затворен тип за един ден. След това е преместена в женско рехабилитационно отделение с лек режим.

Съдът е приел иска доказан по основание само за първата група нарушения. Чл. 148, т. 1 ЗЗ изисква минимално ограничаване на личната свобода и зачитане на правата на пациентите с психични разстройства. Чл. 2.3.1.1, б “в“ от Наредба № 24/07.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“ - отменена с § 4 ПЗР Наредба № Н-8/05.12.2025 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“, но действаща към зададените с иска периоди, изисква хоспитализираните да се третират по начин, водещ до снижаване на тревожността и да се постави начало на терапевтична връзка. Приел е, че изискванията са нарушени с противоправното поведение на приемащия лекар – психиатър, взел решението да настани ищцата в отделението от затворен тип. Решението е незаконно, в нарушение на т. 2.2 и т. 2.3.3 от Наредбата, които предвиждат, че в психиатрично отделение от затворен тип (определените в т. 3.2.1) се настаняват пациенти, страдащи от остри психози, и пациенти, за които при първоначалната оценка на състоянието им приемащият лекар – психиатър установи риск от самоубийство. Ищцата е постъпила доброволно със съзнанието, че страда от психиатрично заболяване и с желанието да се лекува. Тя или майка й, която при постъпването я придружава, не са съобщили да мисли за самоубийство. В медицинска документация от следващия ден е отразено, че ищцата отрича актуални суицидни мисли и намерения, а заболяването й позволява лечението да се проведе в рехабилитационното отделение. Въпреки това в първия ден тя е настанена при най-тежко болните в отделението от затворен тип. Тя не е била съгласна, разплакала се, искала да се върне. Въззивният съд е заключил, че тези нарушения на нормативните изисквания са ограничили правото на свободно придвижване на ищцата (чл. 35, ал. 1 КРБ) и през първия ден на престоя си тя изпитала унижение, безпомощност и безизходица. Приел е за доказано това основание на иска и в ангажиране отговорността на психиатричната болница е определил обезщетението за сумата 500 лв.

Въззивният съд не е намерил, че следва да ангажира отговорността на психиатричната болница по чл. 49 ЗЗД за втората група твърдяни нарушения. Обсъдил е извънсъдебни признания на неизгодни за ищцата факти в медицинската документация. Цитирал е нейни изявления пред лекуващ лекар, че взела решението да постъпи на лечение в болницата, тъй като живее с баба си, за 2 която „просто не ми се говори“. У дома се чувства „просто ужасно“, а „тук се чувствам добре“.

Обсъдил ги е във връзка с доказателствата, събрани от разпита на свидетелката П.И. – майката на ищцата, която дала показания, че дъщеря й няма сериозни оплаквания от престоя в болницата, макар да е споделила, че само няколко пъти в седмицата по 2-3 часа дневно има топла вода. При посещенията си свидетелката видяла, че болничните стаи са чисти, с нощни шкафчета, че има фоайе, обособено за почивка, където пациентите се събирали и гледали телевизия. Основният аргумент за това, че битовите и хигиенни условия са били поносими и с тях ищцата се е съгласила, съдът е намерил в това, че тя доброволно е постъпила в психиатричната болница, във всеки момент е можела да поиска изписване и многократно е била изписвана по нейно желание, но отново доброволно се е връщала за лечение. Намерил е за неверни твърденията й, че била убедена да е пускана в домашен отпуск. Първо, съставената документация го отрича – засвидетелства многократните изписвания по желание на ищцата, а доказателства в подкрепа на твърденията за създадена невярна представа не са събрани. Второ, зададеният с иска период включва 8-месечен промеждутък, за който не може да се приеме да е вярвала, че е в домашен отпуск. Съдът се е основал и на заключение на повторна СПЕ, че продължителните преживявания на унижения, страх, стрес и други подобни блокират действената активност и емоционалната реактивност на личността, а при ищцата не се наблюдават такива процеси. Напротив, тя активно търси съдействие, отстоява собствени позиции, макар да ги аргументира стенично, тенденциозно и субективно.

Добавил е, че всяко постъпване в болнично заведение е свързано с определени лишения, които ищцата е приела да търпи, за да постигне целта си – адекватно лечение на психичното заболяване.

С тези мотиви е заключил, че не е доказано битовите и хигиенни условия в болницата да са били толкова лоши, та да са причинили неимуществени вреди на ищцата. Те са покрили онзи неин стандарт, при който тя е предпочела (при това многократно – при всяко завръщане) да остане и да се лекува в психиатричната болница.

Въззивният съд е приел, че за да ангажира отговорността на психиатричната болница по чл. 49 ЗЗД за третата група нарушения, е необходимо не само да се докаже, че при лечението на ищцата са допуснати пропуски/неизпълнение на нормативни задължения, но и да бъде доказано, че по причина на нарушенията е влошено здравословното състояние или е възпрепятствано лечението на ищцата, т.е. че нарушенията са причинили вреди. В съставяната медицинска документация при всяко изписване е отчетено подобрение в здравословното й състояние. Този факт не опровергават останалите доказателства – събраните гласните (обяснения и разпит на трима свидетели) и чрез приетите заключения на съдебно фармакологичната, ендокринологичната, психологичната и психиатричната експертизи. Съдът е заключил, че медикаментозното лечение и проведената психосоциална терапия през болничния престой са били адекватни и с положително въздействие в лечението на заболяването.

Настоящият състав намира, че основната група повдигнати въпроси са свързани със заявено основание на предявения иск, което въззивният съд е приел за неосъществено – понесени неимуществени вреди по причина на липса на информация относно съществени обстоятелства на лечението (по чл. 88 ЗЗ), включително при даденото информирано съгласие по чл. 87 ЗЗ (въззивният съд е приел, че ищцата е подписала съответните декларации), и несъобразяването му с особеностите на заболяването. В практиката си ВКС пояснява кога следва да се приеме, че чл. 87 и чл. 88 ЗЗ са нарушени, изяснява съдържанието на информираното съгласие на пациента, необходимото съдействие на приемащия лекар при даването му и разпределението на доказателствената тежест по предявен иск по чл. 49 ЗЗД, основан на твърдения за нарушения на 3 тези нормативно възложени задължения на лекари в състава на лечебно заведение. Също така ВКС еднозначно приема, че допускането на тези нарушения не е достатъчно в установяване на предпоставките на гаранционно-обезпечителната отговорност на лечебно заведение. Необходимо е противоправните действия или бездействия да са вредоносни, т.е. да са причинили влошаване на здравословното състояние или да са попречили на лечението на пациента (напр. решение № 77/30.05.2017 г. по гр.д. № 2956/2016 г. и решение № 255/18.03.2021 г. по гр.д. № 985/2020 г. IV-то ГО). Решенията, на които касаторът се позовава, провеждат тази практика. Точно така е приел и въззивния съд, като е намерил за недоказано това заявено основание на иска с мотивите, че на ищцата не са причинени вреди – при всяко изписване здравословното й състояние е подобрено.

Следователно за да обуславят решението тази група въпроси, е необходимо и въпрос, по който следва да се приеме, че този извод на въззивния съд противоречи на събраните доказателства.

Касаторът го свързва с процесуалноправния за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства – според оплакванията в първоначалната жалба от ответника и в насрещната жалба от ищцата срещу първоинстанционното решение, с което искът е уважен също частично, но в размера от 15 000 лв., предметът на първоинстанционното и на въззивното производство съвпадат – спор между страните за релевантните факти за нормативните нарушения и вредоносен резултат. При въведеното касационно оплакване за избирателно обсъждане на писмените доказателства, събрани чрез давана от ищцата информация за начина, по който й се отразява медикаментозното лечение (така записките от консултациите й с лекари в психиатричната болница и при провежданата индивидуална терапия) и чрез заключенията на съдебно фармакологичната, ендокринологичната, психологичната и психиатричната експертизи, не следва еднозначен извод, че от документ, свидетелски показания или прието заключение е установимо влошено здравословно състояние по време на престоя й в болницата или че лечението е неадекватно, включително несъобразено със състояние „след полово-базирано насилие“. Такова състояние на ищцата в решението не е установено, нито обсъждано.