Решение № 1354 от 21.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1354 гр. София, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Мария Г. Минова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20241000503051 по описа за 2024 година

Разгледа в съдебно заседание на 13.10.25г. /с участието на секретаря Милкова/ въззивно гражданско дело № 3051/24г. и констатира следното:

С решение на СГС 1-27 състав от 23.04.24г. по г.д. № 10720/20г. е уважен /до размера на сумата и периода – конкретизирани в диспозитива на съдебния акт/ иск по чл. 92 от ЗЗД на Ю. Л. против „Монимекс“ ЕООД.

Решението на СГС се обжалва /изцяло/ от „Монимекс“ ЕООД /в осъдителната – негативна за дружеството/ част.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/.

Жалбата е основателна /искът е неоснователен; първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано/:

Събраните по делото /в производството пред първоинстанционния съд/ доказателства /писмени, гласни и експертни - преценени в съвкупност и в контекста на твърденията – възраженията на страните/ удостоверяват, че:

Страните /ищецът – собственик и учредител, съответно - възложител; ответникът – изпълнител/ са били обвързани от правоотношение /възникнало на основание на договор от 29.05.07г., допълнен с два анекса/ за строителство на жилищна сграда.

Ищецът поддържа, че ответникът е неизправна страна по договора - изпълнил е задълженията си /да построи обектите на собственост и да снабди строежа с разрешение за ползване/ със закъснение. С оглед това Ю. Л. претендира имуществената отговорност на дружеството да бъде ангажирана при условията на чл. 92 от ЗЗД.

Първоинстанционният съдия е изброил и обсъдил подробно и конкретно събраният по делото доказателствен материал /писмен, гласен и експертен/ и е изложил съображения във връзка с релевантните за /относимите към/ процесния правен спор 1 обстоятелства /от една страна/ и със защитните тези на страните в процеса /от друга страна/.

Настоящият съдебен състав препраща частично /при условията на чл. 272 от ГПК/ към едната част от доводите на СГС със следните допълнения /във връзка с конкретните възражения на ответника по въззивната жалба/:

Относно допустимостта на процеса:

Съдържанието на исковата молба /преценено в съвкупност: като описани фактически обстоятелства – обосновка на претенцията и като заявен петитум/ налага извод, че процесната /заявената/ имуществена отговорност намира своето основание в правилото на чл. 92 от ЗЗД във връзка с чл. 63 от ЗЗД във връзка с чл. 14 от процесния договор във връзка с чл. 23 от същия /посочените договорни текстове дават право на собственика – учредител и възложител да претендира неустойка от изпълнителя – строител при забава в изграждането на жилищната сграда и въвеждането й в експлоатация/. Именно на такава забава /в посочените два варианта/ се акцентира в исковата молба; всички защитни тези /доводи и възражения/ и на двете страни в процеса /в това число и заявените пред възззивния съд/ се концентрират точно в тази забава; целият събран по делото доказателствен материал се съотнася именно към последната. В контекста на тази констатация: възражението на ответника за недопустимост на атакуваното решение /като постановено по непредявен иск/ не може да бъде споделено /се явява неоснователно/.

По същество /относно основателността на исковете/:

Разпоредбата на чл. 14, изр. 2-ро от договора изисква /такава е буквалната редакция на този текст; такава е правната му и житейска логика – по смисъла на чл. 20 от ЗЗД/ крайният срок /падеж/ на процесното строителство /в случая 01.12.16г. – съгласно втория анекс по правоотношението/ да е бил спазен. Това обстоятелство /тази договорна предпоставка/ в случая не е налице /процесните документи, необходими за фактическото и правно финализиране на строежа са били входирани в администрацията след посочената дата - през 18г./. Защитната теза на ответника в тази насока /обоснована с различно тълкуване на посочената договорна клауза/ не може да бъде споделена: тази теза /това тълкуване/ не кореспондира нито с буквалната /и логическа/ редакция на договорния текст, нито с житейската логика. По същите съображения не може да бъде споделена и защитната теза на ищеца /обоснована с текстовете по чл. 13 от договора/: относимата към процесния казус /към търсената имуществена отговорност/ договорна клауза е тази по чл. 14 и същата възлага в тежест на дружеството единствено задължението да снабди строежа /своевременно/ с т. нар. „разрешение за ползване“ /което е било сторено, но със забава/.

В случая не е налице основанието по чл. 15, ал. 1 от процесния договор /което позволява процесната имуществена отговорност да бъде дерогирана/:

Ответникът не е спазил /този факт е и доказан, и на практика – безспорен/ уговореният срок за изпълнение на строежа /до 01.12.16г./. Това обстоятелство /от една страна/, фактът /от друга страна/, че целият заявен от дружеството период на „форс мажор“ попада изцяло след посочената дата и принципната редакция /на последно място в същата връзка/ на чл. 306, ал. 1, изр. 2-ро от ТЗ - препятстват възможността да се обоснове извод за наличие на предпоставката по чл. 15, ал. 1 от процесния договор. В същата насока: условието по този договорен текст /което намира свето основание в принципната законова постановка на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД/ следва да бъде установено /както в конкретната хипотеза, така и в подобни такива/ със специални /експертни/ знания; само такова доказателствено средство /каквото обаче не е събрано по делото, а тежестта в тази насока е за ответника съобразно правилото на чл. 154 от ГПК/ би могло да установи надлежно – дали конкретните метеорологични условия /в рамките на фиксираният от дружеството период/ са били реална /фактическа, обективна, действителна/ пречка за осъществяване на СМР-ти. Косвен аргумент в подкрепа на извода, че до посочената дата /последния уговорен падеж по сделката – 01.12.16г./ не е била налице фактическа /обективна/ пречка за изпълнение на строежа е обстоятелството, че процесните СМР-ти са били завършени в основната им част /до степен „груб строеж“/ още към 12г. /съгласно представеното в тази връзка писмено 2 доказателство – удостоверение на СО от 06.04.12г./.

Налице е обаче хипотезата по чл. 15, ал. 2 от процесния договор /която също позволява процесната имуществена отговорност да бъде изключена/:

От една страна:

Забавата на строежа за времето до 22.12.14г. датата на втория – последен анекс по договора/ в случая е ирелевантна /доколкото първоначалният падеж по сделката е бил изместен двукратно напред във времето - по взаимно съгласие на двете страни по правоотношението/.

От друга страна:

Събраните по делото доказателства /писмени и гласни – преценени в съвкупност/ сочат, че: за периода след сключването на втория анекс по договора /който определя крайния срок на строителството/ до момента на изтичане на договорния падеж, съответно до момента на реалното /фактическо и физическо/ завършване на СМР-ти /в крайна сметка и до момента на издаване на процесното разрешение за ползване на сградата/ не е съществувала друга пречка за приключване /фактически и правно/ на учреденото правоотношение – освен отсъствието на спорния сервитут /не се и твърди наличие на друга пречка от нито една от страните, освен т. нар „форс мажор“, но възраженията на ответника в тази насока се явяват неоснователни – съобразно изложеното по-горе/. Пряко потвърждение на този извод е фактът /от една страна/, че основната част от строежа е била вече довършена /съобразно изложеното по-горе/ още към 12г., съответно и обстоятелството /от друга страна/, че договорната връзка е била финализирана /и фактически, и правно/ в кратък срок след учредяването на същия сервитут, след което ищецът е получил и владението върху процесните обекти на собственост /съображения в този насока са изложени и по-долу/.

В контекста на този извод:

Предназначението /крайната цел и логика/ на конституираното правоотношение /и най-вече имущественият интерес на самия кредитор – собственик, учредител и възложител/ са предполагали /изисквали/ последният да предприеме /в контекста на постановките по чл. 95, предл. 2-ро от ЗЗД във връзка с чл. 63 от ЗЗД във връзка с чл. 20 от ЗЗД във връзка с чл. 12 от ЗЗД/ активни правни и фактически действия, чрез които да обезпечи възможността – установената договорна връзка да бъде реално /съответно – точно и своевременно/ изпълнена. Например: или да прояви лична инициатива /без участие на дружеството/ в спорната насока – по учредяване на процесния сервитут /такава инициатива на практика е била проявена от ищеца, но със закъснение – съобразно изложеното по-долу/; или да предложи на фирмата устно или писмено някаква форма на съдействие, или най малко да инициира среща със строителя, на която да бъдат обсъдени конкретните причини за забавата в строителството. Особено като се има предвид това /такава активност е била необходима в случая най – вече поради това/, че първоначалният падеж по договора вече е бил отсрочван двукратно. Липсват доказателства /съответно на практика и твърдения/ такъв тип /или подобни, но в същата насока/ действия да са били предприемани от ищеца за времето от втория анекс по договора до 17г. /когато е бил учреден процесният сервитут, като следствие от това е било издадено разрешението за строеж от 20.12.17г., като следствие от това строежът е бил финализиран фактически, като следствие от това е било издадено разрешение за ползването му, като следствие от това собственикът е получил и реалната фактическа власт върху обектите на собственост/. В такава хипотеза следва да се приеме, че поведението /бездействието/ на самият собственик /в смисъла на изложеното по – горе/ също стои в пряка причинно-следствена връзка с невъзможността за срочно финализиране на установената договорна връзка /и това обстоятелство се явява годно да изключи заявената имуществена отговорност при условията на чл. 95, предл. 2-ро от ЗЗД/.

Действително: липсва договорна клауза /както в основния договор от 29.05.07г., така и в допълненията към същия/, която да възложи в тежест на ищеца действия /правни и фактически/ в спорната насока /конкретно по учредяване на спорния сервитут/. Вярно е и това, че както правилото на чл. 95 от ЗЗД, така и клаузата на чл. 15, ал. 3 от договора 3 предполагат наличие на насрещна /в това число и „писмена“/ активност на строителя /т.е. и законът, и договорът изискват дружеството да отправи покана до собственика, да поиска изрично съдействие от последния/. Вярно е също, че законът /цитираните от първоинстанционния съдия правни норми от ЗУТ и ЗЕ/ регламентират установена „в полза на строителя“ административна процедура.

Изброените обстоятелства обаче не могат де изключат /само по себе си и в съвкупност/ насрещното задължение на собственика както е очертано същото по-горе /предвид принципното му естество - и като правен институт, и като житейска логика/.

Тезата, че собственикът /възложител и учредител/ е освободен от всякаква активност в периода /процеса/ на изпълнение на договорната връзка не намира опора в постановките по чл. 12 от ЗЗД и чл. 20 от ЗЗД. Съществените обстоятелства в последната връзка /които дават основание да се обоснове такъв извод/ са:

От една страна: съдържанието на разменените пред първоинстанционния съд книжа /съдържащи защитните тези на страните/ дава основание да се направи следният извод: възраженията на Ю. Л. /в спорната насока/ се концентрират в твърденията, че същият не е бил поканен да съдейства от дружеството и, че фирмата е разполагала с административно производство, което да замести активността /съгласието/ му. Ищецът обаче не оспорва обстоятелството, че е знаел /е бил в известност през релевантния за спора период – конкретизиран по-горе/ за наличието на спорната пречка за финализиране на процесното правоотношение /отсъствие на учредени сервитутни права/, съответно не представя доказателства /а и не заявява такива твърдения/ да е предприел някакви действия /въпреки знанието си/, които да обезпечат надлежното изпълнение на договора. Не се твърди също фирмата да е продължила да бездейства въпреки проявена активност от собственика в спорната насока. Напротив /във връзка с последната констатация/: строежът е бил довършен надлежно /фактически – физически и правно/ в кратък срок /както е изложено и по-горе/ именно след като собственикът е оказал на дружеството необходимото съдействие /чрез учредяване на процесния сервитут/.