Решение № 150 от 24.10.2023, Районен съд - Дулово

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. Дулово, 24.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУЛОВО в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай К. Кънчев при участието на секретаря Нина Р. Станчева като разгледа докладваното от Николай К. Кънчев Гражданско дело № 20223410100049 по описа за 2022 година

РЕШЕНИЕ

№ гр.Дулово, 24.10.2023 г.

Районен съд - Дулово, граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети юни, през две хиляди двадесет и втора година, в следния състав:

Председател: Николай Кънчев при участието на секретаря Нина Станчева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 49 по описа на съда за 2022 г., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен иск от „****“ ЕООД /с предишно наименование **** ЕООД/ с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. София, район ***** № ***, за установяване съществуването на вземането по издадена заповед по ч.гр.д. № 594/2021г. на РС-Дулово срещу ответника Т. Г. Г. с ЕГН **********от гр.****, обл.Силистра за сумата от 54.47 лв./петдесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки/ - главница за потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга по договори сключени с „***“ ЕАД.

Предявения иск е установителен по чл.422 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземането на сумата от 54.47 лв. за която има издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Искът е спрямо ответника Т. Г. Г., която в срока по чл.131 от ГПК е депозирала писмен отговор на исковата молба.

Ищецът сочи, че по силата на договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги с клиентски на абоната № ***/01.12.2016г., сключен между ответника и „***“ ЕАД е добавена за ползване телевизионна услуга, условията за чието ползване са подновявани с допълнителни споразумения от 16.01.2019г. и от 21.01.2019г.. Избран е абонаментен план 1

„****“ с месечна абонаментна такса в размер на 17.99 лв. с ДДС за срок от 24 месеца.

За срока на договора са издадени 3 бр. данъчни фактури за отчетни периоди – от 22.01.2019г. до 21.02.2019г., от 22.01.2019г. до 21.02.2019г, и от 22.03.2019г. до 21.04.2019г.

, в които са посочени вида и размера на ползваните услуги, на обща стойност 54.47 лв., която сума е предмет на настоящият установителен иск.

Поради неплащане в срок на дължимите месечни сметки за ползваните услуги от ответника за три последователни отчетни месеца - от месец януари до месец март 2019г., договорът бил предсрочно и едностранно прекратен и на 20.04.2019 г. бил деактивиран абонамента на ответника към „***“ ЕАД. За клиентски № *** била издадена крайна фактура № ***, с падеж на плащане – 08.04.2019г., с начислена обща сума на плащане.

В общо дължимата сума не била включени неустойка или обезщетение, а само отделните потребени услуги.

Ищецът сочи, че е придобил вземанията срещу ответника по договор за далекосъобщителни услуги с „***“ ЕАД, с Анекс от 10.03.2020 г. към договор за цесия от 01.10.2019г., сключени между него и „****“ ЕАД, което дружество ги е придобило от „***“ ЕАД на 24.02.2020г. Ищцовото дружество, като встъпило в правата на кредитор на валидно правно основание преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК, поради което предявява настоящите искове.

Предвид на горното ищецът моли съда да бъде признато спрямо ответника, че вземането по заповедта за изпълнение за сумата от 54.47 лв., съществува.

Ищецът моли да му се присъдят направените разноски в исковото производство и тези по заповедното.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който изразява становище за недопустимост на иска, тъй като ищецът нямал качеството кредитор предвид на това, че вземането с което се легитимира не му е прехвърлено.

Сочи, че ищецът не е представил доказателства, че претендираното вземане е част от цедираните вземания респективно на праводателят му, тъй като не е представено Приложение № 1 към договор за прехвърляне на вземания № ***/16.10.2018г.

По отношение на извлечението от 13.04.2021г. от Приложение № 1 към Анекс от 10.03.2020г. към Договор за цесия от 01.10.2019г., заявява, че то представлява частен документ удостоверяващ единствено, че изявлението в полза на издателя е направено от подписалото го лице. Същото било негодно доказателствено средство по смисъла на ГПК, тъй като направените в него изявления имат характера на свидетелски показания, като с тях е недопустимо на основание чл. 164, ал.1, т.5 от ГПК да се установяват писмени съглашения в които страната е участвала.

Твърди още, че ищецът не притежавал правото на иск срещу ответника тъй като договорите за цесия не са произвели действие по отношение на последния понеже не му били съобщени по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД.

Сочи още, че представените 3 бр.фактури не са подписани от ответника, като „***“ ЕАД едностранно е начислило сумите злоупотребявайки с положението си.

Моли съда, да прекрати производството като недопустимо, а в условията на евентуалност да отхвърли исковата претенция като неоснователна. Претендира присъждане 2 на разноски. Не представя писмени доказателства.

Съдът, като обсъди доводите на страните и извърши преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

От приложеното ч.гр.д № 594/2021 г. по описа на РС-Дулово се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника (ответник по делото) за сумата от 54.47лв. представляваща дължими суми за използвани далекосъобщителни услуги по договор/и с клиентски номер ***, сключен/и между длъжника и „***“ ЕАД, за което са издадени фактури за периода от 22.12.2018 г. до 21.03.2019 г. и за сумата от 14.41 лв., представляваща лихва за забава, дължима за периода от 07.04.2019г. до 15.11.2021г., начислена върху фактура № ***/22.03.2019г., като последната сума не е предявен установителен иск.

По заповедното производство е приложен договор, сключен между „**** ответника с № **** от дата 01.12.2016 г., с клиентски номер на абоната № ***, изменен със споразумение от 16.01.2019г., с който е избран от абоната абонаментен план „ ****“ с месечна абонаментна такса от 17.99 лв. с ДДС. Срокът на договора е за 24 месеца.

Въз основа на процесният договор са издадени За срока на договора са издадени 3 бр. данъчни фактури за отчетни периоди – от 22.01.2019г. до 21.02.2019г., от 22.01.2019г. до 21.02.2019г, и от 22.03.2019г. до 21.04.2019г., на обща стойност от 54.47 лв. Съгласно ОУ на договорите на „***“ ЕАД, за абонатите на услуги, предоставяни чрез обществената фиксирана електронна съобщителна мрежа на дружеството, приложени по делото, съгл. чл.

25.2, абонатът заплаща ежемесечно - цена за месечен абонамент за поддържане на достъп до Мрежата.

Съгласно раздел VIII „Права и задължения на абоната“ от ОУ на „***“ЕАД, в чл.43.1. от ОУ на „***“ ЕАД е посочено, че абонатът има задължението да плаща в срок дължимите суми за предоставените услуги. „***“ ЕАД има право да получава изцяло и в срок плащане на дължимите от Абоната суми за предоставените услуги по Договора и Общите условия (чл.45.1). При неспазване на кое и да е задължение визирано в т.43 от ОУ, мобилният оператор има право незабавно да ограничи предоставянето на услугите, да прекрати едностранно индивидуалният договор с потребителя или да откаже сключването на нов договор с него.

От страна на ответника не са представени доказателства за изпълнение на договорените и отразени във фактурите парични задължения по договора за абонаментни такси, от което съдът приема, че същия не е изпълнил поетите с договора задължения.

В действителност се установява, че ползване на услуги има през отчетените трите фактури периоди, като това не освобождава абонатите от задължението да заплащат ежемесечно дължимата и договорена от тях абонаментна такса, която в случая е в размер на 17.99лв. с ДДС.

Съдът намира, че ответникът е изпаднал в забава, доколкото не е изпълнил в указания във фактурите срок задължението си към „***“ ЕАД.

Договорът между ответника и „***“ ЕАД е прекратен едностранно от последния, поради неизпълнение от страна на първия в качеството му на абонат на дължимата ежемесечна абонаметна такса за месеците януари, февруари и март 2019 г., която е в общ размер от 54.47 лв. с включен ДДС.

Исковата претенция е в размер на 54.47 лв., което се равнява на три месечни абонаментни такса с ДДС/ 2х.17.99 лв. и 1х18.49лв./.

3

Съдът намира иска на ищеца за основателен и доказан и следва да се постанови решение, с което да се признае за установено, че вземането му за сумата от 54.47 лв., представляваща общ размер на дължими месечни абонаметни такси за периода от 22.01.2019г. до 21.04.2019г., съществува.

На 16.01.2018 г. е сключен договор за цесия между „***“ ЕАД и „****“ ООД. На 24.02.2020г. ***“ ЕАД е прехвърлило вземането на ответника на „****“ ООД и е задължила и упълномощила последния да уведоми длъжника от името на цедента за прехвърлянето на вземането. Приложено е и изрично пълномощно в тази насока изготвено от „***“ ЕАД.

Видно от Договор за цесия от 01.10.1019г. сключен между „****“ ООД и „*** ЕООД, Анекс от 10.03.2020 към договор за цесия и извлечение от приложение № 1 към анекса, се установява, че цедентът „****“ ООД е прехвърлил на цесионера „*** ЕООД вземането си към ответника в размер на 54.47лв., придобито на 24.02.2020г. по силата на Договор за цесия, сключен между „**** „****“ ООД от 16.10.2018г.

По делото е представено Уведомление за цесия изходящо от„***” АД, чрез “****” ООД и от „*** ЕООД до ответника, за извършените цесии, но не са представени доказателства за връчването му.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането поражда действие между цедента и цесионера с постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника от момента на съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор - чл. 99, ал. 4 ЗЗД .

Уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, и това представлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.

В съдебната практика се приема, че е налице валидно съобщаване, както в случаите, когато това е направено лично от цедента, така и в случаите, когато по пълномощие на цедента такова съобщаване извърши цесионерът, както е и в настоящия случай. Дори да се приеме хипотетично, че липсват категорични доказателства за уведомление, което да е връчено на длъжника преди образуване на настоящото дело, с получаване на препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, съдържащи процесния договор за цесия и упълномощаване на цесионера да извърши уведомяване от името на цедента, ответникът /като длъжник/ е узнал за цедирането на вземането.

Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. По делото не е спорно, че уведомлението до длъжника за цедиране на процесното вземане е връчено с преписа от исковата молба на на ответника, поради което следва да се приеме, че е изпълнено изискването по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, което обстоятелство е настъпило в хода на делото и следва да бъде съобразено при решаване на спора.

Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за установяване съществуването на цедираното вземане, не може да бъде игнорирано и на основание чл. 235, ал.3 от ГПК следва да бъде съобразено.

Ефектът на уведомяването следва да се зачете като новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на цесионера, като титуляр на спорното материално право.

В тази връзка възражението на ответника направено с писмения отговор, че не е уведомен за извършената цесия се явява неоснователно.